Бренда Джойс - Обещанието на розата

Настроението на Дънкан беше отвратително. Кой го бе изпреварил и бе извършил толкова нескопосано покушение срещу Мери, че обърка всичките му сметки?

Слухът за това вече се носеше сред лордовете и дамите в двора. Едни твърдяха, че принцесата се е опитала да избяга от Тауър, други смятаха, че са я отвлекли, но по каквато и причина да се беше озовала извън двореца, всички бяха единодушни за това, че никой не пада от само себе си в Темза.

Но явно никой не беше видял лично произшествието. Дънкан разпита предпазливо стражите, но те бяха видели само как Стивън спасява принцесата от мрачните дълбини на реката и как я измъква от лапите на смъртта.

Дънкан беше разярен. Защо де Уорън винаги улучваше подходящото място и време, в което да се появи? Ако проклетият наследник не се беше озовал на кея, Мери отдавна да е мъртва, а той, Дънкан — невинен в очите на всички.

Дънкан се досещаше, както и всички други, кой има най-голям интерес да предотврати съюза между Шотландия и Нортъмбърланд. Следващият въпрос бе дали другата групировка или групировки щяха да се опитат отново и този път може би успешно?

Съмняваше се в това. Де Уорънови ще си отварят очите на четири. Никой убиец нямаше да има възможност дори да се приближи до Мери. Ядосваше се основателно. Защото той също нямаше да успее. Дори той не беше толкова безразсъден, че да опитва да убие Мери при такива обстоятелства.

Не, засега трябва да отложи плана си. Може би трябва да смени способа. Но положението си оставаше същото. Не бива да позволява на малката си сестра да сключи брак със Стивън де Уорън.

Мери чу първо гласовете. Лек шепот, едва доловим. Помисли си, че сънува. След това й се стори, че белите й дробове са кухи и кървят и разбра, че не сънува. Гласовете зазвучаха по-високо и почнаха да се различават един от друг. Изведнъж Мери разпозна строгия тембър на графиня Нортъмбърланд и високия детски гласец на дъщеря и Изабел. Разбуди се напълно. Спомни си какво бе станало.

Едва не се удави. Мери настръхна и долови присъствието на хора в стаята. Те стояха над нея. Заля я вълна от усещания: как влажният черен мрак я поглъща и притегля надолу, паниката, която изпълваше гърдите й, изгарящите й бели дробове… О, мили боже, тя се беше опитала да избяга, но вместо това някой я бе блъснал в Темза и тя едва не загина.

Някой се беше опитал да я убие.

— Мамо, мамо, тя се събуди! — извика въодушевено Изабел.

— Чуваш ли ме? — попита нежно графинята.

Но как така не е загинала? Мери си припомни с плашеща яснота последните си мисли, преди да загуби съзнание.

А след това си спомни всичко. Сцената беше ярка и здраво запечатана в съзнанието й. Стивън я държеше в обятията си в реката, тя се носеше като труп по водата, а след това Бранд я отнесе на брега. Мери отвори широко очи. Как бе възможно да си спомня това? Мястото, откъдето гледаше, беше невъзможно за достигане — сякаш се намираше някъде високо над земята и гледаше надолу към участниците в някаква странна пиеса.

Но това не беше пиеса. Мери беше сигурна, че това, което е видяла, наистина се е случило. Защото подобно на пиесите, играни от пътуващи артисти, действието се бе развило с плашеща скорост и поразяваща бързина. Бранд я бе сложил да легне на кея, а Стивън го измъкнаха от водата. След това той се надвеси над нея и затупа гърба й. Пак я обърна по гръб и я замоли да диша. После си пое въздух и го вдиша в белите й дробове. Споменът помътня, образите станаха неясни. Мери ясно бе чула, че Бранд казва на Стивън, че тя е мъртва. А след това не чу нищо повече. Споменът почерня и се изгуби.

Графинята се усмихваше.

— Здравей, принцесо. Надявахме се скоро да се събудиш.

Мери примигна срещу нея и потрепери. Действително ли бе видяла себе си на прага на смъртта? Дали пък душата й не се е готвела да отлети на небето? А Стивън я е призовал някак да се върне?

— Ти едва не умря, лейди Мери! — извика Изабел. Взе ръцете й в своите и ги стисна с видимо удоволствие.

— Едва не умрях — повтори механично Мери.

— Изабел, не изморявай принцесата — изрече строго Сеидре.

Но Мери седна изправена в леглото и се притисна към ръцете на Изабел.

