Оттатък залива бе тъмно и страшно, но тя знаеше, че няма друг изход. Когато стигна до началото на гората, видя на светлината на една факла Клейтън и Джени долу на пристанището. Джени говореше разпалено и рязко, но едрият мъж я слушаше чинно.

Нямаше време да се бави повече тук. Има да се правят толкова много неща! Да стигне до най-близкия град, да си намери работа и покрив над главата си.

Светлинките на кея останаха далеч назад и гората я погълна. Дърветата бяха огромни, черни, страшни. В главата й изникнаха всички истории, които бе слушала за Америка. Тук; живееха диви, кръвожадни индианци, това бе родината на непознати зверове и влечуги, дето могат да погълнат човека цял…

Стъпките й бяха единствения шум в тази пустош. Но положително гъмжеше от разни животни — същества, които сега се промъкват между дърветата, които я дебнат на всяка стъпка, изпълващи нощта с един непознат живот…

Никол вървя с часове. По едно време започна да си тананика някаква френска песничка, която дядо й беше пял. Но и това не можа да я окуражи. Усети, че краката й вече отказват да я слушат, трябваше да спре за малко. Но къде? Тръгна по някаква тясна пътечка, но тя свърши изведнъж така, както се бе появила — в безпросветен мрак.

— Никол — опита да се окуражи шепнешком тя — няма от какво да се страхуваш! Да се разберем! И нощем гората си е същата както през деня.

Но тази смела мисъл не можа да помогне. И все пак тя събра целия си кураж и седна под едно дърво. Усети как мокрият мъх навлажни роклята й. Бе твърде изнурена обаче, за да се безпокои сега за това. Сви колене чак до брадичката си, подложи дясната си ръка под бузата и моментално заспа.

Когато се събуди на сутринта, първото нещо, което видя, бяха две големи очи, вперени в нея. Тя изохка и скочи, като прогони любопитното зайче, което я наблюдаваше. Никол се присмя на глупавите си страхове и се огледа.

В светлината на утрото, която струеше през гъстия листак на дърветата, гората изглеждаше по-дружелюбна и привлекателна. Докато се опитваше да разтрие врата си и да се поразкърши, усети, че цялото тяло я боли, че роклята й е мокра и полепнала по тялото. През нощта, докато се провираше из гората, не бе усетила, че косата й се е разчорлила и сега падаше свободно, мокра и сплъстена, по челото и по раменете й. Тя се опита набързо да я прихване с фуркетите, които бяха останали, за да придобие по-приличен вид.

Няколкото часа сън я бяха поободрили и тя закрачи още по-енергично по тясната пътека. В мрака на нощта се чувстваше по-несигурна, но сега, в светлината на утрото, се увери, че решението й е било правилно. Не може да живее с упреците на мистър Армстронг, ще се разплати с него и ще възвърне достойнството си…

Слънцето беше вече високо, когато Никол усети, че й прималява от глад. През последните два дни, докато наближаваха американските брегове, Джени и тя бяха яли съвсем малко и сега болките в стомаха й напомниха това.

Към обяд стигна до някаква ограда. Беше овощна градина, може би със стотици ябълкови дървета. Ябълките в близост до оградата бяха още зелени, но по-навътре тя видя дървета с червени, зрели плодове. Почти се беше прехвърлила през оградата, когато в ушите й отново прозвуча гласът на Клейтън Армстронг, който я бе обявил за крадла. Какво й дойде до главата в тази Америка! Направиха я крадец, обявиха я за непочтена…

Тя неохотно се смъква от оградата. Така поне съвестта й ще е чиста, нищо, че стомахът й се бунтуваше още по-болезнено от преди.

Повлече се по-нататък. Озова се до поток със стръмни брегове. Изведнъж осъзна колко я болят краката и разранените й стъпала. Като че беше вървяла с дни, но не бе успяла да се добере до никакво цивилизовано място. Онази ограда бе единственият белег, че преди мен тук все пак е имало някакви хора…

Тя внимателно се спусна по стръмния бряг, седна на един камък, откопча катарамите на обувките си и потопи крака в студената вода. Нежните й стъпала бяха в мехури. Толкова хубаво беше в тази вода.

От храстите зад нея изскочи някакво животинче и се спусна към потока. Никол скочи уплашено. Малката миеща мечка се изплаши не по-малко от нея. Животинчето веднага побягна обратно към гората. Никол се разсмя с облекчение. Как може да е толкова страхлива, за бога!

