Малкълм беше мъртъв. Шотландия беше кралство без крал. Столицата му беше Единбург. Скоро най-силните кланове в страната щяха да връхлетят върху нея, като щяха да се надяват да увеличат собствената си власт и могъщество. Сигурно точно в този момент вождовете на десетте най-силни клана бързаха към Единбург да се състезават за короната.
Всичките й братя бяха законни претенденти за трона. Тя не се боеше за Едмънд. Не се и съмняваше, че той ще съумее да се погрижи да себе си. Етълред беше в безопасност, тъй като беше човек на Бога. Но на плещите й тежеше отговорността за защитата на другите й трима братя. Всеки от тях представляваше реална заплаха за следващия крал на Шотландия. Мери не се сети, че Едгар е по-голям от нея и отговорността е негова.
Мери с усилие се вдигна на крака. Движеше се като много стара жена.
Изведнъж спря, защото чу, че шумът отвън се промени. Сърцето й инстинктивно подскочи от ужас, когато се помъчи да разбере какво чува. Стори й се, че долавя гръм в далечината, но небето беше ясно и безоблачно синьо. Мери ахна.
Това, което чуваше въпреки гръмките ридания в замъка, не беше гръм, а тропотът от огромна армия, която връхлиташе върху града. Мили боже, не толкова скоро! Нямаше ли да има отсрочка?
А след това Едгар влетя в стаята. Смъртнобледата Мери потресена чу как той й казва, че Доналд Бейн е бил обявен за крал от вождовете на клановете. Едмънд ги бил предал и присъединил войските си към тези на чичо си. Двамата узурпирали заедно трона. Междувременно тътенът навън почваше да се чува все по-ясно.
За миг Мери и Едгар се втренчиха един в друг. Мери се изплаши. Реши, че Едмънд ще се разправи най-безжалостно с тях, все едно, че не им е роднина.
Тя се изправи.
— Повикай момчетата! Веднага! Заповядай да докарат катафалка за… — Тя погледна Маргарет. Стоманеното й спокойствие се разклати и тя се задави. — За кралицата. Ще я погребем в абатството в Дънфърмлайн. Там ще потърсим убежище. Побързай!
Едгар се обърна рязко и излезе. Мери не спираше да трепери. Хвана се за молитвения стол, за да не припадне. Скръбта, страхът и крайната умора надделяха над нея и я обезоръжиха.
С голямо усилие Мери отиде при майка си и я зави. Едгар влетя през вратата. Изгледа я продължително, а след това се втурна към Маргарет. Вдигна безсилно майка им на ръце.
Мери се застави да крачи редом с него.
— Как е възможно Едмънд да ни изостави?
— Той вече не е част от семейството — процеди през зъби Едгар, докато слизаха на долния етаж и излизаха на двора. Слънцето грееше толкова ярко, че за миг ги заслепи. Братята й вече бяха яхнали конете. Всички бяха тук с изключение на предателя Едмънд, разбира се. Предпоследният, Александър, се мъчеше да успокои малкия Дейви, който плачеше. Едгар положи майка им в една каруца.
В този момент Мери усети, че в двора е настъпила зловеща тишина. Обезумелият плач беше престанал. Не се чуваше абсолютно нищо. Тишината беше неестествена и плашеща. Мери усети, че се вслушва за нещо, но не знаеше какво. А след това се досети — злокобният тропот от конете на нашествениците беше престанал.
Мери извика, когато Едгар я вдигна на един кон и сам скочи на седлото. Войската беше спряла, за да се подготви за атака!
— Това Доналд Бейн ли е?
— Едгар тръгна към нея.
— Не.
Мери застина.
— Тогава… кой?
Погледът, който той й хвърли, беше продължителен и мрачен. И Мери разбра. В този момент изпита всичко наведнъж — любов, омраза, страх и ужас.
— Не.
— Това е Нортъмбърландският мръсник — процеди Едгар. — Води войската си право към Единбург. Дали пък сам не иска да се качи на трона?
На Мери й прилоша.
— Не — прошепна тя. — Идва за мен.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
В ИЗГНАНИЕ
24
Абатството в Дънфърмлайн беше разположено на едно хълмче от другата страна на Фъртъф форт в Единбург. Заобикаляха го средно високи, но дебели каменни стени. Те служеха единствено като граница на владенията на абатството. Спираха крадците и скитниците, но не бяха достатъчно високи и здрави, за да преградят пътя на нападаща войска. А точно срещу това се бе изправило абатството, помисли си абатът унило.
