— Зная. Зная дори, че това твоето е най-отвратителният случай на самосъжаление, който съм виждала!

Навън дъждът ги заплиска безжалостно. Джени наведе глава, за да предпази лицето си. На Клей дъждът не правеше никакво впечатление.

В кухнята Джени раздуха жарта и нареди отгоре дървени въглища. Сложи тенджера е вода и направи кафе. Кухнята приличаше на склад за вехтории. Да не повярва човек, че едно време всичко блестеше от чистота. Сега беше запуснато, сякаш никой отдавна не влиза тук.

Джени настани Клей на един стол и хукна да търси Маги. Знаеше, че ще й трябва помощ, ако иска да изправи Клей на крака.

Час по-късно Маги и Джени продължаваха да правят черно кафе, бъркаха яйца, обръщаха филии. Маги не преставаше да мърмори.

— Това не е вече щастлив дом. Тази жена… пъха си носа във всичко. Тази жена… да й се кланяме и да й целуваме краката… — Маги млъкна и погледна остро Клей. — В началото й се смеехме. Но после какво не беше… Дори храната на работниците намали. Хората започнаха да бягат. Сигурно разбираха, че Клей няма да се поправи. Имали са… право.

Клей като че ли поизтрезня.

— Джени не се интересува от нашите проблеми, Маги! Хората, които живеят в рая, не искат да слушат за пъкъла!

— Този пъкъл ти сам си го избра… — започна Маги, явно готова да си каже приказката, която бе научила вече наизуст.

Джени сложи предупредително ръка на рамото й да млъкне.

— Клей — каза тя спокойно — изтрезня ли достатъчно, за да чуеш какво ще ти кажа?

Той вдигна очи от чинията с пържени яйца. Очите му бяха хлътнали, устните му — стиснати, една твърда черта, с още по-твърди, сковани ъгълчета. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнеше Джени.

— Казвай, каквото имаш да казваш! — промълви глухо той.

— Знаеш ли какво ще докара този дъжд? Какво може да стане?

Смръщи чело, бутна настрани чинията си. Джени го натисна да седне на мястото си. Той се подчини и продължи да яде.

— Може да съм пиян, но пак не мога да забравя всичко, което ме сполетя… Май ще е по-точно да кажа, всичко, което сам надробих. 3ная. Зная какво може да причини този дъжд. Но не мислиш ли, че това е твърде подходящ край? Жена ми се скъса да прави дивотии, за да заграби плантацията, а сега, гледай ти, как и двамата ще я загубим…

— И си готов да го допуснеш?! — обърна се Джени като фурия. — Онзи Клей, когото аз зная, винаги се е борил. Преди очите си ми, когато три дена се борихте с Джеймс с онзи пожар.

— О, да, Джеймс — каза Клей тихо. — Тогава сърцето ми беше в тази работа.

— Виж какво — започна Джени яростно — на себе си може да си безразличен, но на други хора не си! Ей в този момент Уесли и Никол се трепят навън в дъжда и се опитват да отронят няколко морена от земята на Никол, за да спасят твоята реколта! А ти седиш тук и се въргаляш в егоистичната си гордост! — Джени усети, че чак пръски й излизаха от устата.

— Гордост? Нямам вече гордост аз… Свърши се, оставих я в една малка пещера.

— Стига вече! — изкрещя Джени. — Престани да мислиш само за себе си. Чуй какво ти говоря? Разбира ли поне една дума от онова, което ти казах? Уес каза на Никол, че реката може да те залее и тя измисли как да спасят реколтата. Твоята!

— Не могат нищо да спасят! Единственото спасение е да спре да вали! Или си въобразяват, че могат да заприщят реката с бараж?

— Не да заприщят, а да я пуснат да тече край твоите полета.

— Какви ги приказваш?

Маги приседна до Клей.

— Как иска Никол да спаси посевите на Клей?

Сега вече Джени имаше най-сетне аудитория!

— Нали знаеш острия завой на реката веднага след мелницата? — Тя не дочака отговор: — Е, Никол мисли дали не може там да се прокопае, може пък реката да потече по-лесно надолу и няма да наводни падината с твоя тютюн.

Клей се изпъна в стола, втренчил очи в нея. Разбираше много добре какво казва Джени. Забавената в серпантината вода трябваше да се освободи — тя си търсеше широко корито, да потече… Мина доста време, преди Клей да проговори.

— Тя ще загуби няколко моргена най-малко, ако реката потече нататък.

— И Уес това рече. — Джени наля и на двамата по още една чаша кафе. — Опита се да я разубеди, но тя каза… — Тя млъкна и погледна Клей. — Тя каза, че ти имаш нужда от някой, който ти вярва… Та да си сигурен, че някой мисли за тебе. Това е.

