Още на следващия ден всички в Олнуик узнаха за голямото събитие. В замъка почна лудо веселие. Мери не участваше в спонтанния празник. Отдели се от празнуващите и се прибра в стаята си. Загледа се през бойницата, която служеше за прозорец. Проклинаше Стивън, колкото и да искаше да му бъде вярна.

Спомни си за тримата си братя, които нямаха друг избор, освен да останат в Лондон. Обхвана я непоносима тъга. Какво щеше да стане сега с тях? Някой, може би дори самият Дънкан се беше опитал да я убие, а дори тя не представляваше такава заплаха, каквато бяха те. Един ден всеки от братята й щеше да има право да претендира за трона на Шотландия, да събере армия и да се втурне да го превзема. О, колко се боеше за тях! Всеки от тях стоеше на пътя на амбициите на Дънкан.

На следващия ден Мери получи вест от Стивън, че няма да се върне веднага. Щеше да остане няколко седмици в Стърлинг с войските си, както беше предвидил. Явно Дънкан още не владееше положението. Това ободри Мери, но тя още не се радваше, защото беше решила твърдо да остане на страната на Стивън. Въпреки че не беше съгласна с него и се тревожеше много за съдбата на братята си. Стивън й липсваше много. Колкото повече наближаваше времето на раждането, толкова повече жадуваше той да е вкъщи, близо до нея.

Мери си помисли въодушевено, че денят е идеален за малка разходка. Навън беше топло и приятно. Слънцето светеше ярко. Сините сойки кряскаха радостно от зелените върхове на дърветата. Графинята и Изабел яздеха до носилката, на която лежеше Мери. Съпровождаха ги двама воини от замъка, заедно с две прислужници. Мери подозираше, че с този кратък излет графинята иска да отвлече вниманието й от нарастващата скука и тревогите. Бременността й се струваше безкрайна, а страховете от раждането почваха да нарастват. Мери едновременно се радваше и се ужасяваше от предстоящото събитие.

За няколко минути стигнаха селото, което лежеше под Олнуик. Мери настоя да походи пеш. Реши да разгледа оживения слънчев пазар. Искаше да купи няколко джунджурии. Нямаше как да се рови из стоката пред продавачите, докато е на носилка. Искаше и да купи нещо на Стивън, някакъв подарък, който да му покаже колко й липсва, колко много го обича. Но това не й се удаде.

Мери тръгна бавно към една сергия, за да огледа тъканите. Графинята крачеше до нея. Изабел хукна напред, за да си купи някакъв сладкиш. Изведнъж някой блъсна лейди Сеидре.

Мери видя всичко и се ужаси, защото селянинът нарочно блъсна графинята. Сеидре политна и се стовари върху масата на търговеца. Прекатури я и всички стоки паднаха на земята. Настъпи пълна бъркотия. Селянинът дръпна грубо Мери към себе си. Запуши с ръка устата й и пресече вика й.

След това я вдигна на ръце и я отстрани от мястото, в което цареше вече пълен хаос. Мери усети намерението му и почна да се съпротивлява.

Но след малко той я хвърли на един кон и скочи зад нея. Мери изпищя.

Графинята, която най-сетне разбра какво става, извика. Двамата воини извадиха мечовете си.

Мери се ужаси не за себе си, а за бебето. Хвана здраво гривата на коня, който препускаше в галоп. Друг конник, който се появи изневиделица в тълпата, се присъедини към тях. Продавачите и клиентите отскачаха настрани от пътя им, докато те се носеха лудо през пазара и преобръщаха сергии, каруци и всичко друго, което им се изпречеше.

Мери още се държеше за конската грива. Погледна невярващо през рамо. Видя, че графинята тича безсилно подире им. Врявата зад гърба им беше оглушителна, но на Мери й се стори, че чува някой да вика:

— Отвлякоха жената на господаря!

А след това от тълпата изскочиха двамата воини и се втурнаха към конете си.

Мери се отпусна върху шията на кобилата и почна да трепери. Мили боже, света Богородице Марийо, отвлякоха я! Най-хладнокръвно я отвлякоха посред бял ден! Къде я водеха? Кой беше виновникът? И как, мили боже, тя и бебето ще оцелеят?

28

Стивън беше разярен.

— Нима не ти мина през ума, че може да се случи нещо, когато излезете навън? — изрева той.

Графинята се отдръпна.

— Тя се боеше толкова, че…

Лицето му се разкриви. Не вярваше на ушите си. Нямаше сили да продума. Ролф застана между сина и жена си.

— Майка ти се поболя от тревоги. Не е виновна за отвличането на Мери — каза дрезгаво графът. — Ако трябва да обвиняваме някого, това са Уил и Ранулф.