Обърна се за обувките си и само видя как изчезват от погледа й зад един завой по течението. Запретнала поли над коленете си, тя нагази и тръгна след обувките. Течението бе силно, водата бе много по-дълбока, отколкото бе предполагала. Не измина и десетина крачки, когато се подхлъзна и нещо остро убоде вътрешната част на прасеца й.

Трябваха й няколко минути, докато успее да стане и се освободи от полите си. Но не можа да стъпи, кракът й отказа да се подчинява. Никол се хвана за един клон, надвиснал над водата, и се докопа до брега. Най-после беше на сухо. Вдигна полите си да види какво е станало. Откри дълбока, разкъсана рана, целият й крак беше в кръв. Откъсна широка ивица от подгъва на ризата си, за да се превърже. След няколко минути кръвта спря да тече, тя откъсна нова ивица и отново превърза раната.

Болката, изтощението и замайването от продължителния глад й дойдоха твърде много. Тя се отпусна на песъчливия стръмен бряг и заспа.

Събуди я дъждът. Слънцето точно залязваше, под клоните на дърветата вече се протягаха дълга сенки. Кракът й пулсираше от божа, чувстваше се слаба, но все пак успя да стане на крака. Леденият дъжд я накара да помисли за някакъв подслон.

Боса, тя тръгна, накуцвайки. От стъпалата й течеше кръв, имаше чувството, че се носи някак си над тялото си, така че болката вече не достигаше до нея. Отдавна бе изгубила и последните си фуркети, косите й сега падаха мокри и ледени чак до кръста.

Две огромни озъбени муцуни и огнени очи! Тя се отдръпна ужасена и притисна гръб към дънера на едно дърво.

— Вълци! — прошепна тя, останала без дъх.

Животните си приближиха, тя се притисна още повече към дървото с ясното съзнание, че е настъпил последният й час. Да умре толкова млада! Преди да е изпитала толкова много неща от живота!

Изведнъж се появи някакво огромно животно, не, беше мъж, възседнал едър кон. Тя не бе сигурна дали е човек от плът и кръв или е само плод на фантазията й. Главата й беше толкова замаяна, че вече не знаеше дали вижда всичко това насън или наяве.

Мъжът — или привидението — слезе от коня, взе няколко камъка от земята и ги хвърли по вълците. Извика «Изчезвайте!» и вълците бързо подвиха опашки и наистина изчезнаха.

Мъжът тръгна към Никол.

— Защо, по дяволите, не им извикахте просто да се махнат?!

Никол го погледна смаяно.

— Мислех, че са вълци — промълви тя.

— Вълци! — изсумтя той. — Глупости! Просто три помияра, които търсят нещо за ядене. Все едно. До гуша ми дойде от цялата тази история. Идвате с мене у дома.

Той се обърна и тръгна, като че беше най-естественото нещо на тоя свят тя да го последва. Никол нямаше сили да възрази. Наистина, нямаше капчица сила. Тя направи една крачка от дървото, на което се бе опряла, но краката й се подкосиха и тя се строполи на земята.

Четвърта глава

Клей едва успя да я прихване, за да не се удари зле. Този път той премълча забележката си за глупостта на жените, защото видя, че е загубила съзнание. Голите й ръце бяха мокри и вкочанени от студ. Той коленичи, подпря я на гърдите си, свали плаща си и я уви с него. Изненада се, че е толкова лека, като я вдигна и я понесе към коня си. Постави я на седлото, задържа я там и се метна и той.

Имаше доста път до плантацията.

Никол се посъвзе. Опитваше се да стои изправена, за да не се опира до него. Дори в изтощението си долавяше омразата му.

— Облегнете се. Починете си. Обещавам, че няма да ви ухапя.

— Не искам — прошепна тя. — Няма да ме ухапете, но ме ненавиждате… По-добре да ме бяхте оставили на вълците. Така щеше да е най-добре за всички ни.

— Казах ви, че не бяха вълци. А и не ви мразя. Щях ли да тръгна да ви търся, ако ви мразех? Хайде де, облегнете се най-сетне!

Ръцете, които я обгръщаха, бяха силни. Тя опря глава на гърдите му, доволна, че е близо до човешко същество. През съзнанието й отново преминаха събитията от последните часове. Намираше се в някаква река и плуваше сред стотици червени обувки. Уж обувки, но имаха очи и съскаха насреща й…

— Спокойно! Вие сте в безопасност. Нито обувки, нито вълци могат да ви сторят нещо. Аз съм при вас, а при мене сте на сигурно място.