Стотина тежко въоръжени рицари на коне се бяха строили в редици по покрития със сняг хълм. Оръжията им бяха прикрити от големите наметала, които всички носеха, за да се предпазят от сковаващия студ. Слънчевите лъчи просветваха по стотината щитове и шлемове. Огромните коне риеха снежната покривка, копаейки големи буци черна кал. В първите редове се развяваше черно-бяло златисто знаме. В центъра му имаше кървавочервена роза с къса дръжка — червената роза на Нортъмбърланд. Тази гледка караше коленете на абата да се подгъват, а самият той трепереше неприкрито. Сякаш това не стигаше, ами и водачът на тези нормани го гледаше право в лицето от високото седло на едрия си боен кон. Той беше грамаден мъж, достатъчно внушителен и когато стоеше на краката си. Не носеше шлем и абатът виждаше ясно лицето му. Изражението му го плашеше повече дори от голямата военна сила, изправена срещу напълно неукрепеното абатство. Лицето на норманина го смразяваше със студения си и надменен израз.
Абатът на Дънфърмлайн доста смело беше решил да поздрави посетителя си. Беше отворил тясната странична врата и беше излязъл от нея. Проходът пропускаше изправен човек, но не и някой в ризница и пълно бойно въоръжение, още по-малко пък отряд рицари на коне. Значи щяха да поискат да отключи двете предни порти. Той притисна наметката към слабото си тяло. Почти не усещаше студа. Защото твърдо беше решил да не отваря предните врати. Обаче усещаше, че ако мъжът пред него реши да влезе в абатството против волята му, няма как да го спре.
— Какво желаеш, милорд?
— Ти си приютил тук принцеса Мери. Пусни я веднага.
Абатът се уплаши. Не за себе си или за абатството, нито пък за монасите или послушниците, а за младата жена, която беше дошла при него, за да намери убежище за себе си и за братята си посред нощ. Не беше трудно да си представи какво щеше да направи рицарят на хубавата измъчена принцеса и нямаше намерение да му я дава. Помоли се наум на Бога. Със сигурност имаше нужда от помощта му.
— Сър, знаете, че това е дом на Бога. Тя помоли за убежище тук. Няма да ви позволя да оскверните това свято място.
Зъбите на рицаря блеснаха, когато той се усмихна хладно. Това беше усмивка на варварин.
— Сър абат, предпочитам да не осквернявам божия дом, но ако се наложи, ще го направя.
Точно така беше. Абатът потрепери. Знаеше, че лордът казва истината.
— Няма да ви позволя да влезете, сър.
— Сър абат, знаете ли, че тя ми е жена?
Абатът преглътна. Разбира се, че знаеше това.
— Сър, това е въпрос на дълг към Бога. Няма да ви позволя да влезете.
Зъбите блеснаха отново, но вече не от усмивка.
— Ще вляза насила.
Абатът вирна брадичка, стисна устни и не помръдна. Стивън се извърна и вдигна ръка. Мигновено двама рицари се отделиха от редиците.
— Счупете вратите — каза той.
Джефри яздеше до Стивън. Лицето му стана смъртнобледо, но той не каза нищо.
Двамата рицари се понесоха в галоп напред, вдигнали големите си пики и връхлетяха върху вратите. Дървото изпука и простена, но железните резета не поддадоха. Следващата атака беше успешна. Двете врати се отвориха с шумен трясък.
Абатът погледна лорд Де Уорън. Лицето му беше изпито и измършавяло така, сякаш не беше спал от няколко дена. Обаче очите му блестяха от очакване — гневно, изпълнено с омраза очакване. Никой досега не му беше приличал повече на див звяр. Стивън вдигна леко ръката си и пришпори жребеца си напред. Десетина мъже влязоха заедно с него в манастира.
Стивън скочи от коня в мига, в който се озова вътре. Погледът му се спря на църквата с дългия й главен кораб. Тя беше разположена в северния край на абатството. А спалното помещение се намираше от източната страна на църквата и беше обърнато към Ерусалим. Погледът на Стивън не се задържа дори веднъж върху останалите постройки — правоъгълният манастир, където монасите преписваха текстове на дървени маси между колоните и се разхождаха по време на почивка, помещението, където се събираше катедралният съвет, трапезарията и спалнята. Той хвърли поглед на Джефри.
— Не разрешавай на никой да излиза.
Стивън закрачи по замръзналия двор. Насочи се право към църквата. Разтвори широко вратата и пристъпи вътре. Спря за миг, докато очите му привикнат със слабата светлина в помещението.
В центъра на кораба стоеше Едгар с ръка върху меча си. Зад него в подобна поза чакаха по-малките му братя Александър и Дейви. От сенките на църквата се появи Етълред. Не носеше никакво оръжие, но също застана до Едгар срещу Стивън. Мери не се виждаше никъде.
— Ще идеш право в ада, милорд — изрече тихо Етълред. — Не си струва усилията.