Стивън стисна зъби. Баща му беше съвсем прав. Обаче той нямаше да прости на майка си. Казал й беше съвсем ясно Мери да не излиза от замъка. Извърна се студено от нея. Не го интересуваше, че тя се обиди. Мили боже, ако се случеше нещо с Мери…

Страхът впи ноктите си в него. Никога през живота си не се беше страхувал толкова. Сега тя беше някъде навън с похитителите си. Може би страда и я боли. Или пък й се е случило нещо още по-лошо. Внезапно той се съвзе. Нямаше време да обмисля всички възможности. Трябваше да действа. Стивън се обърна към двамата воини, които се бяха провалили и не бяха опазили Мери.

— Кажете ми пак какво се случи.

Бяха го уведомили за отвличането на Мери преди пет-шест часа в Единбург, в двора на Дънкан. Пратеникът на майка му го събуди в полунощ. Стивън веднага замина за Олнуик. Отби се само за да каже на баща си къде отива и защо. Ролф реши да дойде с него. Новият крал на Шотландия им пожела всичко хубаво. Дънкан също се бе ядосал от вестта.

Вече се зазоряваше. Стивън едва не уби коня си от бързане. Беше пристигнал преди минути. Бързо разбра, че са отвлекли Мери предишния следобед. Двама конници буквално я бяха изтръгнали от двамата му воини. Хората му бяха проследили похитителите до гората. Там ги бяха изгубили от поглед.

— Милорд, те бяха облечени като свободни хора от простолюдието, но яздеха като опитни рицари — каза Уил. — Явно отдавна са замислили всичко. Мисля, че тези хора са дебнели подходяща възможност да отвлекат нейно благородие.

Стивън се досещаше, че това не е обикновено отвличане. Никой престъпник нямаше да посмее да отвлече жена му в присъствието на васалите му. Очевидно някой от враговете му беше похитил Мери. Стивън смяташе, че го е направил, за да си отмъсти. И пак му призля от страх.

Безполезно беше да отрича и възразява. Обичаше лудо жена си. Щеше да направи всичко, за да си я върне. А щом тя дойдеше при него, щеше да изпълни всичките й желания. Нямаше да й откаже нищо.

Но какво можеше да направи сега за нея? Трябваше да прерови цялата страна, но да я намери. Така да бъде. Само да разбереше кой е виновен за отвличането на жена му! Всички подчинени на този човек щяха да му платят скъпо! Нямаше да има милост. Стивън преценяваше наум кой можеше да го мрази толкова, че да посмее да предприеме толкова дръзко нападение. Имаше десетина заклети врагове, но никой от тях според него не беше толкова глупав, че да извърши такова престъпление.

— Да вървим в гората, на мястото, където сте ги видели за последен път. Уил, Ранулф, вие ще ни водите — нареди Стивън.

Стивън и двадесетина рицари в пълно бойно въоръжение излязоха от замъка на разсъмване, но не откриха нищо, въпреки че обикаляха до вечерта. Следата изчезваше в един поток, в който бяха влезли двамата похитители. Стивън и хората му не намериха никакви други знаци. Мери беше изчезнала и никой не знаеше къде се намира тя.



Мери усещаше, че се отправят на север към Шотландия. Почна да мисли въпреки ужаса, който я беше обхванал. Разумът беше единственото, което й беше останало. Не разбираше защо се насочват натам. Шотландците й бяха сънародници. Кой от тях би се решил да я отвлече? Или пък това беше уловка? Дали нямаше да се скрият в Шотландия само, защото Стивън никога няма да се сети да я търси там?

Стивън. Сърцето й се сви болезнено при мисълта за него. Колко щеше да се измъчи горкият! Ужаси се при мисълта, че можеше никога повече да не го види.

— Стивън — прошепна тя без да съзнава, че говори на глас — трябваш ми, много ми трябваш. Моля те, помогни ми!

Не яздеха по римския път, а се отправиха по една еленска пътека на хълмовете. Пътуваха по места, които не познаваше никой друг освен шотландците. Конниците спряха на два пъти. Първият път, за да напоят животните и да прехвърлят Мери от единия кон на другия, а след това, за да сменят конете си на едно предварително подготвено място — малка къщичка със сламен покрив, която изглеждаше изоставена. Тук бяха вързани за кол два отпочинали коня. Когато Мери се по-съвзе малко, тя се опита да ги заговори, като се надяваше да научи кой ги е пратил и къде я водят, но те не пожелаха да приказват с нея.



