Никол се насили да се усмихне:

— И Джени казва така.

— Ето, виждате ли? Така вече е по-добре. Спомняйте си моите думи и се опитайте да се зарадвате на Америка!

— Ще се опитам. Много ви благодаря! — Никол се обърна и влезе в каютата.

Докторът остана за малко пред вратата. Ако питат него, този Армстронг ще е истински глупак, ако се откаже от такава жена!

— Забавихте се нещо! — каза Джени, щом Никол влезе в каютата. Гласът й изведнъж стана креслив: — Какво е станало с роклята ви? Какво ви направиха?

Никол рухна на койката, отпусна се назад и скри очи с прегънатата си ръка.

Джени хвана лявата й ръка, вгледана в новичката златна халка.

— Бях с Клей, когато купи тия пръстени! Поръча пет различни големини, за да е сигурен, че поне една ще стане. Обзалагам се, че капитанът е задържал останалите халки, така ли е?

Никол не отговори. Тя протегна ръка и се загледа като Джени в пръстена. Какво означава той? Дали тази тъничка златна брънка я свързва с обещанието, което изрече току-що? Да обича и да почита един мъж, когото изобщо не познава?

— Какво ви накара да се съгласите с тази венчавка? — Джени сви злобно очи и попипа червения белег на врата на Никол.

Никол трепна — точно там я бе захапал Франк.

— Няма защо да ми разказвате! — каза сърдито Джени. — Мога да отгатна как е станало. Капитанът иска да прибере на всяка цена парите, които Клей му е обещал. Това е! — Тя сви устни. — По дяволите Клей Армстронг! Извинявай, че ругая така, но той е виновен за тази бъркотия. Ако не беше толкова твърдоглав, всичко това нямаше да стане. Но може ли някой да излезе на глава с него?! Не, решил е, че иска Бианка, и нищо на света не може да го накара да се откаже. Знаеш ли, че той води преговори с четирима капитани, докато намери някой да се съгласи да отвлече жена? И ето ти беля! Взимат едно невинно малко създание, малтретират го, заплашват го тия бандити и го принуждават да се омъжи за човек, когото дори не познава. Остави това, ами няма и да иска да го познава след всичко, което стана!

— Моля ти се, Джени, не е чак толкова страшно. Докторът каза, че моряците няма да ни безпокоят, защото сега аз съм омъжена за господин Армстронг. Сигурна съм, че бракът може да бъде анулиран, щом стигнем в Америка. А и на тебе нищо няма да сторят.

— На мене! — избухна Джени. — Иска ми се да видя какво ще ми стори тази паплач! Хич не ме познавате! — Тя сложи ръка на рамото на Никол. — Така да знаете! Каквото и да искате от Клей, дали анулиране, дали обезщетение, аз ще се погрижа да го получите! Така ще му натрия носа, че има да ме помни. Заклевам ви се, че всичко ще си плати: и загубеното време да прекосявате два пъти океана, и парите, дето сте скътали за ателието, и… — Тя внезапно млъкна и хвърли дяволит поглед към багажа, струпан до стената.

Никол се изправи в леглото.

— Какво има? Какво е станало?

Широкото лице на Джени се покри със ситни бръчици, като че ли ей сега ще избухне в смях.

— Купуваш най-доброто, Джени, така ми каза той. Да, все това повтаряше — «най-доброто, Джени»…

— За какво говориш?

Джени вдигна очи към тавана, като че изпадна в транс, после впери очи в куфарите и сандъците като хипнотизирана.

— Каза, че не желае да се скъпи за жена си — каза тя и усмивката върху лицето й ставаше все по-широка. — О, Клейтън Армстронг! Скъпо ще ми платиш за този номер!

Никол продължаваше да я гледа смаяна. За какво говори Джени? Джени се втурна да развързва въжетата, с които бяха завързани сандъците, като продължаваше да си приказва:

— Клей ми даде кесия с жълтици и ми нареди да купя най-фините платове, най-скъпите дантели. Трябвало да помогна на съпругата му да си ушие рокли. — Тя се закиска. — Виж, кожите ще ги оставим да ги ушие някой кожар в Америка.

— Кожите? — Никол се сети за писмото. — Джени, всичките тези неща са предназначени за Бианка, не за мене. Не можем да шием дрехи за мене, защото после няма да й станат.

— Нямам никакво намерение да кроя дрехи за жена, която изобщо не съм виждала! — каза Джени, докато се бореше с един затегнат възел. — Клей каза, че дрехите са за съпругата му, а доколкото ми е известно, вие сте единствената, която той има.

