— Какво ти е? — сопна се той. — Защо ме гледаш така?

— Такъв не съм те виждала — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? Че не си виждала мъж, който защитава жената, която обича? — Бианка уплашено сбърчи чело и Жерар продължи по-меко. — Трябваше да взема мерки, за да не разкаже на някой какво е чула.

— О, тя ще го разкаже. Разбира се, че ще го разкаже!

— Не и след онова, което й казах. Тя е луда, не си ли чула?

— Коя е тя? Помислих, че е Никол.

Той се поколеба.

— Майка й. — След това бързо продължи, преди Бианка да го заразпитва. — Нека се срещнем утре в един часа на същото място, където бяхме на пикник. Там ще съставим план за действие. Пак ще донеса кошница с хапване. А сега побързай, преди да те е видял някой. Не бих искал да ни виждат заедно… Още не — добави той бързо.

Жерар я хвана за ръка и я поведе към малкия пристан.

Никол се върна от мелницата и завари Джени с притеснено, измъчено лице.

— Майка ти! Страшен пристъп. Никой не може да я успокои.

Никол хукна нагоре.

— Maman! — Опита се да прегърне болната. Лицето на Адел беше неузнаваемо, разкривено и страшно.

— Децата! — виеше Адел, удряйки с ръце около себе си. — Децата! Главичките им! Ще ги убият… Кръв! Убийство…

— Майчице, моля те! — Никол и говореше на френски. — Успокой се! Ти си на сигурно място!

Джени бе застанала на най-горното стъпало и не смееше да влезе.

— Тревожи се нещо за близнаците. Това ли ти казва и на тебе? Никол безуспешно се мъчеше да хване ръцете на майка си.

— Мисля, че да. Говори за децата. Но може би има предвид моите братовчеди.

— Надали. Върна се преди малко запъхтяна и веднага се спусна да бута близнаците в малкия шкаф под стълбището.

— Дано само да не е изплашила децата!

Джени сви рамене.

— Те са й свикнали. Напъхаха се доброволно в шкафа, а после, докато аз я качвах нагоре, излязоха.

— Той ще ги убие! — пищеше Адел. — Не съм го познавала! Този човек! Аз никога не съм го виждала!.. И онази жена ще му помага…

— А сега какво говори? — попита отново Джени.

— Несвързани работи. Можеш ли да ми донесеш малко лауданум? Мисля, че ако заспи, ще се успокои.

Джени бързо изтърча надолу, а Никол се опитваше да успокои майка си. Адел бе страшно възбудена. Говореше за убийство, за гилотината, за някаква дебела жена… Ала когато изведнъж спомена и името на Клейтън, Никол настръхна.

— Какво Клейтън? — попита тя.

Очите на Адел гледаха диво, косата й беше разчорлена.

— Клейтън. Те искат да убият и Клейтън. И моите дечица, всичките ми дечица. Децата на всички хора… Те убиха кралицата. Ще убият и Клейтън.

— Кой? Кой, maman? Кой ще убие Клейтън?

— Тя. Убийцата на деца.

Джени бе застанала зад гърба на Никол.

— Струва ми се, че иска да ти каже нещо. Не спомена ли Клей, на мене така ми прозвуча.

Никол взе чашката с чай от ръцете на Джени.

— Ето, изпий това, maman! Ще се почувстваш по-добре. Ето така, мила…

— Не се наложи да чакат дълго действието на приспивателното.

Долу чуха да влиза Жерар.

— Жерар! — посрещна го Никол. — Случило ли се е днес нещо, което би могло да възбуди мама?

Той се извърна бавно с лице към нея.

— Не съм я виждал изобщо. Пак ли пристъп?

— Не вярвам това много да ви разтревожи! — клъвна го Джени злобно откъм огнището. — Да имахте поне капчица чувство към нея, все пак съпруга ви е!

— Положително не бих споделил чувствата си с такива като вас — отвърна бързо Жерар.

— Моля ви! Моля ви, престанете и двамата! — въздъхна Никол. — С тези взаимни упреци не можете да помогнете на майка ми.

Жерар кимна.

— Не е страшно. Просто един от нейните пристъпи. Би трябвало вече да сте свикнали с това.

Никол отиде до кухненската маса.

— Но има нещо различно този път. Имам чувството, че се опитва да ми каже нещо.

Жерар я изгледа с премрежен поглед.

— Какво ли би казала, което да не сте чували поне сто пъти досега. Тя говори все за едно, за смърт и за убийства.

— Така е — отвърна Никол замислена. — Но този път тя спомена името на Клей.