Яздиха цяла нощ. Мери заспа на седлото. Сънят й беше неспокоен. Мечтаеше Стивън да се появи. Молеше го да дойде да я спаси. Присъни й се и бебето, което й предстоеше да роди. То беше момче. Тя го държеше нежно, а то изглеждаше съвсем малко и напълно беззащитно в ръцете й. Обаче сънят не беше щастлив, защото тя се мъчеше да го защити от някаква невидима заплаха. Когато се събуди, се страхуваше още повече отпреди.

Нощта беше тъмна като в рог и Мери не разбра нито къде са, нито къде отиват. Двамата мъже караха конете си в бърз тръс.

— Къде сме? — попита тя с пресъхнала уста.

Мъжът, който яздеше с нея, й подаде кожен мех с ейл. Мери отпи с благодарност.

— Недалеч от Единбург, момиче.

Мери се вцепени. Сърцето й заби силно. Единбург? Някога това беше домът й, но не и сега. Сега Единбург беше столица на Дънкан, новия крал на Шотландия. Той й беше полубрат, но на нея й призля от страх.

Защото се досети, че Дънкан стои зад отвличането. Не знаеше какво я очаква в бъдеще. Ако беше решил да я убие, отдавна да го е сторил. Какво искаше от нея? Мери стисна уплашено корема си и се замоли дано има късмет и да завари Стивън в шотландския кралски двор.



Отведоха Мери в замъка. Бяха пристигнали късно през нощта. По това време пътуваха много малко хора и затова всички се отнасяха към тях с подозрение. На Мери й стана ясно, че очакват пристигането им, защото когато единият от похитителите извика паролата, тежките порти се отвориха незабавно, за да ги пропуснат. Мъжете се насочиха веднага към централната кула. На предните стъпала ги чакаха един рицар и една прислужница.

Свалиха Мери от коня. Тя усети, че едва ходи след мъчителното пътуване. Рицарят веднага я взе на ръце. Мери се вгледа в него, докато той я внасяше вътре. Надяваше се да го разпознае и да го помоли за помощ. Но не го позна. Качиха я на горния етаж и я сложиха да легне в една малка стая, в която немного отдавна бяха живели по-малките й братя.

Мери се зарадва на леглото, но това беше единственото, което облекчи мъката й. Опря ръка на челото си. То пулсираше. Усещаше, че бебето рита в нея. Тялото й се беше вкочанило и я болеше. Проследи с поглед рицаря, който излезе от стаята без дори да я погледне. Прехвърли поглед върху слугинята. Тя беше слаба и по-възрастна от нея. Разпалваше огъня. Нощите в Единбург бяха студени дори през юни. Жената се обърна и се приближи до нея.

— Ще ви донеса топла храна, господарке, и малко хубав ейл. Няма да се бавя дълго.



Мери беше страшно изтощена и лежеше абсолютно неподвижно.

— Искам да говоря с брат си.

— Брат ти?

— Брат ми Дънкан.

— Искаш да кажеш с твоя полубрат краля нали, скъпа? — чу тя гласа на Дънкан от вратата.

Мери понечи да стане, но падна безсилно на леглото и изохка. Силен гърч прониза корема й.

Дънкан се приближи и я изгледа надменно.

— Смятам, че трябва да си починеш, скъпа сестро, освен ако не искаш изчадието ти да се роди преждевременно.

Мери се уплаши. Знаеше колко ще я боли. Може би спазмите означаваха, че бебето й иска да излезе скоро. Рано родените бебета оцеляваха рядко, а на нея й оставаха още три-четири седмици до крайния срок. Мери затвори очи и се помъчи да потисне страха и паниката.

— Много разумно от твоя страна — каза Дънкан, който стоеше над нея. — Но не знам кое е по-добре, племенникът ми да живее или да умре?

Очите на Мери се отвориха светкавично. Омразата я задушаваше.

— Ако сториш нещо на детето…

— Какво ще направиш?

— Стивън ще те убие!

Дънкан се засмя.

— И как ще го направи, Мери? Аз съм крал. Тези, които убиват крале, ги обезглавяват и забождат главите им на пики за всеобщо назидание.

Мери се помъчи да сдържи пристъпа на ужас, който я обхващаше. Представи си главата на Стивън, набучена на кол и й прилоша. Дънкан беше прав. Стивън нямаше да го убие.

— Какво искаш? — извика уплашено тя. Ръцете й обгърнаха закрилнически утробата й. — Какво си решил да правиш с мен и с бебето?

— Всичко е много просто и съвсем цивилизовано — изрече спокойно Дънкан. — Няма от какво да се тревожиш.

Мери почти не го слушаше. Очакваше с ужас следващия спазъм, признак за недоволството на детето. Но той не дойде и тя се отпусна леко.