— Ти си заплаха за детето ми. Имам всички основания да се тревожа.

Дънкан я изгледа.

— Не възнамерявам да правя нищо лошо на твоето изчадие. Ако нещо му се случи, ще бъдеш виновна ти, а не аз.

На Мери й се искаше да му вярва. Нямаше как да знае дали й казва истината. Облиза изсъхналите си напукани устни.

— Защо ни отвлече, щом не искаш да ни сториш нищо лошо?

— Не е ли очевидно? Не вярвам на мъжа ти, Мери. Всъщност в Шотландия има много хора, които му вярват. Те се страхуват от мощта му след сватбата с теб. В момента е изцяло предан на Англия, но кой знае какво ще стане след раждането на детето ти?

Мери го гледаше втренчено с широко разтворени очи. Най-сетне разбра всичко. Дънкан се страхуваше от детето й. Моментално се досети защо то го плаши повече от братята й. Нейните братя нямаха никаква подкрепа. А нейният нероден син разполагаше с цялата огромна мощ на Нортъмбърланд и му предстоеше да стане наследник на Стивън. Ако детето й бъде момче, щеше да бъде и внук на Малкълм и може би някой ден щеше да претендира за трона.

Дънкан видя, че тя го разбира.

— Това е проблемът, скъпа сестро. Трябва ми някакво средство да държа под контрол мъжа ти. Искам той да продължи да ми помага… докато съм жив.

Ръката на страха стисна силно сърцето на Мери. Успя някак да се оттласне от леглото и да седне. Остана без дъх, но попита:

— Не ми отговори.

— О, не, отговорих ти. Нали разбираш, ако ми гостувате ти и детето, Стивън няма да посмее да ми се противопостави.

Мери побеля.

— Ще ме задържиш тук като заложница? Ще ни задържиш като заложници? Докога?

— Няма краен срок.

Мери задиша тежко.

— Ти си полудял!

Но знаеше, че той съвсем не е луд. Даже беше много умен. Ако я убиеше, Стивън щеше да го преследва докрай, за да си отмъсти. Но ако тя и детето са заложници, той няма да има друг избор, освен да подпомага Дънкан и занапред.

Сега Дънкан се беше разгневил.

— Ако аз съм луд, значи и великият Завоевател е луд! Та нали Малкълм ме даде за заложник на Завоевателя, когато бях малко момче. Трябваше да послужа като гаранция за доброто му поведение, макар че нищо не излезе от това! Защото Малкълм само гледаше на него да му е добре и нарушаваше клетвата си пред крал Уилям, когато му хрумнеше. Голям късмет извадих, че изобщо оцелях! Всъщност късметлия съм, че се прибрах вкъщи… след двадесет и две проклети години!

Мери го гледаше безмълвно.

— Ще родиш тук проклетото си изчадие и ще живееш тук, докато сметна за необходимо — заяви студено Дънкан. — Може би някой ден няма да си вече ценна. Тогава ще те пусна да си вървиш. Но детето, ако е момче, ще остане тук — усмихна се Дънкан. — Както мен ме принудиха да остана в двора на Уилям. Защо си толкова бледна? Единбург е родният ти дом, а изчадието ти е четвърт шотландче. Няма да познаеш никакви лишения и мъки. Ще страдаш единствено, ако решиш да се смяташ за заложница, а не за гостенка.

— Стивън няма да допусне това — промълви Мери. — Ще се обърне за помощ към краля. Ще видиш, че Руфъс ще те принуди да ме върнеш.

— Не, скъпа, бъркаш. Защото Руфъс реши, че е сгрешил като е дал съгласието си да се омъжиш за Де Уорън. Съвсем наскоро ми разреши да правя каквото си искам с теб и с детето.



Мери знаеше, че трябва бързо да възстанови силите си. Времето не беше на нейна страна. Бебето трябваше да се роди до месец. Тя прекара следващите няколко дена в леглото. Почиваше си и се възстановяваше от дългото и мъчително пътуване до Шотландия. Ядеше много и пиеше доста вода. Избягваше виното и ейла, които я караха да изпада в летаргия. Два пъти дневно ставаше от леглото, за да се поразходи в двора. Раздвижваше мускулите си и се надяваше, че тялото й ще съхрани силите си. Беше решила да избяга.

Щеше да избяга. Въобще не се колебаеше по този въпрос. Никога не беше взимала по-категорично решение.

Беше сигурна, че вече са уведомили Стивън къде се намира тя. Макар че Дънкан сподели с нея, че няма да бърза много с това съобщение. Забавляваше се искрено, докато й го казваше. Мери намрази още повече Дънкан. Защото беше съвсем ясно, че той се забавлява, като измъчва така мъжа й. Стивън сигурно се тревожеше много за нея и жадуваше да узнае, че тя е добре. Но Дънкан не възнамеряваше да му изпраща тази вест, поне не засега.

