Тя отвори уста, за да отрече, но не издаде и звук.

Изражението му беше мрачно.

— Искаш невъзможното, госпожице, но ще постъпя така, както желаеш.

Тя примигна. Много й беше горещо и й се виеше свят.

— К-какво значи това? — Шепотът й прозвуча като грачене.

— Ще спя сам до сватбената нощ, щом това толкова те дразни.

Мери се олюля. Той я улови и тя се озова в обятията му.

— Разбра ли какво казах? — попита Стивън настойчиво. Мери беше твърде слисана и не забеляза, че и той е обхванат от страст. Опря ръце на гърдите му, но и сама не знаеше дали за да го отблъсне, или за да го прегърне. Веднага след това го сграбчи с всичка сила.

— Д-да, р-разбирам.

Изражението на лицето му стана почти свирепо.

— Доволна ли си?

Мери го изгледа, все още поразена от невероятно бързо протеклия диалог и най-вече от последните му думи. Закима.

— Добре! Винаги ще ти доставям удоволствие.

Внезапно той сведе глава и устата му се впи в нейната.

На Мери й се струваше, че в душата й хор пее някакъв невероятен припев. Този мъж току-що й обеща да не спи с друга до сватбата им. Всъщност й обещаваше да й остане верен. Въздържание… вярност… Рефренът не изчезна, когато устата й се отвори, докато той поглъщаше устните й и след това проникна в топлите й дълбини, а езиците им най-сетне се докоснаха. Стивън се дръпна назад задъхан.

— Но ще губя ума и дума всеки път, когато си наблизо — предупреди той. После се усмихна. Това проясни мрака в очите му.

Мери си помисли с тъга, че в някоя друга епоха бракът им би бил успешен. Или дори по тяхно време, но при съвсем други обстоятелства. Но това не беше възможно. Защото нямаше да има женитба — годежът беше уловка. Но… Стивън изглеждаше толкова сигурен, а той не беше от тези хората, които се мамят лесно.

— Какви бяха условията за сключването на този брак? — чу се тя да пита с тих напрегнат глас.

Стивън се стресна. Усмивката му се стопи.

— Не ти ли стига да знаеш, че баща ти и аз открихме обща цел, която свърза нашите семейства?

— Не. Трябва да знам условията. Моля те.

Стивън я изгледа внимателно. Изрече предпазливо:

— Не си ли спомняш, че обсъждахме това вчера?

Мери с мъка намери подходящи думи. Още по-трудно й бе да овладее гласа си.

— Моля те, милорд, искам да знам какво ще спечели баща ми, като дава ръката ми на теб, какво друго освен… — тя преглътна — нашето дете.

Стивън замълча. Погледите им се сблъскаха. Очите му гледаха мрачно, а нейните проблясваха от непролетите сълзи. Накрая той изрече строго:

— Госпожице, интересуваш се от политика.

— Това е много важно за мен.

— Зная, Мери. Зная много повече, отколкото предполагаш. Повярвай ми. Скоро ще ти стана мъж. Ще се грижа за теб от този ден нататък, аз и никой друг. Малкълм даде съгласието си за този брак. Остави нещата така.

— Не мога — прошепна тя. — Трябва да знам точно какво сте си казали.

Стивън я погледна. Попита съвсем тихо:

— Ще ми бъдеш ли вярна жена, Мери?

Кръвта на Мери изстина. Знаеше, че трябва да му каже една дума, да. Сърцето й биеше заплашително бързо. Никога не беше лъгала досега и разбра, че това няма да й се отдаде и сега. Не можеше да излъже него.

Не каза нищо.

Лицето му потъмня, а думите му бяха горчиви.

— Току-що ти обещах верността си. Обещах ти да се грижа за теб. Но ти не си се примирила с новите си задължения. Не понасяш мисълта, че ще живееш с мен.

Душата й се раздираше от противоречиви чувства. Имаше нещо в държането на Стивън и в очите му, което я подтикваше да му обещае всичко, което той поиска, но това със сигурност беше лудост. Той поробваше духа й, а тя се беше заклела, че никога няма да му позволи да го стори. Защото в крайна сметка нямаше да има женитба — тя беше сигурна в това.

Той хвана брадичката й и я вдигна.

— Ще се омъжиш ли за мен, ще топлиш ли леглото ми, ще ми родиш ли синове, ще ръководиш ли домакинството ми, ще се грижиш ли за моите хора, когато са болни? Ще ми бъде ли уютно и хубаво с теб? Ще ми бъдеш ли вярна?

