Бренда Джойс - Обещанието на розата

— Не! — извика тя. След това си спомни, че е в селски дрехи и си възвърна гърления изговор. — Не! Не!

Въпреки протестите й Нийл я сграбчи и я повлече към палатката. Мери беше дребно и нежно момиче, но се бореше яростно, забиваше пети в земята, извиваше се и отчаяно се опитваше да го ритне. Той не й обърна внимание и я понесе с такава лекота, сякаш беше малко дете.

Отекна гръмък смях. Яростната й съпротива и неизбежната й участ се сториха много забавни на мъжете. Горещи сълзи замъглиха очите й, докато слушаше грубите войнишки закачки. Добре разбираше какво имат предвид недодяланите им слова. Те описваха доста живописно сексуалната мощ и физическата надареност на мъжа, при когото я водеха.

— Негова светлост като нищо ще я убие — възкликна накрая някой насмешливо.

Обхвана я ужас. Но вече беше твърде късно. Нийл я бутна пред себе си в палатката.

Вътре беше тъмно. Мери залитна, когато Нийл я пусна, но се удържа да не падне. Трепереше и дишаше тежко, докато очите й привикваха с полумрака. Накрая го видя. Врагът й седеше на един куп кожи, подпрени на седлото му. Малката палатка го правеше да изглежда още по-грамаден. Мери почувства ужас от тази тясна клетка. Стори й се, че гибелта й е неизбежна.

Стивън се изправи.

— Остави ни, Нийл.

Нийл се обърна. Мери изкрещя:

— Не! Недей!

Но той си беше отишъл. Тя се обърна с лице към Стивън и вдигна ужасено слабите си ръце.

— Не ме докосвай!

— Ела тук.

Тя застина. Думите му прозвучаха тихо, но несъмнено й заповядваха да се подчини. Беше от този вид заповеди, на които се подчиняваш автоматично, но краката й не помръднаха. Сякаш и мозъкът й се беше вцепенил.

— Жено, ела тук, веднага.

Мери се вторачи в лицето му. В гласа му нямаше и следа от жестокост или похот, сякаш въобще не се готвеше да я изнасили — акт, който според всичко чуто досега, най-вероятно ще я убие. Независимо от това тя трепереше.

Погледът й отново се сблъска с неговия. Той също я разглеждаше. Нетърпението му нарастваше.

— Какво искаш от мен? — успя да промълви тя.

— А ти какво мислиш, че искам? — процеди той през зъби. — Ти си жена. Боли ме. Ела тук и се погрижи за крака ми.

Мери се стресна. Заля я вълна от облекчение.

— Това ли е всичко, което искаш? — Гласът й звучеше недоверчиво.

Челюстта му се стегна.

— Привикнал съм да ми се подчиняват незабавно, жено. Ела тук и прави това, на което са те учили.

Мери знаеше, че трябва да се подчини, защото бе очевидно, че гневът му нараства, но ако не се разбереше с този човек, докато имаше поне малко власт над него, никога нямаше да успее.

— С удоволствие ще се погрижа за вас, ако обещаете да ме пуснете след това и не ми сторите нищо.

Той не вярваше на ушите си.

— Поставяш ми условия?

Мери разбра, че ако иска да постигне нещо, не бива да го ядосва, но въпреки волята си изрече:

— Да, точно така.

Той се усмихна. Усмивката му беше студена и заплашителна и не промени изражението на тъмните му блестящи очи. Това беше доста страшно.

— Твърде малко хора са дръзвали да не ми се подчинят, а единици от тях са виждали зората на другия ден.

Мери си пое дъх. Нямаше сили да отклони погледа си от неговия. Беше безсилна дори да примигне. Властното му излъчване я връхлетя като буря. Коленете й омекнаха и тя за малко не рухна. Нещо опасно и ужасно като че ли се появи между тях.

— Заплашвате ли ме? — попита тя с прегракнал глас.

— Спасява те само това, че си жена.

Мери не се и съмняваше, че ако беше момче, отдавна да е мъртва. Стивън беше най-омразният й враг, врагът на нейния народ и на нейното семейство, на баща й, краля. Положението й бе страшно, но реши, че не бива да се поддава на нарастващата паника. По гърба й полазиха тръпки. Сега не беше най-подходящото време за геройски подвизи.