— Стивън ли ме спаси? Стивън ли ми даде дъха си?

И графинята, и Изабел се стреснаха.

— Но… как е възможно да знаеш това? — попита Сеидре. — Стивън каза, че си била в безсъзнание, не си дишала и си била почти мъртва.

Мери се отпусна пак на леглото. Сърцето й биеше силно. Затвори здраво очи. Горещи сълзи опариха клепките й.

Едва не беше умряла. Стивън я беше спасил. Стивън я беше върнал към живота.

А тя не бе в състояние да обясни завръщането на странните спомени за това как Стивън се грижи за нея на пристана. Не можеше да обясни и на тях, но едно нещо беше ясно. Чудо бе, че беше жива. Дължеше на Стивън много повече от едно обикновено благодаря.

— Изабел, донеси ми долна риза и туника — нареди графинята. Изабел побърза да изпълни нареждането. — Вдигни си ръцете, скъпа. Ще ти помогна да се облечеш.

Мери се подчини. Докато майката на Стивън й помагаше да се облече, тя си спомни за опита си да го упои. Той или притежаваше свръхчовешка издръжливост, или се беше досетил за плана й. Лесно беше сега да се чувства ужасно за това, че го е измамила и е проявила невероятно вероломство. Как бе могла да постъпи така?

— Добре ли си, Мери? — попита загрижено графинята.

Мери се вцепени. Нямаше сили да произнесе и дума. Защото на вратата стоеше мъжът, който беше обсебил мислите й.

Оскъдната светлина, която се процеждаше през прозорците на стаята, беше доста слаба, но обливаше Стивън с лъчите си. Изражението на лицето му беше непроницаемо. Сърцето на Мери заби гръмко. Нещо вътре в нея я подтикваше да го поздрави с вик и да му благодари. Това беше някакво безименно чувство, което тя не смееше да определи. Но не постъпи така. Вместо това се отпусна на възглавниците и втренчи поглед в него.

Спалнята беше малка. Той я прекоси бързо и решително. Спря до майка си. Погледът му се кръстоса с нейния.

— Добър ден, госпожице.

Мери знаеше, че трябва да благодари на този мъж и да му се извини за ужасното си предателство. Но още нямаше сили да продума. Нито пък да отвърне поглед. Забрави за присъствието на графинята и на Изабел. Накрая той каза:

— Чакахме те да се събудиш.

Мери навлажни пресъхналите си устни.

— Заповядай — каза Изабел и й подаде чаша вода. Детето й се усмихваше. — Изпий я, лейди.

Графинята се изправи.

— Ела, Изабел. Стивън иска да остане насаме с годеницата си.

Мери едва чу думите на графинята. Даже не видя кога тя и дъщеря й са излезли от стаята и са затворили вратата зад гърба си. Двамата впериха поглед един в друг. Той беше сериозен, тя трепереше и мълчеше.

След това Стивън седна на леглото до нея и Мери се озова в обятията му.

Толкова естествено беше да се притисне към него. Той беше въплъщение на сигурността и спокойствието, на мощта и честността, на живота. Тя се удиви от силата на чувствата си. В каква безопасност се чувстваше до него. Кожата на туниката му беше гладка. Двамата останаха дълго така, без да мърдат и без да говорят. Накрая той каза с мек грубоват глас в ухото й:

— Много се радвам, че се събуди.

Мери обърна бавно глава, за да го види. Нима бе възможно това? Нима този мъж я обичаше след всичко, което преживяха заедно? След всичко, което тя му стори? Нима не бе рискувал живота си, за да я спаси?

Тя си спомни отчаянието му, начина, по който беше вдъхнал обратно живота в тялото й.

Гледаше я в очите с непоколебима увереност. Стори й се, че иска да надзърне в душата й.

Гърдите на Мери се стегнаха. Усети, че отвръща смело на погледа му. Прииска й се да му се разкрие изцяло, докрай.

— Как се чувстваш? — Гласът му не звучеше толкова уверено за разлика от свирепата светлина в очите му. На Мери й се стори, че забелязва в тях влага, но може би те просто се бяха напрашили.

— Радвам се, че съм жива, милорд. Тря… трябва да ви благодаря.

Тялото му се напрегна и той приближи устата си до нейната още повече. Тялото й се върна към живот, когато той продума. Дъхът му докосна леко лицето й. Гърбът я досърбя.

— Искам нещо повече от благодарности.

Мери попита пресипнало.

— К-какво ще искате от мен, милорд?

— Не се ли сещаш?

