— Аз не изповядвам никого, лейди Бофор — изрече той с пресипнал глас. Разгневи се на нея и както винаги, и на себе си.

Адел видя, че го е разсърдила. Очите й блеснаха диво. Джефри не успя да помръдне, защото тя се приближи още повече и му препречи пътя. Твърдите върхове на гърдите й почти го допираха.

— Само се опитвах да ви благодаря, задето ме спасихте да не падна, милорд.

Той се изсмя дрезгаво в лицето й. Не помръдна, не беше възможно. Гореща вълна обля и двамата. Адел още стискаше ръката му.

— И двамата знаем, че не ви спасих, мадам, въпреки че ми се иска да бях имал тази възможност. И двамата знаем, че вие едва ли желаете точно да ми благодарите. Няма да ме съблазните.

Черните й очи пламнаха.

— Много грешите в мнението си за мен.

— Не греша, лейди Бофор. Няма да успеете.

Яростта, която я обзе сега, не отстъпваше на съблазънта й.

— Явно мнението ми за вас е било погрешно!

Той не отвърна, защото думите й бяха очевидна лъжа — тя веднага беше разбрала какъв е. Беше разпознала скритата му похот. Беше се досетила, че и двамата са еднакво страстни по природа.

А следващите й думи го накараха да загуби напълно контрол над себе си.

— Мислех ви за мъж, въпреки расото ви! Но вие не сте мъж, нали? Вие не сте мъж, вие сте от онези другите, които си падат по момчета!

Джефри забрави, че се намират на обществено място. Сграбчи китките й и я притисна към себе си. Тъмните й очи се разтвориха широко, когато усети нарасналата му мъжественост, а след това го погледнаха открито.

Нескритата покана в тях му подейства като кофа с ледена вода. Той я пусна и отстъпи назад. Усмихна се кисело.

— Никога повече не се съмнявайте в мъжествеността ми.

— Всъщност — прошепна тя. — Никога не съм се и съмнявала!

Но Джефри вече я отминаваше. Чу я да вика името му. Закрачи още по-решително. Ала беше потресен.



След по-малко от час граф Нортъмбърланд беше въведен при краля, след като бе разговарял на четири очи със сина си Джефри. Графът приличаше много на Джефри и Бранд, кожата му беше бронзова, а косата — златиста. Само очите му бяха яркосини. От него също лъхаше на несъмнена мъжественост и жените тичаха подире му, като се надяваха да го примамят в леглата си. Той не им обръщаше внимание — беше напълно верен на жена си.

Несъмнено Ролф излъчваше особена властност. Той беше създател на крале. Така го наричаха зад гърба му и приятели, и врагове. Това прозвище му се струваше смешно, но тайничко му харесваше. Някога той бе нищо и никакъв безимотен рицар. Никога нямаше да забрави тези времена.

Спалнята на краля беше една от най-просторните в Тауър. Беше само наполовина по-малка от голямата зала отвън. Внушителният креват с балдахин, отрупан с кожи и кадифе, доминираше над всички други мебели в стаята. Навсякъде имаше сандъци и ковчежета, които съдържаха най-ценните притежания на краля.

Ролф се приближи и коленичи пред Руфъс. Кралят беше едър. Някога беше целият в мускули. Тогава беше почти хубав въпреки яркочервените си коси. Но сега невъздържаният начин на живот, на който се отдаваше, беше изличил красотата му и бе добавил дебел слой тлъстина към едрото му тяло. За миг той продължи да се изтяга лениво в едно кресло, което беше достатъчно голямо, за да го издържи. Отпи още глътка червено френско вино. Лицето му почервеня. Отстрани изглеждаше, че не бърза особено да поздрави васала си. Накрая каза:

— Стани, скъпи Ролф, стани.

Ролф стана, без да обръща внимание на Дънкан, който седеше до краля и наблюдаваше сцената с явен интерес. Дънкан беше израснал в двора заедно с Руфъс. В стаята имаше още няколко придворни, но те бяха потънали в разговор и се намираха в другия й край. Ролф забеляза, че Роджър Бофор не е тук — явно още не беше успял да си възвърне благосклонността на краля.

— Как е синът ти? — попита нехайно Руфъс. Интересът в очите му противоречеше на тона. Ролф знаеше, че любопитство разяжда краля.

— Джефри е добре, както винаги.

— Той очаква да го приема — отбеляза Руфъс и отпи още вино.

Ролф знаеше това. Знаеше и защо.

— Синът ми гори от желание да ви представи отчета си — изрече тихо Ролф. Всъщност двамата с Джефри не бяха говорили по този въпрос. Ролф трябваше да го каже.

