Каква ирония на съдбата! Войските на Стивън бяха станали неин враг, а тя го обичаше толкова много!

Слънцето почна да залязва. Светлината помръкна. Настъпи времето да се отдалечат от римския път. Река Тайн се извиваше на юг. Двамата конници свиха на запад, изоставиха пътя и потънаха в горите. Захванаха се да търсят лагера на Малкълм. Не бяха много далеч от Карлайл.

Джейми беше рядко съобразителен момък. Той успя да предпази Мери от всички клопки и опасности по пътя. Сега обаче белозъбата му усмивка беше изчезнала. Пот обливаше светлата му кожа, въпреки че не беше студено. Мери също се беше изпотила. Сърцето й биеше гръмко от страх. Шотландската войска не беше далеч, но същото се отнасяше и за нормандската. А несъмнено през цялата нощ много патрули щяха да обикалят из местността. И тя, и младежът се страхуваха да не ги открие някой нормандски патрул. И тя се боеше от ужасната съдба като него. Пленяването им щеше да означава, че мисията й се е провалила, а бяха твърде близо до успеха.



Десет минути, след като се отделиха от пътя, двамата се сблъскаха с един патрул. Грубият планински диалект разкри, че съгледвачите са шотландци. Джейми се разсмя от облекчение. Мери се присъедини към него. Мили боже, бяха успели! Някак си се бяха промъкнали покрай стотиците нормани, бяха избегнати патрулите им и се бяха добрали до шотландска земя!

Въпреки дрехите всички я познаха веднага щом си отметна назад качулката. Още преди да е казала и дума. Едрите яки шотландци с карирани наметала я изгледаха недоверчиво. Никой не я попита какво прави тук, но недоверието им скоро се смени с доволни усмивки. Мери се досети какво си мислят те. Смятаха, че се е върнала вкъщи и е предала мъжа си.



Нощта падаше бързо, но Мери виждаше добре. Слиса се от размера на бащиния й лагер. Джейми се беше хвалил с него. Хвалбите се крепяха на слуховете и Мери не му повярва. Обърна се към един от яките мъже, които крачеха до уморения й кон.

— Сигурно е събрал няколко хиляди души! О, та тук сигурно има поне десет различни клана! Виждам цветовете на Дъглас, на Макдоналд и на Фъргюсън! Те не са ни се притичвали на помощ, откак се помня!

Едрият шотландец, към когото се бе обърнала, се засмя лукаво и намигна.

— Този път кралят се е захванал здравата, момиче. Ще спечели тази война, бъди сигурна.

Мери не беше сигурна, но поне поражението не висеше като заплаха над главите им. Интересно какво ли е предложил на тези кланове, за да го подкрепят? И какво, за Бога, ще стане, когато шотландската армия се сблъскаше с нормандската? Страхуваше се. Масовата гибел щеше да бъде ужасяваща. Невъобразим брой хора щяха да загубят живота си. Сега разбра защо Олнуик се подготвя за обсада. Войската на Малкълм беше достатъчно внушителна и страшна, за да събуди всички най-мрачни страхове у враговете си.

Не беше време да мисли за себе си, но Мери едва не се задави от една буца, която беше заседнала в гърлото й. Добре си представи как се свива и трепери от страх в дневната в Олнуик заедно с другите жени, докато нападателите обстрелват кулата с каменни и метални оръжия и гръцки огън, а стените се тресат под ударите на тежките стенобойни машини. Ако не успее да го убеди да спре войната, щеше ли да се стигне дотам? Баща й щеше ли да се опита да разруши Олнуик, дома на мъжа й, дори ако тя е зад стените му?

Не биваше да е такава песимистка. Мери примигна два пъти, за да си проясни очите. Вторачи се в дългите редици почернели от времето палатки, които бяха опънати по хълмистите зелени полета пред нея. Палатката на Малкълм се намираше на едно малко възвишение. Не беше по-голяма от другите. Мери го забеляза веднага. Малкълм беше приклекнал пред огъня. Около него стояха няколко могъщи лорда. Тук бяха и Едуард, Едмънд и Едгар. Мери забрави за придружителите си, за Джейми и съгледвачите. Пришпори стария кон. Пръв я видя Едгар. Втренчи се изумено в нея. След това се втурна към сестра си с радостен вик. Мери скочи от коня и се хвърли в обятията му. Зарадва се, когато видя, че той си служи добре и с двете си ръце.

Само че той не я прегърна. Вместо това я разтърси свирепо.

— В името на всички светии! Какво правиш тук, Мери? Защо не си при мъжа си?

— И аз се радвам, че те виждам — каза тя язвително и го прегърна. Той се изтръгна от ръцете й. Не обичаше да дава израз на чувствата си, защото смяташе това за женствено. Явно не одобряваше постъпката й.

