Мери забеляза, че е гола. Пусна ръжена, дръпна една кожа от леглото и я уви бързо около тялото си. Заповяда си да запази спокойствие, да се държи предпазливо с принца, като се владее напълно.

— Не, Стивън не знае.

— Негово ли е?

Мери настръхна.

— Да, милорд, на Стивън е — гласът й прозвуча като съскане. — Никога не съм спала с друг мъж нито преди и нито в бъдеще ще го направя. — Изведнъж няколко сълзи замъглиха погледа й. — Колкото и да жадува тялото ми за мъжки ласки.

Хенри беше мрачен.

— Негово право е да знае за детето.

Мери бе напълно съгласна и изведнъж застина на място. Единствената й надежда да види Стивън се крепеше на незнанието му, че тя е бременна. Затова очакваше той да дойде и да преспи с нея, за да зачене наследник. Това, което се случи с Хенри, разбира се, щеше да се случи и с него. Когато свали туниката и ще се убеди, че тя вече чака дете, ако не се досети още отпреди това. Но поне в този миг щеше да бъде насаме с нея. Трябваше да се изправи срещу него. Това бе единственият шанс да възстанови отношенията им. Но ако Хенри му кажеше, че тя вече е бременна, той щеше да я изпрати в изгнание, както беше обещал. В съзнанието на Мери се разигра ужасяваща сцена. Тя бе много по-страшна от всичко, което й се бе случило досега. Тя ражда детето си, отнемат й го, а нея я затварят завинаги в манастир във Франция.

— Не му казвай!

— Ще му кажа. Трябва да узнае веднага за това!

— Какъв добър приятел! — процеди Мери. От очите й бликнаха сълзи. Не обичаше да моли, но сега ще моли. — Моля те, нека аз му кажа.

— Кога? След раждането на детето ли? — попита саркастично Хенри.

— Не — тя се сети, че това е изходът от положението. Отговорът на молбите й беше пристигнал. — И преди те помолих за това, но по друга причина. Сега те моля пак. Вземи ме с теб. Ще му кажа веднага щом го видя. Моля те. Това е мое право.

Хенри се втренчи в нея. Мери не знаеше какви мисли му минават през главата. Очите му бяха непроницаеми. Но накрая кимна.

Вълна от радостно облекчение заля Мери. Щеше да иде в кралския двор при Стивън. За да му каже за детето и да се пребори за бъдещето си.

ПЕТА ЧАСТ

ОБЕЩАНИЕТО НА РОЗАТА

25

Адел не беше виждала Джефри де Уорън от сватбата си с Хенри Ферарс, но днес щеше да има възможност да го зърне.

Носилката, в която беше пътувала, спря. Адел забеляза, че е пристигнала, тъй като пътуваше с дръпнати завеси. Виждаше високата катедрала на Кентърбъри, която се извисяваше гордо и сякаш пронизваше синьото небе, въпреки че я обграждаха двадесетина от най-смелите рицари на мъжа й.

Не беше виждала Джефри от мъчително дълго време. Тя се бе омъжила в началото на февруари, а сега беше априлският ден на глупците. Това беше ужасна загуба на време — мъжът й не беше помръднал от Тютбъри през последните няколко седмици. Тютбъри се намираше на много мили на изток от Есекс, откъдето пък не помръдваше тя. Беше сама. Отчаянието й се усилваше от ден на ден. Адел беше изпратила на Джефри няколко послания, но той не им беше отговорил.

Адел не можа да слезе от носилката. В душата й бушуваха толкова буйни страсти, че нямаше сили да помръдне, още не. Беше побесняла от категоричното отхвърляне. Но и се страхуваше.

Тя, най-желаната жена в кралството, се страхуваше, че може би е омръзнала на архидякона.

Тяхната връзка още от самото начало беше на приливи и отливи. След сватбата на брат му той продължи да се среща с нея още няколко дена, докато не го повикаха да участва в похода срещу Карлайл. Но след това не се завърна при нея, както тя очакваше. Тръпнеше в очакване любовникът й да се появи, но така и не го бе видяла оттогава.

Адел почна да му пише писма. Отначало го придумваше, после го молеше настойчиво, а накрая му заповяда да дойде при нея. Отговорите му бяха съвсем кратки. Делата му го задържали. Тя трябвало да се занимава със собствените си работи.

Адел не само се страхуваше, че може би му е омръзнала. Тя беше бясна. Беше й съвсем ясно, че той й намеква да си намери друг любовник. Но никой друг мъж не я интересуваше. Беше жестоко наранена, но не искаше да признае това дори пред себе си.