— Къде е тя? — попита надменно Стивън.
— Няма я — изръмжа Едгар. — Никога няма да се върне при теб, никога.
Дъхът на Стивън секна от гняв.
— Къде е отишла, Едгар? Отговори ми. Не ме карай да измъквам насила истината от теб.
Ръката му беше на меча. Владееше се толкова зле, че малко беше нужно, за да изгуби самообладание и да нареже брата на Мери на късчета, за да измъкне желаните сведения и да се добере до нея.
Етълред пристъпи напред.
— Няма да допусна да опетниш тази църква с кръв и насилие! Не е заминала никъде — той погледна мрачно Едгар. — В спалнята е. Тя не пожела да потърси убежище тук, милорд. Помисли си за това.
От усмивката на Стивън ги побиха тръпки. А той самият пет пари не даваше защо не е пожелала да дойде при братята си в църквата. Излезе навън и прекоси манастира. Веднага се сети коя сграда е тази със спалните помещения и се насочи към дормиториума. Отвори вратата и се озова в дълъг и тесен коридор. В него имаше една редица малки стаи, във всяка от които имаше сламеник. Стивън тръгна по коридора, като оглеждаше всяка спалня. Всичките бяха празни. Намери жена си едва когато стигна до самия край на коридора.
Тя беше в последната спалня. Беше се облегнала на стената с лице към вратата и го очакваше.
Стивън едва дишаше от гняв. Известно време не помръдна. Мълчаливо й заповяда да не продумва, защото, ако се опиташе да му обясни защо е тук, и пак изречеше някоя проклета лъжа, знаеше, че ще загуби контрол над себе си и ще я убие.
Но очакваше прекалено много от нея. Мери трепереше. Беше бяла като снега по дъбовете, но проговори.
— Милорд — изрече прегракнало тя, — моля те, моля те, чуй…
Самообладанието му се стопи, както той си и знаеше, че ще стане. Ръката му се вдигна. Чу се плясък, когато отворената му длан удари лицето й. Мери ахна от изненада, когато се удари в стената и след това се стовари на пода.
Стивън се извърна от нея. Дишаше тежко и трепереше. Мразеше се, но не и колкото мразеше нея.
— Недей — каза той най-сетне, — да изричаш дори една лъжа. Няма дума, която да кажеш и на която да искам да повярвам.
Мери се отблъсна от стената и седна на студения каменен под. Стаята като че ли се завъртя заедно с едрото силно тяло на Стивън. Болката я заля на вълни. Събра мислите си и се уплаши. Дали не й бе счупил челюстта? Чувстваше се така, сякаш е строшена. Запита се и дали това е краят за тях двамата.
Стивън се обърна и я изгледа.
— Предупредих те. Не… да не си посмяла да говориш. Когато казвам, че не искам да те слушам, значи не искам да те слушам. Пращам те в изгнание в Тетли.
Мери примигна. Болката, която я заливаше, се промени и придоби друг характер. Той я изпращаше в изгнание. Поне нямаше да я убие преди тази среща. Тя не знаеше какво да очаква от него. Наложи й се да призове цялата си смелост, за да остане в стаята си и да го чака тук, а не да се крие в църквата. Нямаше да я убие, но тя не изпитваше облекчение. Изгнанието беше участ, от която се боеше като от смъртта. Защото не беше ли това краят на брака им?
А той не й разрешаваше да говори в своя защита. Мери искаше, трябваше да говори, но се боеше от него. Страхуваше се, че той дотолкова не се владее, че ще я удари пак и този път неволно ще убие и нея, и детето. Или може би тъмното, смъртоносно и жестоко желание се крие в гърдите му и му трябва само малък подтик, за да избухне. А отчаяните й думи щяха да бъдат този подтик.
Мери заплака отново, както често й се случваше през последните няколко дена.
В съзнанието й се появиха поредица от образи. Надменният и гневен Малкълм, който й заявява, че тя не му е вече дъщеря. Едуард, който я отвежда настрани, прегръща я и я утешава. Майка й, коленичила в параклиса в Единбург за молитва.
Всички те бяха мъртви. Това бе твърде много за нея. А сега и това.
Мъжът й, бащата на нероденото й дете, човекът, когото тя мразеше и когото трябваше да продължава да мрази, но така и не успяваше, я ненавиждаше. Ненавиждаше я достатъчно, за да я прати в изгнание, където тя несъмнено щеше да остане завинаги. И ако не внимаваше, омразата му щеше да го подтикне да убие неволно и нея, и детето им.
"Обещанието на розата" отзывы
Отзывы читателей о книге "Обещанието на розата". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Обещанието на розата" друзьям в соцсетях.