— Надявам се, че имаш основателна причина да си тук, а не в Олнуик, където ти е мястото!

Тя погледна младото строго лице. Едгар никога не се беше държал зле с нея. Като малки заедно дразнеха по-големите и се защитаваха един друг. Мери се досети, че според него тя предава Стивън.

— Дойдох само да поговоря с татко. Възнамерявам да се върна в Олнуик още тази нощ.

Той зяпна от изненада. Изражението му беше толкова момчешко и в този миг заприлича толкова на предишния Едгар, че тя се засмя. Той отвори уста, за да каже нещо, но Едуард и Едмънд го изпревариха.

— Мери? — Едуард също не вярваше на очите си. — По дяволите, как се озова тук?

— Всъщност защо си тук? — попита Едмънд.

Мери погледна Едуард и видя, че е загрижен. Погледна Едмънд и видя, че не й вярва.

— Трябва да поговоря с татко.

— Да не би да носиш съобщение от мъжа си? — попита скептично Едмънд. — Сигурно мръсникът е решил да се скрие под полите на жена си!

Мери стисна юмруци от ярост.

— Той никога не би се крил от никого, особено от такъв като теб!

Едмънд изръмжа:

— Личи си кому си вярна, сестро.

Тя се изчерви. Бе защитила Стивън машинално, но изказването й не беше особено дипломатично.

— Не нося послание от Стивън. Той не знае, че съм тук.

Едмънд вдигна скептично вежда. Едуард видимо се разтревожи.

— Мили боже, Мери, защо си тук? Не биваше да идваш! Днес имаше вече няколко схватки. Вече загубихме трима души, а боевете още не са започнали! Нищо нямаше да те спаси, ако беше изпаднала в опасно положение!

— Трябваше да дойда — настоя Мери. — Трябва да говоря с татко.

— И какво е толкова важно, че си яздила преоблечена, за да ме видиш без позволението на мъжа си? — попита Малкълм.

Мери се извърна рязко. Малкълм стоеше зад нея. Лицето му сякаш беше изсечено от гранит. Изглеждаше студен и надменен. Никога преди не се беше държал така с нея. Радостният й вик заглъхна в гърлото й. Тя се възпря и не го прегърна.

— Татко?

— Зададох ти въпрос.

Мери изправи гръб.

— Може ли да разговаряме насаме? — Какво ставаше? Какво не беше наред?

— Защо? Имаш ли нещо за криене от братята си?

— Защо говориш толкова студено с мен? — попита разтрепераната Мери. — Държиш се така, сякаш ми се сърдиш… сякаш ме мразиш.

— Гневен съм! — изрева Малкълм. Силният му глас отекна далеч в нощта. Хората от другите палатки и огньове обърнаха глави към тях. — Ти не ми се подчини. Не съм забравил това! Не ти ли обясних защо ти позволих да се омъжиш за онзи мръсник? Нищо не ми пречеше да те пратя във Франция! Нищо не ми пречеше да те омъжа за някой стар беден северен лорд! Но каква прекрасна възможност — дъщеря ми да е омъжена за един от тях, да живее сред тях.

Мери се вцепени.

— Не успя да ме предупредиш за нападението срещу Карлайл… Заради твоето вероломство загубихме Карлайл.

Мери не можеше да диша. Усети, че ще й прилошее всеки момент. Прииска й се да умре на място.

— Бързо казвай каквото ще казваш — заповяда Малкълм. — Нямам време за губене. Но ако си дошла, както предположи Едмънд, за да ми донесеш някакво послание от мъжа си, изобщо не ме занимавай с него. Повече разговори и послания помежду ни няма да има. Свърши времето на приказките. Дойде времето на мечовете.

— Не го предадох — успя да промълви Мери най-накрая. Настъпващата нощ замъгляваше всичко пред очите й или може би това се дължеше на сълзите? — Татко, заклех се, че ще се подчинявам на мъжа си. Грешно е това, което поиска от мен — да наруша клетвата си. Още по-грешно бе да се съгласиш с тази женитба, за да ме превърнеш в своя шпионка.

Малкълм вдигна ръка. Мери изпищя. Едуард и Едгар скочиха пред баща си и му попречиха да я повали на земята с един удар. Малкълм се овладя и задъхано отпусна юмрука си.

— Вече не си ми дъщеря — изрече той сурово.

— Татко! — извика Мери.

— Чу ли ме? — изкрещя Малкълм. — Вече не си ми дъщеря!

— Но аз те обичам!

Малкълм кресна гневно.

— Дъщеря ми трябва да е смело и вярно на Шотландия момиче, а не някоя като теб! Не си ми дъщеря!