Мери простена. Стоеше с лице към него и се почувства притисната до стената. Изведнъж разбра, че не знае как да отговори. Но как е възможно? Съвсем ясно беше кому дължи вярност, нищо не се бе променило.

Очите му блеснаха.

— Трябва да знам!

Тя поклати глава. Очите й взеха да парят.

— Закълни ми се във всичко, което ти е скъпо, закълни се в живота на баща си, че ще изпълняваш дълга си към мен, както го описах — нареди Стивън. — Закълни се!

Мери си пое дъх.

— Не… не мога.

Той я пусна. Тя забеляза, че той трепери.

— Не можеш да ми дадеш думата си или няма да я дадеш?

— Не — каза Мери. — Не м-мога.

— Как смееш да ме разпитваш тогава за политика и за тайни — изрече студено той. — Давам ти последен шанс, госпожице. — На слепоочието му изпъкна една вена. — Ще бъдеш ли вярна единствено и само на мен?

Тя не смееше да отвърне. Но каза:

— Не.

Очите му се разтвориха от изненада.

— Вярна съм на Шотландия — прошепна Мери и усети, че плаче. Припомни си омразата, изписана на лицето на баща й. Как ще се гордее той с нея. Докато тя, тя се отвращаваше от думите си.

— Дори и след като се оженим?

Мери се замоли наум никога да не се оженят.

— Да, дори, след като се оженим.



Граф и графиня Нортъмбърланд пристигнаха по-късно същия ден.

Мери се намираше в дневната, когато съобщиха за пристигането им. Жените се втурнаха навън, за да поздравят господарката на Олнуик. Изабел тичаше най-отпред и крещеше от удоволствие. Мери не излезе, но отсъствието й остана незабелязано. Тя беше сама в дневната. В гърдите й се надигна ужас. Не желаеше да се среща с родителите на Стивън нито сега, нито в бъдеще. Най-малко от всичко пък искаше да се среща с графа, който беше личен враг на баща й.

Но нямаше избор. След малко врявата в главната зала утихна и на прага на стаята се появи една жена. Мери не се усъмни и за миг, че това е графинята. Машинално се изправи на крака.

Майката на Стивън беше висока жена на неопределена възраст. Обаче още имаше хубава фигура и беше запазила забележителната си красота. Кадифената й жълта горна туника беше великолепна и изкусно извезана по краищата и ръкавите с многоцветна шевица. Златен пояс, богато инкрустиран със скъпоценни камъни, обвиваше тесния й кръст. Воалът й беше от най-фина коприна в яркочервено и златисто. Златна диадема с наниз червени рубини го придържаше да не падне. Камъните блещукаха на челото й. Тя беше една от най-величествените жени, които Мери беше виждала, но не заради облеклото и украшенията си. От лицето й лъхаше сила. Погледът й беше остър като бръснач и разкриваше несъмнената й интелигентност. Графинята огледа внимателно Мери.

Момичето се зачуди дали я мрази, или се страхува от нея.

— Мадам — промълви тихо.

Графинята вдигна вежда. Мери усети, че я оглеждат от главата до петите. Няколко дами от свитата на лейди Сеидре, които стояха зад нея, също я разглеждаха с явно любопитство и леко хихикане.

— Ела насам, принцесо — каза графинята. Това беше заповед, изречена тихо, но властно.

Мери се подчини.

— Приветствам те с добре дошла в нашето семейство — каза графинята. Гласът й се смекчи, когато хвана двете ръце на Мери.

Мери разбра, че е одобрена.

— Благодаря — изрече тя тихо.

— Искам да остана сама с бъдещата невяста на сина ми — обяви графинята. Дамите изчезнаха със сподавен смях и шепот.

— Хайде да седнем и да се опознаем — каза лейди Сеидре. Хвана Мери за ръцете и я поведе към креслата. — Не се бой от мен.

— Не се страхувам — отвърна Мери, докато сядаха. Всъщност се чувстваше доста неловко. Не защото графинята й вдъхваше ужас, а тъй като най-неразумно й се искаше двете наистина да станат свекърва и снаха.

— Надявам се, че Стивън се е отнесъл добре с теб.

Мери сведе очи пред непоколебимия поглед на графинята.

— Той и братята му твърде много приличат на баща си. Съжалявам, ако похотта е надделяла над здравия му разум при първата ви среща — Мери поруменя. — Обаче всички те добре знаят как да се държат с една дама. Надявам се, че след това вече се е държал като джентълмен.

Мери си спомни за поразителното му обещание да спи сам до сватбата. Нещо се сви в нея.

— Аз… да, така е.

Графинята се усмихна от удоволствие.