Тя го чуваше в просъница и се отпусна. Почувства ръката му на рамото си. Той бавно разтриваше врата й, чувстваше се толкова добре!

Той дръпна рязко юздите и Никол отвори очи. Пред очите й, чак до небето, се издигаше голяма къща. Той скочи от коня и протегна ръце към нея. Поукрепнала малко от съня, Никол искаше да се държи достойно.

— Много ви благодаря, но не се нуждая от помощ! — Тя понечи да се смъкне от коня. Изтощеното й тяло доказа точно обратното и тя политна право в ръцете му. Клей се наведе и я вдигна на ръце.

— По-упорита сте от шест жени, взети заедно!

Тя затвори засрамено очи и се облегна отново на него. Чуваше ударите на сърцето му, равномерни и силни.

Той я остави на едно голямо кожено кресло, зави я с наметката и й наля чаша бренди.

— Искам сега да си лежите и да изпиете това. Чухте ли ме? Връщам се след няколко минути. Трябва да се погрижа за коня си. Само ако мръднете, ще ви сложа на коленете си и ще ви напердаша. Ясно ли е?

Тя кимна и той изчезна нанякъде. Не можеше да види как изглежда стаята — бе твърде тъмно, но й се стори, че се намира по всяка вероятност в библиотека, усети миризмата на кожа, тютюн и пергамент. Във всички случаи бе мъжка стая…

Никол се загледа в чашата с бренди и видя, че я е напълнил до горе. Усети топлината на първата глътка и отпи още веднъж. От два дни не беше яла, веднага я удари в главата. Когато Клейтън се върна, тя вече се усмихваше замаяна. Бе закрепила кристалната чаша между пръстите си и я полюшваше като камбанка.

— Всичкото — каза тя. — До капчица. — В говора й не се долавяше, че е пияна, но изговаряше думите някак тежко и важно.

Клей й взе чашата.

— Кога ядохте за последен път?

— Дни… Седмици. Години. Цяла вечност.

— Хубава работа! — промърмори той. — Сега е два часа през нощта. Хайде, елате да потърсим нещо за ядене.

Той се наведе и отново я взе на ръце.

— И кой ви ухапа? Червените обувки или вълците? — попита той подигравателно.

Тя потърка буза във врата му и се закиска.

— Ама кучета ли бяха наистина? А червените обувки защо ме преследваха всъщност.

— Кучета бяха. А за обувките — бе просто сън. Бълнувахте. Сега кротувайте, ако не искате да разбудим цялата къща.

Усещаше се толкова лека и щастлива, гушна се до него и обхвана врата му с ръце. Устните й се долепиха до ухото му и тя прошепна съзаклятнически:

— Вие действително ли сте онзи ужасен господин Армстронг? Хич не ми приличате на него. Вие сте моят рицар, моят спасител, не е възможно да сте онзи страшен човек…

— Толкова страшен ли го намирате наистина?

— О, да — каза тя убедено. — Нарече ме крадла. Каза, че съм откраднала дрехи. Чужди, нали разбирате… И прав беше. Така си е. Но после аз му показах…

— Какво му показахте?

— Ами бях страшно гладна и видях едни ябълки, но не ги откъснах. Не исках да открадна. Защото не съм крадла. Нали разбирате…

— Значи предпочетохте да гладувате, само и само да му докажете, че не сте крадла?

— Да. А и на себе си да докажа… Нали разбирате, аз все още съм нещо…

Клейтън замълча. Понесе я по коридора към някаква врата и излезе. Кухнята се намираше в пристройка извън голямата къща и той се запъти нататък.

Никол вдигна глава от рамото му.

На какво мирише?

— Орлово нокътче — отвърна той кратко.

— Ох, искам да си откъсна! Ще ме отнесете ли да си взема малко?!

Той преглътна гневната си забележка и я отнесе до зида, целият обрасъл с ароматно орлово нокътче. Никол си откъсна няколко клончета и продължи да дърпа, докато Клей не каза, че е достатъчно и я отнесе в кухнята.

Остави я до голямата маса в средата на просторното помещение, като че беше малко момиченце, и отиде да хвърли дърва върху жарта в огнището. Никол бе погълната изцяло от клончетата в скута си.

Огънят лумна и чак сега Клей видя колко мръсна и скъсана е роклята й, босите й крака кървяха. Косата й се разстилаше по целия гръб и огънят хвърляше червеникави отблясъци по гарвановочерната маса. Беше такава дребничка, като дванадесетгодишно момиченце. Докато я разглеждаше, видя голямо тъмно петно върху светлия плат.