Мери се сепна. Разбира се, че Дънкан беше в двора, нали беше дошъл тук като заложник още като малък преди двадесет години! Той беше най-голямото дете на баща й и беше плод на първия му брак. Всъщност бе почти на годините на Руфъс и беше израснал с него. Това обясняваше защо бяха такива приятели и защо той беше един от тримата придворни, които вечеряха толкова близо до краля. Мери се въодушеви. Вече не се чувстваше самотна.

Дънкан стана бавно и се поклони леко.

— Най-сетне се срещаме — каза той. — Това събитие ме завари неподготвен, сестро.

Сега Мери го позна. Цветът на лицето му беше като на баща му. Имаше и същите очи като него. Въпреки че думите и гласът му звучаха малко официално, той се усмихваше сърдечно. Мери отвърна на усмивката му. Вече си имаше съюзник в двора, истински съюзник сред толкова много врагове — нейният почти забравен полубрат.

— Хайде, сестро — каза той и тръгна към подиума. — Да се целунем като близки роднини, които не са се виждали отдавна.



Той я наблюдаваше.

Мери беше получила почетното място на подиума точно до краля, а Стивън де Уорън седеше от другата й страна. За разлика от онзи следобед, когато тя се бе появила раздърпана от дългата езда, днес носеше най-хубавите си дрехи и демонстрираше кралската си кръв и богатството си. Златистата горна туника с избродирани по шевовете и по ръкавите патици подчертаваше красивия й тен, а обсипаният със скъпоценни камъни златен пояс и гривната, по която блещукаха сапфири, разкриваха на всички нейния произход и богатството й. Днес никой не би си помислил и за миг, че тя не е принцеса.

Той я наблюдаваше. Тя очевидно мразеше своя бъдещ мъж. Пребиваването в Тауър не й беше приятно и не успяваше да прикрие неприязънта си. Явно и Стивън де Уорън не изпитваше особено удоволствие. Тя не криеше както ума си, така и безразсъдната си смелост. Да, тя беше дъщеря на Малкълм. Това си личеше по държането й, но не и по външния й вид. В това отношение беше пълно копие на кралица Маргарита.

Руфъс беше заявил, че тя му прилича на момче. Беше дребна, но не приличаше на момче. Толкова хубава жена трудно би могла да мине за момче. Той се съмняваше, че годеникът й мисли за нея по този начин.

Погледна Стивън де Уорън. Цяла вечер той слушаше краля и му отговаряше, когато това се искаше от него. Не се беше усмихнал нито веднъж Но това май не интересуваше Руфъс. Тази вечер той беше по-оживен от обикновено. Отдавна не беше изпадал в толкова добро настроение. А не беше пиян.

Стивън де Уорън му хвърли бегъл поглед. Дънкан отмести своя. По гърба му полазиха студени тръпки. Винаги беше мразил Де Уорън. С него се познаваха от много години. Познаваха се дори твърде добре, въпреки че имаха десетина години разлика във възрастта. Дънкан винаги беше завиждал на мъжествеността на Де Уорън. Сега, когато го гледаше как седи на мястото, което обикновено принадлежеше нему, изпита нещо повече от завист. Усети заплаха. Каза си, че Стивън де Уорън няма да остане дълго в двора, но това не го утеши.

Как да се радва? Три седмици оставаха до женитбата, а три седмици бяха опасно дълго време.

Дънкан се дразнеше и от друго. Де Уорън никога не беше прикривал презрението си към Дънкан. До днес Дънкан не знаеше дали то се дължи на сексуалните му вкусове — и Дънкан като Руфъс си падаше по момчета, или за него имаше политически причини. Винаги беше подозирал, че Де Уорън знае истината за него — че той, Дънкан, винаги е правил всичко възможно, за да осъществи прекомерните си амбиции.

Страхът от Де Уорън предизвика и гнева му. О, колко го мразеше Дънкан! Но още повече мразеше годеницата му, защото тя беше от същото потекло като него самия.

Дънкан не се удържа и отново впери поглед в Мери. Тя беше отраснала в неговото семейство. И той трябваше да има същото детство. Докато я гледаше, си спомни за баща им, когото той мразеше най-много от всички. Прочутият Малкълм Кенмор. Героичният шотландски крал. Бащата, който даде най-големия си син за заложник на Уилям Завоевателя като гаранция за доброто си поведение за в бъдеще. А след това неведнъж бе нарушил клетвата си, без да го е грижа дали няма да изложи на опасност сина си. Дънкан оцеля само благодарение на хитростта си, която проявяваше още от съвсем малък.