— Съгласен ли сте с моите условия?

Той втренчи поглед в нея.

— Мисля, че ти си или най-глупавото момиче на света, или най-смелото.

Тя отвърна на погледа му. Думите му едва ли можеха да минат за похвала. Беше твърде изплашена, за да му се разгневи.

— Излекувай ме и ще те пусна на свобода.

Мери ахна. Беше постигнала целта си, но беше сигурна, че не може да му има доверие. Обаче нямаше избор. Тръгна мрачно напред. Реши да огледа внимателно раната му и да я превърже възможно най-бързо. Молеше се да я освободи, както беше обещал, за да съобщи незабавно на банда си всичко, което беше научила досега. Постара се да не обръща внимание на пламенния му поглед, който не я изпускаше и за миг. Преглътна и коленичи до него.

— Какво ви се е случило?

— Едно побесняло животно. Конят ми си счупи крака и ме остави на пътя. Убих го, разбира се, но бедата вече беше станала.

Тя не отговори. Погледът й се беше спрял на твърдото му загоряло голо бедро. Превръзката беше станала аленочервена. Раната беше голяма и се намираше опасно близко до слабините. За миг погледът й се задържа там, където не й беше работата — в тъмната сянка между краката му. Стана й горещо. Ръцете й потрепериха и тя стисна гънките на полата си.

Мярна неясно движение и ето че голямата му ръка бе сграбчила тънката й китка. Секунда по-късно Мери лежеше върху твърдите му като скала гърди. Бузата й се притискаше в неговата. Когато той заговори, дъхът му докосна устните й.

— Какво чакаш?

Погледът й се отдели от устата му и се премести към очите. Чак тогава видя силната болка в тях. Нещо трепна в сърцето й — съчувствие, което не желаеше да изпитва. Не трябваше да мисли за този мъж като за човек, като за наранено и страдащо създание. Трябваше винаги да го счита за безчовечно чудовище, способно единствено да избива хладнокръвно нейния народ, за да задоволи кръвожадната си природа.

Кимна, безсилна да продума. Тялото му беше топло, здраво и я смущаваше. Той я пусна. Мери коленичи до него и взе внимателно да отвива превръзката.

Трепна. Раната беше отворена. Кървеше и беше отблъскваща на вид, но не беше много дълбока. На пода имаше вода и сапун от луга за почистване на кръвта.

— Ще те боли.

Той срещна погледа й, но не каза нищо. В неясния полумрак очите му като че ли имаха лъскавочерния цвят на косата му. Погледнати отблизо, изглеждаха прекрасни. Мери сви устни и прогони тези мисли.

Усещаше черния му поглед, който се впива в нея, докато се занимаваше с раната му, стараейки се да не му причинява болка. Караше я да се чувства неудобно. Стори й се, че е малка и безпомощна. Сякаш мощта, която той излъчваше, я правеше нищожна и незначителна, въпреки че болката и случаят бяха на нейна страна. Това й се стори нелепо. Такъв мъж, макар и за съвсем малко, да зависи от нея или от когото и да било. Той никога нямаше да се покори на някой друг. Особено пък на жена.

Най-накрая раната беше почистена. Мери спря за миг, навлажни изсъхналите си устни и го погледна.

— Трябва да я зашия.

— Има игла, конец и чист ленен плат зад гърба ти.

Мери се огледа и кимна. Вдигна иглата и се поколеба.

— Може би ще поискаш малко вино?

Веждата му се вдигна.

— Значи си имала и сърце под хубавите си малки гърди?

Тя се напрегна.

— Нямам сърце за теб!

— Захващай се за работа!

Какво я интересуваше дали той страда под ръцете й? Неясно защо се ядоса и потрепера от възбуда. Вдигна иглата. И преди беше зашивала рани, но така и не бе успяла да привикне към това. Стомахът й се преобърна. Наведе се над мъжа. Работеше прилежно и точно. Усещаше, че погледът му е вперен във върха на главата й. Когато свърши, върза на възел конеца и го скъса с малките си бели зъби. Изправи се и почувства облекчение, че е приключила.