— Разбира се — продължи тя, — той отрасна в ужасно порочния кралски двор, където честолюбието, интригите и страстите ръководят всичко. Там е така и днес. От съвсем малък му се наложи да прояви характер. — Тонът й се промени. Тъгата й беше несъмнена. — Но не се заблуждавай. В душата си никак не е лош. Сигурна съм, че жена като теб ще събуди най-доброто у него.

Мери си спомни тихия му глас и ласкавите му думи отпреди малко. Размърда се от неудобство.

— Защо ми казвате това?

— За да разбереш сина ми, бъдещия си мъж. За да му прощаваш, когато се самозабравя.

Мери не отговори. Усети, че твърде лесно ще се сближи с тази жена, твърде скоро ще я хареса. Не искаше да я харесва. Положението й и без това беше достатъчно сложно.

— Кога ще разбереш дали си забременяла?

Очите на Мери се разтвориха широко. Лицето й пламна.

— Циклите ми… не винаги са точно навреме.

— Много лошо. Трябва веднага да ми кажеш, ако носиш дете на сина ми.

Мери сви устни.

Графинята я погледна изпитателно.

— Трябва да разговаряме непринудено една с друга, нали? — Тя се усмихна. — Този брак ме радва много, принцесо. Същото се отнася и за мъжа ми и сина ми. — Лейди Сеидре хвана ръката й. — Но ти не се радваш. Чувстваш се ужасно.

Мери си пое дълбоко дъх. Едва не заплака. Благите думи разтопиха решителността й.

— Аз… толкова ли е очевидно?

— Съвсем очевидно е. Стивън ли е причината? Той ли не ти харесва?

Мери затвори очи. Въпросът въобще не стоеше така за нея. Изрече съвсем тихо:

— Той е мой враг.

Графинята я погледна внимателно.

— Всички вие сте ми врагове, мадам — каза Мери със същия тон.

— Сключен е съюз. Няма ли да се подчиниш на своя баща, краля?

Мери не биваше да отговаря, защото не биваше да признае, че се готви измама — не биваше да казва нищо, защото трябваше да остане вярна на Малкълм. Но, мили боже, и графинята, и синът й бяха толкова сигурни, че ще има сватба, а никой от двамата не беше глупак. Точно обратното. И двамата бяха твърде проницателни. Ами ако те са прави, а тя греши? Какво тогава?

Мили боже, ако наистина се стигне до сключване на брак, как да постъпи в такъв случай?



Граф Нортъмбърланд очакваше нетърпеливо първородния си син. Стивън не се намираше в замъка при пристигането на графа. Бащата познаваше навиците на сина си. Знаеше, че обикновено до обяд той и управителят му се занимават с текущата работа. След това синът му се заема с това, което изисква личното му присъствие — инспектира земите на арендаторите си или води упражненията на своите рицари. Ролф изгаряше от нетърпение, защото се виждаше много рядко със Стивън. В действителност, откакто го пратиха в двора на Уилям Първи като заложник преди толкова много години, пътищата им като че ли постоянно се разминаваха, вместо да се пресекат. Докато Стивън беше в двора, Ролф беше принуден да остане на север, за да воюва и да брани границата. Когато Стивън се върна вкъщи, Ролф доброволно избра да отиде в двора, за да защитава интересите си от онези, които искаха гибелта му.

Въздъхна. За малко неща съжаляваше в тоя живот. Липсата на време, което да прекара с най-големия си син, беше едно от тях.

Стивън влезе в залата.

Ролф скочи на крака и се усмихна.

— Вече си мислех, че ще се срещнем чак на сватбата ти с принцесата — възкликна бащата вместо поздрав.

Строгото изражение на Стивън изчезна.

— Руфъс даде ли съгласието си?

— Кралят се съгласи.

Усмивката на Стивън беше ослепителна.

— Безкрайно съм ти признателен, татко.

Ролф тържествуваше.

— Руфъс нямаше избор. Знае, че трябва да си възвърне Нормандия. Всъщност съгласието му се дължи и на няколко съвсем незначителни причини като временното му скарване с Роджър Бофор, например. Между другото той е бесен.

— Не се и съмнявам. — Стивън махна с ръка и баща му седна. Стивън се настани до него. — Всички до един са ужасени и потресени от този брачен съюз, включително и моята малка невяста.

Той направи лека гримаса.

— Невястата май не очаква с нетърпение сватбата?

— Меко казано.

— И как получи съгласието на Малкълм?

Стивън погледна баща си право в очите.

— Нямаше как да ми откаже, след като изпълних най-голямото му желание. Заклех се, че ще помогна на най-големия му син да се качи на трона след смъртта на баща си.

Ролф изгледа смаяно Стивън.