— На Клей, нали? — възкликна Джени. — И на мене така ми се чу. Но тя изобщо не познава Клей, нали така?

— Не, доколкото зная. Говореше нещо за някаква пълна жена.

— Хм, никак не е трудно да отгатне човек кого има предвид — изръмжа Джени.

— Разбира се, че не! — намеси се Жерар е неочаквана живост. — Тя сигурно е видяла Клей и Бианка, и тъй като са непознати за нея, се е изплашила. Нали знаете в каква паника изпада от непознати лица.

— Предполагам, че е така — каза Никол. — И все пак като че ли има още нещо. Повтаряше непрекъснато, че Клейтън ще бъде убит.

— Ох, тя непрекъснато все повтаря, че някой си ще се опита да убие друг някой си — каза с досада Жерар.

— Възможно е. Тя всичко смесва, миналото и настоящето…

Преди Жерар да каже нещо, Джени подвикна:

— Няма смисъл да си блъскаш главата! Опитай се утре да поговориш с майка си. Като се наспи хубаво, утре може да ти разкаже по-ясно какво е искала да каже. Хайде сега, седни да хапнеш нещо за вечеря!

Малката къща бе тъмна и тиха. Навън реката бе престанала да бучи, спокойна и доволна в новото си русло. Беше необикновено топло за септември, човек не можеше да търпи и най-леката завивка.



Адел бе неспокойна. Въпреки голямата доза сънотворно, тя се мяташе в леглото, измъчвана от кошмари. Знаеше, че трябва да съобщи нещо, но не знаеше как. Кралят и кралицата на Франция… Не, не са те! Това е друг човек, някой си, чието лице не е виждала. Но вижда добре смъртта. О, тя познава смъртта! Смъртта на този човек… Смъртта на всички хора.

Жерар угаси тънката пура, която пушеше, и стана безшумно от леглото. Застана прав, загледан в жена си. Бяха минали месеци, откакто не я бе държал в ръцете си. Във Франция се чувстваше поласкан да бъде женен за една Куртален, нищо че беше много по-възрастна от него. Ала след като видя Никол, в него не остана и искрица чувство към съпругата му. Никол — едно по-нежно и по-младо копие на майката…

Тихо, безкрайно предпазливо — нито една дъска да не проскръцне — той мина откъм страната на Адел и приседна на леглото. Пресегна се и взе една възглавница.

Адел отвори очи преди да притисне възглавницата върху лицето й. Тя започна да се бори, да се съпротивлява, но сама чувстваше, че няма никакъв смисъл. Нали точно това бе очаквала толкова дълго! През всичките тези безкрайни дни в затвора. Беше очаквала всяка секунда смъртта. Най-после тя дойде. Адел беше подготвена за нея.

Жерар махна възглавницата от лицето на Адел. Изглеждаше по-хубава в смъртта си, някак си по-млада, отколкото бе през всичките тези години, прекарани с нея.

Жерар стана и прекоси стаята — доближи се до одеялата, които преграждаха половината, в която спяха Джени и Никол. Гледаше като хипнотизиран тялото на Никол, едва прикривано от тънката нощница. Чак ръцете го боляха от желание да докосне извивките на тялото й.

— Ще стане — прошепна той. — Скоро. Много скоро!

Той се върна в леглото си, изпъна се до жената, която току що бе убил, и се унесе в сън. Сега вече Адел няма да му пречи, няма да го дразни с безумните си брътвежи.

Никол бе самичка в къщата, когато намери на сутринта безжизненото тяло на майка си. Близнаците бяха тръгнали с Джени да берат ябълки, а Жерар се бе измъкнал както обикновено, без да каже дума.

Тя седеше неподвижно на крайчеца на леглото, държеше студената ръка на своята майка и галеше лицето й — беше просто страшно, колко много прилича на нейното собствено лице. Никол стана и бавно излезе от къщата.

Запъти се нагоре към хълма, оттам често гледаше към мелницата и своя дом. Изведнъж се почувства сама, без никого. Години наред бе вярвала, че цялото й семейство е мъртво. След това се бе появила Адел и отново се беше получила някаква близост, чувството, че принадлежиш към нещо… Сега й остава само Клей…

Тя погледна отсреща към Ейръндел хол — прекрасен в светлината на първите слънчеви лъчи. Клей… Но Клей изобщо не е с нея! Би трябвало да се примири с мисълта, че и той бе излязъл от живота й така, както я бе напуснала майка й.