Очакваше той да е пребледнял като платно, а лицето му да се свива от болка. Вместо това очите му блестяха силно, но и заплашително, и не се откъсваха от нейните. Мери вдигна бързо чисто парче ленен плат и отвърна поглед.

Пред очите й се разкри гледка, която не желаеше и нямаше право да вижда. Беше отместила туниката му, за да оправи раната и едрите му срамни части се бяха показали. Бързо оправи дрехата. Лицето й пламтеше. Притисна плата към крака му, като се постара да не мисли за видяното. Но онези мъже излязоха прави. Ако я изнасилеше, щеше да я убие, нейните малки, фини и бели ръце контрастираха рязко с ярките му тъмни крака и трепереха, докато тя завързваше бързо бинта.

Точно когато свърши, ръката му обгърна лицето й и вдигна насила брадичката й. Погледите им се срещнаха.

— Облечена си като старица, но се държиш като дама.

Мери замръзна на място.

Погледът му се откъсна от очите й, плъзна се по лицето й и накрая се впери в устните й.

— Не съм виждал селянка с лице като твоето.

Мери отвори уста, но усети, че няма сили да се защитава. В съзнанието й остана само една ужасяваща сцена — как похитителят я смазва под туловището си на сламеника.

Ръката му се откъсна от лицето й, но взе дланта й и я обърна нагоре.

— Млечнобяла, гладка като коприна, кожа.

Тя онемя от ужас. Досети се, че няма и един мазол. Искрящият му поглед я претегляше. Усети, че той е много възбуден, въпреки че никога досега не се беше сблъсквала с толкова неприкрита мъжка страст.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Мери не се сдържа и си помисли, че устата му е привлекателна и съвършено оформена. Лицето му придоби изражение, което не приличаше ни най-малко на усмивка. То по-скоро загатваше за агресивност, триумф и най-примитивно задоволяване на страстите. Мери се дръпна назад, но закъсня само за миг. Той вече беше смъкнал воала от косата й. След това се наведе напред и притисна лице към бузата й.

— Косата ти е чиста и мирише на цветя — изрече той.

Изправи се и впери поглед в нея.

— Не се съмнявам, че ако сваля дрехите ти, ще открия, че и кожата ти е чиста и ухае приятно.

Мери залитна и скочи, но не стигна далеч. Той стисна китката й и я събори на колене до себе си.

— Бъркам ли?

— Не! Съвсем не! Кълна ви се, че… — Мери замлъкна внезапно, когато ръката му се плъзна по крака й под дрехите. Твърдата мазолеста длан помилва кожата й. Мери извика. Стресна се от стремителното неудържимо усещане, което я обзе. Взираше се безмълвно в оголения си крак, в пространството между прасците, където свършваха вълнените чорапи до самия край на бедрото й, което той току-що бе изложил на показ.

— Както си и мислех — каза той. В гласа му се появи обвинителна нотка, която Мери разпозна мигновено въпреки липсата си на опит. Тя накара цялото й тяло да се стегне, а сърцето й заби учестено.

— Аз… ще обясня — прошепна тя.

— Мека, толкова мека и чиста — изрече той, след като отново се взря в очите й. Не прикри голотата й. Не отмести ръката си от бедрото. Връхчетата на пръстите му бяха опасно близко до слабините. Вместо това ноздрите му се разшириха и той се наведе към нея. Лицето и устните му докоснаха шията й.

Мери ахна. Очите й се затвориха, а целувката му разтърси тялото й, сякаш го порази гръм. Изведнъж въздухът изчезна. Устата му се придвижи с нарастващ плам по нежната извивка на шията й. Палецът му се плъзна по окосмяването на венериния й хълм и погали началото на цепката й. Мери не успя да се овладее и изстена. Преди малко съзнанието й беше изпълнено с враждебност, а сега бе удивително празно. Разбираше само, че той я превзема със същото умение, с което нанасяше и смъртоносни удари с меча си.

Той промълви тихо, притиснал устни към раковината й.

— И така, коя си ти, госпожице? Признай си, че си шпионка!