Славните дни на Малкълм бяха отминали. Той беше стар Дънкан се надяваше, че той скоро ще подцени някой от враговете си и ще загине в бой. След това тронът на Шотландия щеше да бъде готов за нов завоевател. Дънкан възнамеряваше именно той да бъде завоевателят.

Нямаше да позволи на никого, включително на сестра си и мъжа й, да му препречи пътя към властта. Нортъмбърланд винаги бе бил верен на короната, винаги с готовност бе съкрушавал всички въстания срещу краля. Но никога по-рано не бе бил съюзник на Шотландия, най-големия английски враг. Дънкан беше съобразителен и бързо съзря новопоявилите се възможности, които превръщаха в прах всичките му амбиции. Нортъмбърланд може би щеше да продължи да подкрепя твърдо Уилям Руфъс, а значи и Дънкан, но ако не постъпеше така? Всички знаеха колко амбициозни са Де Уорънови. Ами ако изберяха да помогнат на любимия син на Малкълм, Едуард или се опитаха да качат някой от самите тях на трона? Нероденият син на Мери имаше пълни права над Шотландия, също като другите си роднини.

Тази сватба щеше да се състои след три седмици. Освен ако не станеше някакъв нещастен случай…

13

Стивън бродеше сред сергиите и амбулантните търговци в Чипсайд. Продавачите го наобиколиха веднага. По дрехите му бяха познали, че е богат лорд и следователно желан купувач.

Бяха изминали няколко дена, откакто той и Мери бяха пристигнали в двора, но почти нищо не се беше променило. Тя не криеше враждебността си към него, предстоящия брак и краля. Отдавна беше спрял да й съчувства. Раздразнението му заплашваше да се превърне в напълно основателен гняв. Коя жена отказваше да се примири със съдбата си? Единствено Мери беше толкова дръзка и непримирима.

Всички в Тауър говореха за тяхната сватба. За тях се пускаха всевъзможни слухове. Стивън знаеше, че лордовете и дамите от двора очакват той да застави Мери да се подчини дори ако това означава да я набие заради предизвикателното й държане. Вече бяха почнали да се присмиват на прекалено мекото му отношение към годеницата му.

Стивън нямаше намерение да я бие. Колкото и ядове да му създаваше, тя имаше невероятно чувство за лично достойнство. Щеше да бъде много щастлив, ако успееше да спечели верността й.

Но не се заблуждаваше с напразни надежди. Помисли си, че не е много вероятно този ден да настъпи някога.

За миг изпита горчивина. Жена като Мери би могла да улесни много живота му. Защо образът й продължаваше да го преследва? Представи си как тя го чака усмихната на стъпалата на Олнуик, разтворила обятията си за него.

Реши, че от кален от битките воин се е превърнал в мекушав и безсилен глупак. Някой ден ще стане граф, един от най-могъщите лордове в кралството. Разчиташе на себе си от шестгодишен. Щеше да разчита само на себе си, докато станеше на шестдесет години. Ако жена му не желаеше да му помогне, не трябваше да мисли постоянно за това, а да се справи сам.

Не искаше да става добродушен. На този свят оцеляваха само силните. Не беше хубаво да копнее така за нея. Не беше лудял така и по Адел Бофор, когато бяха сгодени. Всъщност тогава изобщо не мислеше за нея, а за зестрата.

Адел Бофор така и не събуди желанието му, което сега не го напускаше. Самото присъствие на Мери караше мъжествеността му да пулсира болезнено. Не му беше лесно. Но нямаше да мисли за това още няколко дена — до сватбата.

Знаеше, че поне на едно може да разчита със сигурност. След сватбата жена му може би нямаше да му дава много уют извън леглото, но в него тя надминаваше и най-смелите му очаквания.

Не, нямаше да я бие. Така както се опитомява див сокол, щеше да спечели и нея — с нежност. Днес щеше да й купи подарък и щеше да й предложи да сключат мир. Прекалено дълго бе продължил раздорът помежду им.

Докато обикаляше от продавач на продавач, му се прииска да й купи повече неща. Една изящно издялана дървена кутия, която беше толкова малка, че почти безполезна, привлече вниманието му. За сметка на това беше приятна за окото. Хареса и една брошка, инкрустирана с голям гранат във формата на сърце. Понрави му се и една яркочервена дреха от фландърска вълна. Практичността надделя и той избра вълната, тъй като си представи Мери облечена в нея.

Но когато дойде време да си тръгва, вместо да се качи на коня, той се обърна, върна се и купи и кутийката, и брошката.