Тя беше плакала беззвучно до този момент, но сега по някакво чудо сълзите й спряха да текат. Успя да изправи гърба и раменете си. Стори й се, че отвътре е мъртва. Мъртва и стара… много стара. Но разумът й не беше загинал. А там винаги стоеше образът на могъщия й мъж. Баща й постъпи чудовищно, като се отказа от нея, но това вече нямаше значение. Тя принадлежеше на друг, на Стивън де Уорън.

— Заклех се пред Бога — прошепна тя. Чу шепота си и се изненада, че говорни толкова спокойно и с такова достойнство, когато сърцето и е разбито.

— Клетвата пред врага се нарушава, когато поискаш! Особено ако си се заклела на някой като Стивън де Уорън — Малкълм отчаяно се мъчеше да запази спокойствие. Червендалестото му лице беше пламнало. Той се извиси над дъщеря си, от която току-що се беше отказал. — А сега, какво ще кажеш, госпожо? Говори бързо и да те няма.

Мери вдигна леко брадичката си.

— Дойдох да моля да прекратиш това безумие. Моля те, оттегли войските. Моля те, оттегли ги, преди стотици да загинат, преди границата да се окъпе в невинна кръв.

Малкълм я гледаше недоверчиво.

— Мъжът ти ли те прати? Да не се е уплашил? Бои ли се да се изправи срещу мен на бойното поле? — Малкълм се засмя. — Знае, че този път няма да загубя! Този път ще спечеля! Никога досега не е имало такава шотландска армия. Победата е наша!

— Но на каква цена? — прошепна Мери.

— Никоя цена не е прекалено висока! — извика Малкълм.

Мери се извърна. По бузите й рукнаха нови сълзи. Някой, Едуард, я прегърна и я отведе настрани. Мери си каза, че не бива да плаче. Не беше успяла да предотврати войната. Чиста лудост е било да си въобразява, че ще успее да разубеди Малкълм от намеренията му.

Стивън. Колко и беше нужен сега. Стивън! Веднага трябваше да се върне вкъщи. Трябваше да се върне вкъщи, преди той да разбере, че е изчезнала… преди да си е помислил най-лошото.

— Ще си вървя, Ед — каза несигурно Мери след малко. Усмивката й беше толкова тъжна, че в сините очи на Едуард се появиха сълзи. — Сигурно съм полудяла, щом съм си въобразявала, че ще го разубедя. Ще ми дадеш ли отпочинал кон и придружители?

Едуард кимна и стисна нежно ръцете й.

— Мери, той не искаше да каже това. Не разбира и не иска да приеме, че си длъжна да бъдеш вярна на Де Уорън. Ще го преглътне и ще свикне с това. С времето.

Тя погледна безсилно брат си.

— Той се отказа от мен.

Едуард си пое въздух. Блесналите й от сълзи очи и гласът й го наскърбиха повече от всякакви писъци и плачове. Но той познаваше смелата си малка сестра. Тя никога нямаше да изпадне в истерия и щеше да се държи на ниво. След това се досети, че едва ли я познава толкова добре. Тя се беше измъкнала от Лидъл, за да се срещне с Дъг Макинън. Още от дете винаги си е била безразсъдна. Храбрата жена, която стоеше пред него с разбито сърце, което се мъчеше да прикрие, беше именно това — смела и несравнима хубавица.

— Ще промени мнението си. Сигурен съм.

Внимаваше тя да не го погледне в очите, защото не вярваше много на думите си.

Мери сви устни и не проговори известно време.

— Не го познавам в действителност, нали?

Едуард я погали по ръката.

— Винаги ти е приличал на някакво могъщо божество, но всъщност Малкълм е обикновен човек. Той не е лош по характер, Мери, но си има и недостатъци като всички други.

Тя го погледна и се задави.

— Ще се почувстваш по-добре, ако поплачеш малко — каза Едуард и я прегърна. Но тя го отблъсна.

— Не. Няма да плача — тя подсмръкна. — Няма значение. Ще има ужасна война. Хората ще загиват. Може би даже… — тя се задави. — Моля те, боже — прошепна тя, — не Стивън.

Едуард я хвана за ръцете.

— Той е голям воин, Мери. Не се страхувай за него.

— Но се страхувам — тя го погледна разтреперано. — И какво ще стане по-нататък? Няма надежда за мир между семействата ни, Ед, не и щом почна тази война.

Едуард помълча малко.

— Вярвам в бъдещето, Мери. Вярвам, че ние, синовете, ще поправим грешките на бащите си.

— Какво казваш? Че според теб един ден, когато ти си крал, тази проклета война по границата ще спре веднъж завинаги?

— Вярвам в това.

Мери се вторачи в него. После стисна здраво ръцете на Едуард.

— Ти знаеш нещо, което не знам! Познавам по очите ти! Какво е то?