— Ако той изгаря от нетърпение да разтвори счетоводните си книги пред мен, значи се е преобразил в човека, който ми трябва — отбеляза сухо Уилям Руфъс.

Ролф се усмихна.

— Архидяконът е ваш верен васал, сир.

— Верен е само защото не знае как да ме надхитри — каза Руфъс. Ролф реши да не отвръща.

Познаваше Уилям Руфъс от дете. Когато Ролф се би при Хейстингс на страната на Уилям Завоевателя, Руфъс беше на десет години и вече приличаше на баща си, чийто любимец беше. Всички вярваха, че той ще прилича на своя велик родител и по душа. Сега вече беше ясно, че Руфъс никога няма да стане могъщ като баща си. Да, той беше безмилостен и безстрашен в битките. Беше и добър политик, но в много други отношения отстъпваше на Уилям.

Момчето хулиганче се превърна в крал хулиган. Тормозеше благородниците и народа. Законите и правосъдието му бяха неразумни и будеха всеобщо недоволство. Данъците, които налагаше както и когато му хрумне — а те бяха много — разоряваха хората. Скоро след възкачването на Руфъс на трона — през 1088 година — в Източна Англия избухна голямо въстание. Той го смаза жестоко с войските си. Запази властта си благодарение на това, че обеща да управлява по-добре и да премахне тежките данъци и суровите закони за горите. Постигна бързо победа. Бунтовниците бяха изпратени завинаги в изгнание, а земите им бяха отнети. Сред въстаналите беше първият граф на Кент. Много от земите му бяха дадени като награда на Роджър Бофор заедно с титлата, защото Бофор, както и Нортъмбърланд, изигра важна роля при потушаването на въстанието. Но не мина дълго време и стана ясно, че Руфъс е излъгал. Положението в страната не се подобри.

Ролф симпатизираше на бунтовниците, но остана верен на краля. Беше лоялен още към бащата на Руфъс, Уилям Първи, а сега и към сина. Знаеше, че ще бъде такъв и към сина на Руфъс, ако доживее дотогава. Но верността му се крепеше на много по-дълбоки основания, колкото бяха кодексът на честта и чувството за дълг.

Уилям Руфъс имаше нужда от наставленията на Ролф. Ролф не спираше да подтиква краля да управлява по-справедливо поданиците си и кралството. Но през последните четири години, откакто почина добрият архиепископ Ланфран, склонността на Руфъс към произвол и насилие се увеличи. Ланфран, също като Ролф, се беше стремил да напътства в морално отношение краля. Ролф знаеше, че ако напусне двора, Руфъс ще се влияе само от другарите си по разпътство, които бяха не по-малко порочни от него, ако не и повече.

И разбира се, както винаги Ролф защитаваше интересите на своето семейство и на Нортъмбърланд.

А сега искаше да постигне цел, за която не беше и мечтал.

Руфъс отпрати Дънкан и придворните. Никой от тях не скри любопитството си, докато излизаха навън. Всички до един изгаряха от желание да узнаят вестта, която кралят и Ролф де Уорън смятаха за толкова важна, че щяха да я обсъждат на четири очи.

Дънкан прониза с поглед Ролф на излизане. Де Уорън се запита какво ли ще си помисли той, ако знае, че Мери е заложница в Олнуик. Защото той беше несъщ брат на Мери.

Щом придворните излязоха и слугите затвориха плътно вратата зад тях, Руфъс се изкикоти.

— Ревниви лешояди, нали? До един жадуват да научат какви вести носиш. Всички се страхуват, че ще спечелиш нови милости от мен и ще те възнаградя с някакъв безценен дар. А бедният мил Дънкан едва не обезумя, защото той най-много иска да знае какво става по границата с родната му страна — погледът му се изостри. — И така, кажи ми, Ролф, защо се уединихме? Каква интрига си замислил?

— Стивън е взел за заложница дъщерята на Малкълм Кенмор.

Руфъс се задави.

— Мили боже!

Ролф замълча, за да има време кралят да осмисли добре чутото.

Руфъс се подсмихна. Потри радостно ръце. Лицето му стана по-червено от всякога и доби крайно нелеп вид на фона на оранжевата му коса.

— Какъв късмет. Ах, Стивън, колко добре си направил. Какво да искаме? Ох, как ще си плати онзи сега! — Той се изкиска. — Ще намеря начин да възнаградя сина ти.

Ролф не отвърна нищо.

— И така, какво ще поискаме?

— Зестра.

Руфъс го изгледа втренчено.

— И кой ще бъде късметлията?

Ролф отвърна на погледа му.