— Не, не бива! Не мога да приема нещо, което е купено за другиго.

Джени бръкна под възглавниците на койката си и измъкна голяма връзка ключове.

— Това аз го решавам, не вие. Иска ми се поне веднъж да видя как Клейтън няма да успее да купи нещо или да го получи безплатно. Всяка мома и всяка жена във Вирджиния е готова на всичко, само да му принадлежи, ама той тръгнал да си търси жена в Англия, за която дори не знае иска ли го или не. — Джени отвори един от големите сандъци и се усмихна на съдържанието му.

Никол не можа да сдържи любопитството си. Отиде до Джени и надзърна в куфара. Какъв разкош!.. От години не беше виждала коприна, и то каква коприна!

— Англичаните се боят от онези, които считат за по-нискостоящи от тях, и затова се опитват да се носят като тях. В Америка всички са равни. Който може да си позволи нещо красиво, носи си го. — Джени извади парче тънка, сапфиреносиня коприна и го метна около раменете на Никол. — Как ви се струва?

Никол подържа малко плата към светлината и след това потърка буза в него. Какво сладостно усещане!.. Като грях.

Междувременно Джени отвори още един от куфарите.

— А какво ще кажете за тези шалове? — Тя избра дълъг ешарп от тьмносиня коприна и го завърза около ханша на Никол. Целият куфар преливаше от разни шалове и кърпи. Преди Никол да успее да каже нещо, Джени започна да измъква един по един — карирани вълнени шалове от Шотландия, кашмирени шалове от Англия, памучни кърпи от Индия, дантели от Шантий…

Никол наблюдаваше безсловесно вакханалията, която разиграваше Джени. Тя трупаше кадифета, памучни батисти, перкал, вълна, мохер, тюлове, органдини, тежки крепдешини… И дантели, невероятни ефирни френски дантели.

Някъде по средата на целия този театър Никол започна да се смее неудържимо. Това вече беше прекалено! А когато каютата се изпълни с платове, и двете седнаха на койката и избухнаха в смях. Целите бяха затрупани с пъстри платове — яркочервено, тюркоазеносиньо, зелено, жълто… Надпреварваха се, хвърляха ги една на друга, изпаднали в опиянение.

— Но най-хубавото още не сте видели! — извика Джени, докато развързваше дългите ленти от розова дантела и черен тюл от шапката в стил «норманди». Едва ли не благоговейно тя отвори още един куфар, сложен най-отзад и извади огромен кожен маншон.

— Знаете ли каква е тази кожа? — Тя сложи маншона на скута на Никол.

Никол потопи лице в пухкавата мека кожа и забрави коприненото многоцветие по раменете и по врата си. Имаше само тази кожа, такава лека и тъмна, такава дълбока и нежна, да се удавиш в нея.

— Зибелин — каза тихичко тя с обожание.

— Да — каза Джени. — Зибелин.

Все още с маншона на скута си, Никол се огледа наоколо. Цялата каюта бе преобразена — дъга от багри, крещящи, меки, топли, тъмни, искрящи… Прииска й се да се потопи в тях, да забрави всичко. Откакто бе напуснала замъка на родителите си, сякаш и красотата в живота й бе изчезнала.

— Добре, с какво искате да започнем?

Никол погледна Джени и се разсмя:

— С всичко изведнъж! — Тя притисна маншона към гърдите си и с едно ритване вдигна от пода няколко щраусови пера.

Но чудодейката Джени продължаваше да бърника из куфарите. Тя извади няколко модни журнала — «Даидлдъф» и «Галери ъф Фешън».

— Вие просто трябва да си изберете оръжието, скъпа госпожо Армстронг, и аз ще ви покажа моя куфар, пълен с тежък метал, искам да кажа с игли и карфици!

— О, Джени, просто не мога! — Ала гласът й вече съвсем не звучеше убедително. Никол продължаваше да гали маншона и вече си мислеше дали не може да спи с него…

— Да не съм чула повече такива думи! Я махнете вече този маншон от ръцете си, та да започнем! В края на краищата имаме само около месец време.

Трета глава

Беше вече началото на август 1794 г., когато малкото пощенско корабче влезе в пристанището на вирджинския бряг. Джени и Никол се бяха надвесили над перилата на десния борд и гледаха с копнеж към кея, зад който се тъмнееха гъсти гори. Чувстваха се като затворници, който най-после ще бъдат пуснати на свобода. През последните седмици от пътуването се говореше само за храна — за нещо прясно за ядене. Без да искат, непрекъснато започваха все едно и също: как ще напълнят цяла фруктиера с плодове, как ще има всякакви зеленчуци… И към всичко това масло и сметана! Джени постоянно мислеше за къпини — толкова много неща могат да се направят от тях, а Никол жадуваше за всичко свежо и зелено, което можеш да откъснеш от градината.