Никол седна на земята и сгъна колене чак до брадичката си. Скри лице в дланите си. Никога няма да престане да го обича. Никога няма да престане да се стреми към него. Единственото, от което има нужда сега, е утехата на неговите ръце. Да й каже той, че животът й продължава и след като майка й вече я няма… Дори последните думи на Адел бяха за Клей…

Никол изведнъж вдигна глава. «Една дебела жена иска да убие Клейтън…» Ясно! Как не помисли за това?! Адел трябва да е дочула някъде, че Бианка иска да убие Клей.

В главата й се застрелкаха какви ли не предположения. Възможно е Бианка да се е срещнала с някого отсам реката, когото с наела да убие Клейтън… Ако Клейтън изчезне, Бианка остава единствена собственица на плантацията…

Никол скочи и хукна надолу към пристана. Не усети как прекоси реката. Щом почувства твърда почва под краката си, върза лодката, привдигаа поли и хукна към къщата.

— Клей! — извика тя. — Клей? — Надзърташе от стая в стая. Дори и обезумяла от тревога, почувства, че къщата сякаш я приема с отворени обятия.

Портретът на Бет сега висеше в трапезарията. Бързо влезе в библиотеката — тук всичко бе изпълнено с присъствието на Клей. Сякаш току що бе излязъл — всичко си бе така, както го е оставил — разхвърляните документи по писалището, книгите на масичката…

Не го чу, но просто го усети с тялото си, когато влезе и застана зад гърба й. Долови неговата миризма, смесена с уханието на кожа и на тютюн. Тя пое дълбоко дъх и се извърна бавно към него.

Не се бяха виждали от онази дъждовна нощ. Сломеният, потиснат Клей, който беше дошъл тогава през реката, за да помогне за прокопаването на канала, й беше чужд. Но този мъж сега, застанал пред нея, беше човекът, в когото се бе влюбила. Ленената му риза бе закопчана до врата. Бе леко изпотен, с ръце черни до лактите от тютюневата смола. Застанал така, с леко разкрачени крака и ръце, сложени на кръста, той й заприлича на мъжа, когото бе наблюдавала с далекогледната тръба от пощенското корабче. — Плакала си — каза той само.

Гласът му извика познатите тръпчици по целия й гръбнак. Забрави всичко, забрави за какво е дошла… Тя се обърна и несъзнателно тръгна към вратата.

— Чакай! — Беше заповед и тя се подчини. — Погледни ме!

Никол се обърна бавно към него.

— Какво е станало? — гласът му бе загрижен.

В очите й избликнаха люти сълзи.

— Майка ми… умря. Трябва да си ида. У дома.

Погледът му улови нейния и го задържа за една безкрайна секунда.

— Не знаеш ли, че тук си у дома?

Сега вече тя не можеше да сдържа повече риданията си. Не бе предполагала, че Клейтън Армстронг има все още такава страшна власт над нея. Хълцайки, тя поклати глава и устните й произнесоха едно глухо «не».

— Ела при мене! — Гласът му бе спокоен, но тонът му не търпеше възражения.

Никол се поколеба. Някъде в мозъка й все още имаше искрица разум. Не бива да подновява онова, което е било някога помежду им! Разумът й го подсказваше, но краката й не му се подчиниха. Тя пристъпи към Клей. Той я гледаше, излъчваше такава притегателна сила, струваше й се, че може да докосне тази сила с ръка.

— Ела! — повтори той.

Очите й плувнаха в сълзи и тя се хвърли към него. Той я вдигна на ръце и я отнесе на кушетката.

— Ето така. Ако ще плачеш, плачи на рамото на своя мъж!

Той галеше косите й, докато тя хълцаше, неутешима от смъртта на майка си. Мина доста време, преди той да я накара да говори. Поиска да му разкаже за майка си, за добрите стари времена… Тя му разказа за Адел и близнаците, как хубаво се забавляваха, като че са три деца…

Изведнъж Никол се стресна. Седна с изпънат гръб и заговори за онова, което я бе довело всъщност в Ейръндел ход.

— Значи идваш да ме предупредиш, че някой се кани да ме убие?

— Не някой! — каза Никол. — Бианка. Мисля, че мама точно това искаше да ми съобщи. Бианка възнамерява да те убие.

Клей се замисли за миг.

— Ами ако майка ти е чула Айзък или някой от другите мъже, които са се шегуваш нещо за Бианка? Един от моите хора ми каза неотдавна, че ако имал жена като моята, щял като нищо да я убие.

— Това е ужасно! — потръпна Никол.

Клей сви рамене.

— Много е възможно Адел да е чула нещо такова, някаква глупава приказка, която е взела за сериозна заплаха.

— Но Клей…