Междувременно сватбата й за Ферарс приближаваше. Той беше мъж на средна възраст. И тогава, точно две седмици преди това събитие, от което тя изпитваше неприкрит ужас, Джефри бе помолил за среща с една бележка. От последната им среща бяха изминали десет безкрайни седмици. Посланието му беше доста настойчиво и Адел се досети защо. Реши да му отказва всичко, да го дразни и измъчва. Накратко казано, реши да го накаже заради досегашното му пренебрежение. Но когато той дойде, двамата се нахвърлиха един върху друг като някакви свирепи зверове. Само за няколко секунди той разкъса дрехите й с камата си и я прониза. Двамата веднага достигнаха върха на наслаждението, но Джефри не я остави. Вместо това я взе отново, и отново. Както винаги, беше много умел и ненаситен, а Адел за пръв път през живота си се почувства напълно изтощена след любовна среща. Но изпитваше неописуемо удоволствие.



Това едва ли трябваше да се смята за край на връзката им.

Още по-голямо удоволствие бе изпитала, когато Джефри дойде при нея на следващия ден. Така бяха изминали цели две седмици. В навечерието на сватбата си тя бе лежала в мощните обятия на Джефри. Бе се чувствала преситена и не се бе разкайвала за нищо.

Усещаше, че той не е щастлив. Забелязваше това по всяка чертичка на лицето му, познаваше по очите му. Адел се зарадва. Той ме обича, бе си помислила тя щастливо, и сърцето му е разбито от това, че се омъжвам за друг.

На следващия ден бе произнесла сватбените клетви. Закле се да уважава и да се подчинява на съпруга си. Закле се и да бъде целомъдрена спрямо другите мъже. Джефри участваше в литургията, но на тържеството след това не се появи. Тръгна си рано от церемонията, като не пожела да я погледне нито веднъж. И оттогава не го беше виждала.

Адел още я беше яд, че я дадоха на ферарс. Не я интересуваше колко велик воин е Хенри Ферарс на бойното поле или колко верен е бил на краля и на баща му. Единственото, което си мислеше за него, бе, че той е едно парвеню и плебей. Нищо нямаше да промени този факт.

Все пак новият съпруг на Адел беше много страстен. Тя знаеше, че той е толкова доволен от брака си, колкото тя нещастна. Беше съвсем наясно, че е полудял по нея, може би дори е влюбен. Адел не възнамеряваше да го предизвиква или да му отказва каквото и да било. Истинските й чувства нямаха значение. Нямаше навика да се държи като глупачка. Ако съдбата й бе да бъде лейди Ферарс, значи ще положи всички усилия да накара мъжа си да я почита като божество. Хенри беше могъщ рицар, но от силата и властността му не оставаше почти нищо, когато беше с Адел. За две седмици тя почна да го върти около малкото си пръстче. Може би той можеше да надхитря приятелите и враговете си, но на нея със сигурност не съумя да наложи волята си.

За разлика от архидякона на Кентърбъри, когото Адел едва контролираше, ако изобщо имаше някакво влияние върху него. Но сега и това бе на път да се промени.

Адел жадуваше от все сърце и душа Джефри. Трябваше да го види. Беше съвсем сигурна, че не може да живее без него. Той беше завзел изцяло мислите и чувствата й. Вместо да си потърси любовник, тя се самозадоволяваше, като си мислеше за него. Когато се съберяха и се хвърляха в обятията си, страховете щяха да се окажат глупави и неуместни. Той я обичаше. Тя беше сигурна в това. И щом не идваше при нея, тя беше дръзнала да го направи. И беше дошла при него.

Освен това имаше да му казва нещо. Беше убедена, че то ще промени отношенията им завинаги. Трябваше да му го каже веднага. И след този ден Джефри нямаше вече да иска да я избягва. След този ден връзката помежду им никога нямаше да се скъса.



Джефри не вярваше на ушите си. Застина на място. Беше се навел над една дълга маса, покрита със свитъци. Втренчи се в младия дякон, който стоеше на входа на стаята. Намираха се в една от стаите в Кентърбърийската катедрала. Тук държаха документите, които се отнасяха до управлението на делата на епархията.

— Моля?

— Милорд, тук е лейди Ферарс. Иска да разговаря с вас.

Джефри се изправи. Не искаше да повярва на ушите си. Изпълни се с гняв, но поне за щастие Анселм беше в Лондон. Мили боже, не беше ли разбрала какво означава отказът му да дойде при нея?