— Ако Стивън се ожени за дъщерята на Кенмор, ще настане истински и продължителен мир. Каква по-голяма награда за моя син? А ако има мир на север, ще можеш да се посветиш изцяло на Нормандия.

Руфъс се усмихна невесело.

— Ролф, мир ли искаш, или още власт? Не ти ли стига графството?

— Нима някога съм ти изменял? Нима не ти помогнах, когато най-много имаше нужда от мен?

— А не ти ли дадох повече, отколкото на всеки друг? — отвърна Руфъс.

— Стремя се да браня Англия и вас, сир.

Усмивката на Руфъс стана още по-горчива, с нотка самоирония.

— Така е, Ролф, знам, че никога не си ме мамил за разлика от много други. Вярвам ти, доколкото е възможно да вярвам на някого изобщо. В това тресавище, което наричаме двор, сред цялата тази алчност и амбиции, ти се стремиш единствено към това, да браниш завещанието на баща ми, нали?

— Стремя се да браня Англия и вас, сир, не се съмнявайте в това — повтори твърдо Ролф.

— По дяволите — изрече раздразнено Руфъс. — Така ми се искаше да му заровя лицето в торта!

— Неговото лице е в торта, сир. Едва ли е останал много доволен от този развой на събитията.

— Стивън е сгоден за сестрата на Бофор — изрече многозначително Руфъс.

— Годежите както се сключват, така и се разтрогват — забеляза Ролф.

— А след смъртта на Малкълм?

— След смъртта на Малкълм Нортъмбърланд ще помага на Англия, както винаги.

— А след смъртта ти?

— Моят обет е обет и на Стивън. Той ще го спази.

— Значи се връщаме на Стивън — промърмори Руфъс. — Както знаеш, ние отраснахме заедно, но не се обичаме особено много — изрече мрачно той.

— Обичта не означава нищо. Честта е всичко. Поставяте ли под съмнение честта на сина ми?

— Не! — Руфъс се вдигна на крака. — Не, не я поставям. Никой не е чак толкова глупав, че да я подлага на съмнение. Дали има по-верен васал от него? Съмнявам се.

Ролф го гледаше. Когато той заговори, гласът му беше мек и безкрайно убедителен.

— Винаги съм ви бил верен, ваша светлост, също както бях верен и на баща ви. Да, признавам си, че искам по-продължителен мир на границата. Признавам, че искам принцеса за невяста на моя най-голям син. Но вие, вие трябва да владеете Нормандия.

Уилям Руфъс мълчеше и не помръдваше.

— Това, което стана преди пет години, пак ще се случи — продължи Ролф със същия убедителен глас. — Имате твърде много васали, които са подчинени не само на вас, но и на вашия брат Робърт. Като Одо от Байо и Робърт от Мартен. Те постоянно се чудят на кого да се подчинят в крайна сметка. Това положение е непоносимо. Тези благородници искат да имат един владетел, а не двама. Трябва да имат един, и това трябва да сте вие.

Очите на Руфъс пламнаха.

— Мислиш ли, че не знам за какво говориш? Мнозина дори сега заговорничат и искат да качат брат ми Робърт на трона.

— А мнозина знаят, че той е твърде слаб, за да бъде крал на Англия. Робърт не е в състояние да обедини Англия със земята, която й е сестра.

Двамата впериха поглед един в друг. Измина доста време. Накрая Руфъс седна и се облегна на креслото. Лицето му беше изопнато и мрачно. Съвсем ясно бе колко голяма власт ще придобие Нортъмбърланд след сключването на този брак или в каква гибелна заплаха ще се превърне, ако Де Уорънови станат твърде големи приятели с Шотландия. Но също така ясно бе и че Ролф казва истината. Руфъс трябваше да е с развързани ръце, за да спечели отново Нормандия, ако иска да остане крал на Англия.

Внезапно Руфъс попита:

— Кажи ми, тя хубава ли е?

Ролф се стресна.

— Принцесата ли? — Въпросът на краля беше много странен.

— Да, дъщерята на Кенмор. Хубава ли е?

— Не знам — изрече бавно Ролф и се запита накъде бие Руфъс.

Изведнъж Руфъс сви рамене.

— Смятам, че няма по-прекрасна жена от Адел Бофор. А той не й обърна внимание.

Ролф не каза нищо. Нямаше какво да каже. Нямаше никакво значение дали Стивън смята жена си за хубава, или не.

Руфъс се усмихна подигравателно.

— Достатъчно. Идеята е забавна. Приемам я благосклонно.

Ролф кимна и се поклони леко.

— Това е всичко, за което молих, сир.

Но се усмихна, щом излезе от стаята. След известно време изпрати вестител на север, който препусна с всички сили. Носеше съобщение за Малкълм Кенмор.

10