Стивън се върна в Тауър чак по обяд. Беше стоял няколко часа при търговците, докато избере какво да купи. Тръгна бързо по стълбите към стаята, където Мери живееше заедно с няколко други жени. Почна да предвкусва изненадата… и удоволствието й, когато получеше хубавите подаръци.

Един от стражите на Руфъс пазеше Мери денонощно, но Стивън също беше сложил на пост един от своите хора. Той кимна и на двамата и почука силно по вратата. Отвори самата Мери. Стивън се изненада, когато видя, че тя е заедно с Адел Бофор, която седеше на едно от трите легла в стаята. Мери поруменя виновно, когато го видя. Какво ли беше замислила? Дали пък в погледа й не се четеше умора?

— Май се уплаши, когато ме видя, госпожице.

— Разбира се, че се уплаших — каза тя и се постара да го ядоса, както правеше често напоследък. — С огромна радост бих се отървала от сянката си.

Откакто дойдоха в двора, той рядко я изпускаше от поглед. Нощем спеше на един сламеник в коридора недалеч от вратата й.

— Пределно ясно ми е, че ще се зарадваш — той я хвана за ръката. Тя се скова и си пое дъх. Докосването разтърси и него. Вкочани се от обзелото го желание, което нямаше да удовлетвори чак до сватбената нощ. — Какво криеш, Мери?

Тя не пожела да го погледне.

— Нищо. Аз… аз съм уморена. Моля те…

Адел се приближи грациозно. Бедрата й съблазнително се полюшваха.

— Добър ден, милорд — прошепна тя с дрезгавия си глас.

Стивън не отвърна на усмивката й. Мили боже, нима бе възможно тези двете да заговорничат срещу него? Всички инстинкти му нашепваха, че правят точно това. Адел дръзко го хвана за ръкава.

— Обяснявах на годеницата ти как протича церемонията. Тя не е запозната с нашите нормандски обичаи.

Стивън погледна Адел, която го съзерцаваше изкусително.

— Колко сте великодушна, лейди Бофор.

Адел сви рамене, отпусна ръката си и се обърна към Мери.

— Виждам, че лорд Стивън желае да останете само двамата, принцесо. Друг път ще си довършим разговора.

Мери погледна Адел и после отново Стивън.

— Да. Благодаря ти.

Адел излезе бързо от стаята, като леко докосна Стивън. Когато погледна отново Мери, той видя, че тя не е особено весела и даже е сърдита.

— Много интересно. Вие двете доста бързо се сприятелихте.

Мери пребледня, но се съвзе веднага.

— Но не сме толкова близки, колкото си бил ти с нея!

Стивън хвана ръката й и я стисна доста по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Ревнуваш ли, скъпа?

— Разбира се, че не! — Тя се помъчи да се изтръгне от него, но не успя.

Стивън едва се сдържаше да не я прегърне. Мери разбра колко безсилен и неудовлетворен е той. Но след това погледът й попадна на явно възбудените му слабини. Туниката не успяваше да ги прикрие. Това го възбуди още повече. Той я пусна. Нямаше желание да се измъчва сега. Щеше да я има след три седмици.

— Какво криеш от мен, госпожице?

Тя побледня отново.

— Не крия нищо! Адел каза истината! Много мило от нейна страна, че ми предложи помощта си за сватбата! — В очите на годеницата му блеснаха сълзи.

— Живял съм почти десет години в дома на краля — каза й той. — Разпознавам интригата веднага щом я видя. Адел Бофор е като повечето дами тук. Тя е суетна, егоистична и безкрайно честолюбива. Какво замисляхте двете, Мери?

Мери стисна устни и не каза нищо. Той видя, че мислите препускат стремително в главата й. Когато тя заговори, той вече знаеше, че го лъже. Макар че очакваше това, разочарованието остави горчив вкус в устата му.

— Затворена съм в тази задушна гробница от почти една седмица! Сама шотландка сред стотици нормани. А на тебе не ти харесва, че си имам една приятелка. Няма да ни разделиш.

— Тя не е великодушна, госпожице. Не се сприятелява с никого, ако това не помага на кроежите й. Помни ми думите, Мери. Много бъркаш, ако я смяташ за приятелка. В двора няма приятели.

Тя го изгледа дръзко. Боеше се и трепереше.

— Предлагам ти да се откажеш от всичко, което сте замислили — изрече той рязко.

— Имаш голямо въображение — изрече тя през зъби. — Нищо не сме замислили.

— Подозирам, че скоро ще разберем — заяви той категорично. — Искаш ли да обядваш заедно с мен?