Клей скочи от стола и застана до прозореца. Навън не валеше, а плискаше, не се виждаше нищо, освен една сива, движеща се водна маса. Никол. Почти цяла година той пи, за да не мисли и да не чувства. Ето че не помогна. Секунда нямаше, все едно дали беше пиян или трезвен, да не мисли за нея… И колкото повече мислеше, толкова повече пиеше.

Джени е права. Потънал е в самосъжаление. Цял живот бе имал чувството, че държи всичко в ръцете си. Но не излезе така. Родителите му си отидоха, след тях изчезнаха Бет и Джеймс. Мислил бе, че иска Бианка… Бе твърде късно, когато разбра, че обича Никол. Нарани я, засегна я толкова много, че тя никога повече не би му се доверила…

Дъждът се изливаше по прозореца. Някъде навън, в студения порой тя работеше за него. Жертваше от земята си, от добивите си… Бе хвърлила хората си, за които отговаряше… Какво каза Джени? Да му покаже, че някой мисли за него.

Той бавно се обърна към Джени.

— Ето какво. Имам само шест души в плантацията. Ще дойдем. — Клей се запъти към вратата, но бързо се обърна към Маги. — Ще ни трябва храна. Виж какво имаш.

— Разбира се, сър! — Маги мигаше, опитвайки се напразно да скрие сълзите си.

Двете жени гледаха втренчено вратата, която Клей хлопна след себе си.

— Това сладко момиче май още го обича, а? — попита Маги.

— Не е преставала нито за миг да го обича, макар че той направи всичко възможно да я отблъсне. Мене ако питат, никой мъж не е достатъчно добър за нея!

— А този французин, с когото живеела? — попита Маги враждебно.

— Господи, Маги, ти не знаеш какво говориш!

— Е, сега ще имаме няколко часа време да ми разкажеш — каза Маги. Бързо започна да разпределя в няколко чувала продукти. Щяха да ги занесат в мелницата и там да сготвят. В тоя дъжд по-трудно ще пренесат готови ястия.

— Мога да ти разказвам цяла година, само да ни спори работата.

Дъждът шибаше така силно, че Клей едва прекара хората си през реката. Тя бе станала враждебна — заплашваше да отнесе лодката ведно с бреговете. Нивото й се бе покачило толкова много, че липсваха цели редове от тютюните на Клей. Когато стигнаха на отсрещния бряг, мъжете бързо разтовариха лопатите и тръгнаха към хълма с наведени глави, криейки се под широките периферии на шапките си. Стигнаха до хората на Никол и веднага започнаха работа. Сега ставаше дума за Клей, човека, комуто бяха безрезервно предани.

Клей заби лопатата в мократа земя. Не бива сега да мисли за това, че всъщност помага на Никол да пожертва земята си… Разбира се, че е важно да спаси тютюна! Трябва да го спаси!

Работеше като бесен. Бързо и методично. Беше се задълбочил толкова в работата, че не усети ръката, сложена на рамото му. Обърна се. Пред него стоеше Никол.

Сякаш гръм го удари, като я видя. Сам-сами всред природната стихия! И двамата с широкополи шапки, и двамата с лица, облени от дъжда.

— Ето! — извика тя, надвиквайки се с плясъка на дъжда. — Кафе! — Държеше чаша кафе, като я пазеше с другата ръка от водните пръски. Той взе чашата, изпи я, без да каже дума. Тя пое празната чаша и го остави.

Загледа се след нея — как едва изважда краката си от лепкавата глина. Почти изгубена в тези мъжки дрехи и големите си ботуши. На около бе залятото жито, набито в глината. Нейното жито.

За първи път той вдигна очи и се огледа. Петнадесет мъже — видя между тях Айзък и Уес. Отляво беше парчето земя, което искаха да отсекат. Пшеницата бе полегнала от поройния дъжд, но земята тук бе стръмна и водата се оттичаше. Наблизо се издигаше каменен зид. О, той бе наблюдавал как Никол и Айзък правеха тези тераси. При всеки камък, който тя повдигаше, той отпиваше по глътка от онова проклето шише. Сега целият този труд отиваше по дяволите — хвърляха го на реката, като че ли нямаше никаква стойност!

Клей заби отново лопатата и започна да дълбае още по-ядно.

Оскъдната светлина на деня, която се процеждаше през дъждовните облаци започна да чезне. Никол отново дойде при него и му обясни с жестове, че е време да прекъсва и да се нахрани. Клей само поклати глава и продължи да копае.

Падна нощ, а хората не преставаха да работят. При този дъжд бе невъзможно да се палят фенери — копаеха така, наслука, полузрящо, очите им бяха посвикнали с тъмното. Уесли следеше хората да копаят в направените от него очертания.