На Мери й се зави свят при мисълта какво може да се случи. Главата й се замая. Не беше сигурна в това какво става помежду им.

— Ще… ще получиш нещо повече от благодарности — изрече тя, без да мисли, съвсем машинално.

Погледът му се впи в нея.

— Ще ми се подчиниш ли най-сетне, Мери?

Мери потрепери. Каква връзка сплитаха те помежду си, какъв договор сключваха? Разбра ли той какъв обет е дала? А тя дали разбираше това?

— Ти спаси живота ми. Едва не умрях. Ако не беше ти… — тя извика последните думи и не съумя да продължи.

Той я стисна още по-силно.

— Няма от какво да се боиш занапред, госпожице — увери я той. — Нищо лошо няма да ти се случи, обещавам ти.

Мери хвана кожената му туника. Двамата стояха на прага на ново и по-дълбоко взаимно разбиране. Тя се боеше и радваше на това.

— Стивън — прошепна тя. Знаеше, че никога преди не го е наричала с това име. — Съжалявам. Съжалявам, че опитах да избягам. Никога няма да бягам пак, милорд — заяви разпалено тя. — Обещавам ти.

Той не помръдна известно време. Външно сякаш дори не дишаше. Погледът му стана много мрачен и гневен.

— Много ще се радвам, Мери, ако най-сетне казваш истината.

— Говоря истината — прошепна тя.

Изражението му се промени. В него се появи нещо първично и тържествуващо.

— Ще се съгласиш ли доброволно да ми станеш жена?

Погледите им се кръстосаха. Въпреки че беше загубила доста сили, Мери усети прилив на желание в слабините си.

— Стивън — прошепна тя безсилно. В нея се надигнаха чувства, които бяха толкова силни, че пред очите й притъмня. Мери се слиса, когато разбра, че обича този мъж. А в следващия миг вече не се и учудваше.

— Да — каза тихо тя.

Очите му се разшириха от удивление. Наведе се и докосна нежно устните й със своите. А след това сякаш обезумя и престана да бъде нежен. Мери не я беше грижа. Тя го обичаше. Отвърна на целувката му.

Езиците им се преплетоха страстно. Мери притегли Стивън върху себе си. Изпадна във възторг, когато го усети до тялото си и видя как той реагира на недвусмислената й покана. Той беше смущаващо твърд и дълъг. Притискаше се плътно към бедрата й. Мери изскимтя. Едва не беше умряла. Сега беше обзета от неудържимото желание да го поеме дълбоко в себе си и да вика от екстаз, да поеме семето му и да му вдъхне живот. Нищо друго не беше имало някога такова значение за нея.

Стивън беше този, който сложи край на целувките им. Той вдигна глава. Дишаше тежко. Вдигнатите му вежди набръчкваха челото му. Лицето му беше помрачняло.

— Мери? Ако не се спрем незабавно…

— Не! — извика тя и се изви така, че щръкналият му връх да докосне леко горната част на бедрата й. — Не, милорд, ти спаси живота ми… сега позволи на мен да ти дам живот!

Стивън застина, но само за миг. След това се хвърли върху нея. Погали с ръце слабините й, замилва нежно пространството между бедрата й. Мери изстена от удоволствие и се замята задъхано под него.

Туниката й му пречеше. Мери изписка сърдито, вдигна полите си до кръста и притисна ръката на Стивън към влажната топлина на слабините си. Той се стресна. Очите му светнаха.

— За теб, милорд — прошепна Мери. Изпитваше неистово плътско желание и не съумяваше да се владее. — Само за теб, милорд.

Той изкрещя. След това навлезе дълбоко в нея. С това искаше не просто да проникне в нея, а да докаже, че я притежава.

Мери стенеше от възторг. Ридаеше от екстаз. Стивън възкликна, нахлувайки напред-назад в тялото й, милвайки я отново, и отново с внушителната си мъжественост, докато Мери не преживя втория си още по-мощен екстаз от предишния. Той извика рязко и конвулсивно влезе още по-дълбоко в нея. Учестеният неритмичен шум от биенето на сърцата им се смеси с тежкото им дишане.

Мери въздъхна.

— Харесва ми усмивката ти, госпожице — прошепна Стивън.

Мери се зачуди дали й личи, че е повалена от любовна лудост.

— Ще си живеем много добре двамата с теб — каза Стивън.

Тялото на Мери се стегна. Думите му й се сториха много резки. Прозвучаха й като предизвикателство, като обет. Тя седна и погледна тъмното му хубаво лице. Беше се навъсил така, сякаш не вярваше особено на думите си.