Не че бе престанал да я желае лудо. Съвсем не. Но тя вече беше омъжена, а Джефри не искаше да слага рога на човек, когото уважава. Възможно е другите мъже да не изпитваха угризения, докато вършеха подобни прелюбодеяния, но той не беше като тях. Това за него означаваше, че ще излезе краен победител в личната си война против себе си.

— Доведи я тук — изсъска раздразнено той.

Адел нахлу като вихрушка в стаята. Джефри се скова. Тя носеше червена вълнена мантия. Червеният цвят й отиваше. Стори му се пленителна, въпреки твърдата му решителност да устои на чара й.

— Милорд — прошепна тя и направи реверанс.

Джефри промърмори някакъв безсмислен поздрав, но не й помогна да се изправи. За нещастие дяконът беше излязъл и ги беше оставил сами.

— Лейди Ферарс, виждам, че бракът ти се отразява добре — каза отсечено Джефри. Колкото по-скоро си отидеше тя, толкова по-добре. Нямаше си никакво доверие.

Очите на Адел потъмняха, а огнената й усмивка угасна.

— Разбира се, че е така — успя да промълви тя.

— И как е младоженецът?

Очите й пламнаха. Тя погледна многозначително отворената врата, но Джефри не й обърна внимание.

— Хенри е в Тютбъри — каза накрая тя. — Там е от няколко седмици.

— И аз така чух — отвърна сухо Джефри. Адел му беше изпратила поне десетина послания. Всяко от тях му напомняше, че тя е сама. — С какво искате да ви услужа, лейди Ферарс?

Тя го гледаше с безмълвна настойчивост.

— Отивам в имението на брат ми в Кент. Искам да прекарам нощта тук, милорд.

Джефри се вбеси. Такива молби се отправяха често и не беше прието да им се отказва, защото обичаят изискваше във всяко абатство да се предоставя легло и храна на пътниците. А абатството Свети Августин се намираше от другата страна на пътя.

— Не разговаряте с нужния човек, лейди — промърмори той. — Абатът с удоволствие ще ти даде подслон.

Какво си въобразяваше, че ще постигне Адел с тази молба? Нямаше да успее да се промъкне през портите на абатството след мръкване. Или пък се надяваше да прекарат заедно следобеда на някоя горска поляна? Нищо чудно да разчиташе на това. Познаваше я отлично.

И въпреки волята си, той се втвърди и нарасна, като си спомни какво удоволствие му обещава подобна среща.

— Много съм уморена — каза Адел. — Мислех да спра тук и да си почина.

Джефри помълча известно време. Затова в гласа му не се прокрадна никаква нотка на възбуда.

— Разбира се, лейди Ферарс, както желаете.

Очите й мятаха искри.

— Всъщност не се чувствам никак добре. Мисля да остана тук няколко дена, преди да продължа на юг.

Джефри тъкмо се готвеше да й възрази, когато с ужас забеляза какво върши тя. Беше взела ръката му и я беше пъхнала под мантията си върху покрития с коприна корем. Галеше се с нея.

Тя каза тихо, без да откъсва поглед от очите му:

— Може би няма да отпътувам изобщо.

Нямаше смисъл да я пита защо постъпва така. Нали я познаваше отлично? Постъпката й беше недвусмислена. Джефри бързо отиде до вратата и я затвори. После я погледна невярващо.

— Лейди Ферарс, ако очакваш дете, не бива да пътуваш.

— Значи съм сбъркала — изрече дрезгаво тя. Но се усмихваше триумфално.

Джефри се беше вцепенил. Адел очакваше дете. От него ли? Изведнъж Адел се олюля.

— Лошо ми е — прошепна тя.

Той я улови, преди да е припаднала. Тя се облегна на него. След това се хвърли в обятията му и се усмихна.

— Най-сетне — изрече тя с пресипнал глас, без да се опитва да прикрива възторга си.

За миг погледът му се прехвърли от изкусителната й уста върху натежалата й гръд. Мантията й се беше разтворила и тъй като не носеше нищо под фината си копринена туника, големите щръкнали зърна на гърдите й се виждаха ясно, както и цялата й съблазнителна фигура. Джефри не забеляза никакъв признак на бременност.

— Очакваш ли дете? — Той я дръпна рязко от себе си.

Тя се сгуши в прегръдките му.

— Трябва да бъдем заедно!

Джефри стисна китките й и я накара да го пусне.

— Не, Адел, всичко между нас е свършено.

Тя си пое дъх. След това се замята неистово.

— Ще те убия!

Джефри я притисна към стената. Адел се съпротивляваше отчаяно, съскаше и плюеше като побесняла котка. Накрая я усмири, но без никакво удоволствие, защото тя беше доловила, че мъжествеността му е нараснала и се засмя въодушевено.