На зазоряване Уес дойде при Клей и му направи знак да го последва. Мъжете мръзнеха, изтощени от работа, едва изправяха подгизналите си гърбове. Дъждът ги шибаше с камшиците си, но те не си позволяваха да отдъхнат дори за миг.

Клей отиде с Уес до другия край на рова, там трябваше да отворят пътя на реката. Бяха съвсем близо до нея. След час може би ще знаят дали не са работили напразно. Дано реката не приеме жертвата на Никол — помисли си внезапно Клей. — Дано си остане в старото русло, изобщо да не навлезе в новия канал…

Уес погледна Клей въпросително. Явно искаше да обмислят устието на канала. Дъждът плискаше и заглушаваше всичко, тук думи не биха помогнали. Клей посочи към наноса, където реката сама затваряше пътя си. Двамата се заеха да копаят там.

Небето на изток светлееше. Сега вече мъжете можеха да видят какво е свършено през нощта. Оставаха не повече от два метра, за да завършат дълбокия прорез.

Уес и Клейтън размениха погледи над главата на Никол. Тя се бе навела над лопатата и продължаваше да работи. След броени минути щеше да се разбере дали сметките й ще излязат верни.

Отговорът дойде внезапно. Жадна за повече пространство, реката не изчака да й разчистят тези два метра. Водата рукна едновременно от две страни в канала, разкашканата пръст просто се разтваряше под напора на водата и се превръщаше в рядка каша. Хората едва се изкатериха на здрава почва. Клей подхвана Никол през кръста и я премести като шахматна фигурка на по-сигурно място.

Мъжете стояха с лопата в ръце и гледаха като омагьосани водата, която жадно поглъщаше късове земя и житни стръкове. Буците се откъртваха бързо, на тъмни, широки ивици и водата ги отнасяше на тежки талази.

— Хей! Гледайте! — изкрещя Уес, за да надвика бученето на водите.

Всички погледаха отвъд реката, където сочеше той. Бяха толкова впечатлени от могъщия порой и свличащите се като меко тесто буци пръст, че дори не бяха погледнали към тютюневите ниви отсреща. Реката се бе втурнала насам и безмилостно грабеше, разчистваше пътя си. Нивото на водата при тютюна бе намаляло. Дори се бяха показали последните редове, смазани и набити в калта.

— Ура! — извика Никол първа.

Изведнъж сякаш забравиха изтощението. Бяха работили цяла нощ, без прекъсване, но имаше защо — успяха! Ликуването надвиваше умората. Мъжете крещяха и скачаха като деца, вдигнали високо лопатите си. Айзък и Люк се завъртяха в някакъв смешен танц на победата.

Клей гледаше Никол, широко усмихнат.

— Ти успя! — извика той. — Моята хубава, невероятна жена!

Той я прегърна и зацелува жадно. За миг Никол забрави и време, и място, забрави всичко, което ги разделяше. Отвръщаше на целувките му с цялата си страст.

— Хей! — Уесли почука Клей по рамото. В очите му трепна предупреждение. Хората ги наблюдаваха, зяпнали от любопитство.

Никол вдигна очи към Клей. Усети как горещите й сълзи се смесват с неумолимите струи на студения дъжд.

Той неохотно я остави на земята и бързо се дръпна от нея, като от огън, който заплашваше да го изпепели. Но от очите й не можеше да се откъсне, а те неумолимо задаваха палещите си въпроси.

— А сега да похапнем! — извика Уес. — Предполагам, че жените здраво са се погрижили. Такъв глад ме гони, че мога сам да изям всичко.

Никол потръпна и неохотно се откъсна от Клей. Чувстваше се из пълнена със сили, жизнена и преодоляваща.

— Щом като Маги е тук, ще има предостатъчно за всички. Бяха наредели импровизирана трапеза от стойките за чувалите.

Имаше толкова храна, че и сто души биха могли да се наядат до насита. Самуни топъл хляб — ароматни и зачервени, само тяхната сладка миризма бе достатъчна, за да се отпуснат и развеселят. И масло. И рагу от речни костенурки. Раци, стриди… Бекон и пуешко месо, печени патици. Маги бе надминала себе си, като че ли празнуваха голям празник. Имаше осем вида пастети, не по-малко плата със зеленчуци, различни сладкиши, вино, бира, та дори мляко и чай.

Никол избяга от Клейтън. Взе чинията си и седна в сянката на воденичните камъни. Бе я нарекъл своя жена, а и така се чувстваше там, в онзи момент. Като негова жена…Толкова далеч бе времето, когато имаше право да се нарича така! А и тогава винаги се бе страхувала, че е временно, че всъщност няма право на това. Само през кратките дни у Бейкъсови тя се бе чувствала истински негова…