Запълваха безкрайните дни на пленничеството си с шиене, изпонашиха едва ли не всичките скъпи платове на рокли — било за Джейн, било за Никол. Сега Никол бе облечена в пола от муселин, цялата с избродирани по нея ситни виолетки и поръбена с виолетова панделка. Същата панделка бе вързана и в косите й. Носеше блуза с къс ръкав и топлите лъчи на залеза галеха голите й ръце.

За какво ли не си говореха двете през тези безконечни часове, докато шиеха и бродираха. На Никол се падна ролята на слушателка, защото тя нямаше желание да разговаря с никого за времето, в което я бяха разделили с родителите й, а още по-малко за ужасната раздяла с дядо й. На Джени тя разказа само за детството си в замъка, но описа замъка така, като че е обикновено имение. Охотно разказа за годината, прекарана с дядо й у мелничаря Мюлер. Джени истински се забавляваше, колко компетентно говори Никол за различните видове брашна и зърнени произведения.

През повечето време говореше Джени. Разказваше за детството си в планинската ферма, само на няколко мили от Ейръндел хол, така се казваше къщата на Клейтън. Била на десет години, когато се родил Клей. Джени разказваше как е носила момченцето на конче. По време на Американската революция Джени била почти на двадесет. Баща й, както и много други фермери във Вирджиния, насадил всичките си ниви с тютюн. И когато затворили английските пазари, фалирал. След това се преместил с Джени във Филаделфия. О, Джени ненавиждала този град. Когато баща й умрял, тя се върнала отново там, където бил нейният истински дом, във Вирджиния.

Заварила там един напълно променен Ейръндел хол. Родителите на Клей били починали от холера няколко години преди това. По-големият брат на Клей, Джеймс, се бил оженил за Елизабет Стрейтън, дъщерята на надзирателя на плантацията Армстронг. И тогава, докато Клей бил още в Англия, Джеймс и Елизабет загинали при злополука.

Момчето, което Джени знаела от едно време, вече не съществувало. На негово място сега тя намерила един амбициозен, непримирим млад мъж, който се изтрепвал от работа. Докато във Вирджиния плантациите фалирали една по една, Ейръндел хол процъфтявал и се разраствал все повече и повече.

— Ето там! — посочи Никол надолу към водата. — Това не е ли нашият капитан?

Човекът, за когото ставаше дума, седеше в малка гребна лодка и един от моряците гребеше с всички сили.

— Изглежда, като че бърза да избяга от кораба…

На няколко ярда от пощенското корабче бе пристигнала огромна фрегата, с по два реда оръдия и на двата борда. По широкия трап сновяха нагоре-надолу мъже, натоварени с тежки пакети и торби. Двете жени видяха как капитанът стигна до брега, преди още пощенският кораб да е навлязъл в плитчината на залива, маневрирайки едва-едва към входа на пристанището. Техният капитан се изкачи бързо към горната палуба на фрегатата.

Разстоянието беше голямо и оттук мъжете по палубата се виждаха съвсем дребни, ала Джени изведнъж извика уверено:

— Това там е Клей!

Никол се взря любопитно в мъжа, с когото капитанът разговаряше, но оттук той не се различаваше от останалите мъже по палубата.

— По какво го познахте?

Джени се закиска. Радваше се, че е най-сетне у дома.

— След като ви запозная с Клей, сама ще разберете по какво човек може да го разпознае. — Тя бързо се врътна и тръгна към каютата.

Никол напрегна очи да види мъжа, който сега бе неин съпруг, като несъзнателно въртеше златната халка на лявата си ръка.

Дори и през зрителната тръба мъжете изглеждаха дребни, но все пак можеше да добие смътна представа за човека, който разговаряше с капитана. Бе стъпил с единия си крак на бала памук, докато другият му крак бе на дъските на палубата. Дори и така, както се бе навел напред, подпрял лакти на свитото си коляно, той изглеждаше по-висок от капитана. Носеше светли, изпънати по крака панталони и черни кожени ботуши, които стигаха до коленете. Широк кожен колан бе препасан през кръста му, а ризата беше бяла, с навити до лактите ръкави. За лицето нищо не можеше да се каже, но Никол видя, че има кестенява коса, дълга, прихваната на врата отзад…