Обаче дори и Стивън да разбереше, че тя е тук, беше повече от съмнително, че щеше да успее да я освободи. Мери си помисли, че Дънкан не излъга, когато каза, че Руфъс е одобрил действията му и е на негова страна. Мери си спомняше много добре последния път, когато видя Руфъс. Побиха я тръпки от този спомен. Той я гледаше с нескрита омраза.

Мери реши, че има много слаба вероятност Ролф и Стивън да убедят Руфъс да принуди Дънкан да я пусне. Това не й стигаше. Тя не се съмняваше и за миг, че ще я накарат да остави детето като залог за постоянната поддръжка на Стивън за Дънкан, също както Малкълм беше дал Дънкан като момче на Завоевателя. Всички използваха постоянно децата си за заложници. Идеята да остави само детето си тук й се стори по-ужасна от смъртта.

Това беше най-основателната причина за бягството й.

Още сега, преди детето да се е родило.

Мери не беше глупачка. Съзнаваше, че състоянието й никак няма да помогне на плановете й. Обаче щеше да й бъде много по-трудно, ако не и невъзможно, да избяга с малкото новородено. Мери съзнаваше също, че е длъжна да рискува живота си, както и този на бебето. Но беше решила твърдо да се измъкне успешно. Беше уверена, че решителността й, която беше по-голяма от всякога, и любовта й към бебето и мъжа й ще й помогнат да избяга на сигурно място. Никой и нищо нямаше да й попречи да се върне при Стивън и да роди при него. Нито Дънкан, нито който и да било.

На Мери не й трябваше план. Беше отраснала в Единбург. Познаваше всяко кътче в замъка по-добре от всички, като изключим може би тримата й братя. Дънкан, който се чувстваше като чужденец в новия си дом и войниците му, половината от които бяха нормандски наемници, си нямаха никаква представа за тайните на замъка. Както ставаше в повечето случаи, строителите бяха предвидили, че един ден ще го обсадят врагове. Една тайна врата водеше към къс тунел. Той позволяваше на хората в замъка да минават под него и да избягат зад рова.

Мери изчака една седмица. Разбра, че времето за бягство е дошло на осмата нощ след пристигането й. Беше станала тромава и се клатеше като патица, докато ходеше, но силите й се бяха възвърнали. Мери се молеше наедрялото й тяло да не я забави през нощта.

Пред вратата на стаята й нямаше охрана. Явно никой не вярваше, че жена в нейното състояние ще се опита да избяга. Обаче прислужницата спеше на един сламеник в коридора точно до вратата й. Мери реши да не прави нищо лошо на възрастната жена, която се държеше много мило с нея. Вместо това, когато в голямата зала настъпи пълна тишина и Мери се увери, че Дънкан се забавлява с последния си любовник, тя повика с висок глас жената. Ейрик се събуди и хукна към нея. Мери се заизвинява чистосърдечно.

— Съжалявам, Ейрик, знам, че е много късно, но не мога да заспя. Боя се, че бебето иска да порасне още, защото съм много гладна! Моля те, иди до кухнята и ми донеси яхния с говеждо, топъл хляб, агнешки пай и малко от сьомгата, която ядохме на обяд.

Ейрик зяпна от изненада.

— Миледи, ще ви прилошее от толкова храна!

— Гладна съм — заяви твърдо Мери. — Хайде върви, Ейрик, но се погрижи да затоплят сьомгата, защото наистина ще ми прилошее, ако ям студена риба.

Ейрик тръгна, без да протестира повече. Мери изпита известно облекчение. Ейрик ще трябва да събуди другите слугини, за да й помогнат да приготви яденето. Мери знаеше, че старата прислужница ще стопли всичко. Това щеше да отнеме дълго време, тъй като всички огньове в кухнята бяха угаснали по това време. Мери прецени, че вероятно разполага с час или малко повече, преди да вдигнат по тревога Дънкан и хората му.



Но не се беше сетила за кучетата.

Нощта беше светла. На небето грееха ярки звезди. Когато Мери се измъкна от тунела и излезе навън, в първия миг изпита силен възторг. Нямаше да се наложи да пали някоя от свещите, които беше взела със себе си, защото половинката от луната и светлината от звездите й стигаха, за да вижда. И тъй като беше излизала често от тунела като дете, знаеше точно къде се намира. Досега бягството й се беше оказало невероятно лесно.

Но въодушевлението й се изпари скоро. Тя чу животински вой.

Мери стоеше пред гората. Готвеше се да се насочи право към града, за да задигне някой кон или магаре, с което да избяга. Вцепени се, когато чу воя. Той приличаше много на вълчи, затова вледени кръвта й и накара косите й да щръкнат. „Моля те, Господи, каза тя наум, дано не е див вълк.“

А след това се чу лаят.

Мери изпищя от ужас. Дънкан беше пуснал на свобода глутница ловджийски хрътки, които вече тичаха подире й. Не беше минал и четвърт час, откакто тя нареди на Ейрик да иде в кухнята. Прислужницата сигурно се беше върнала почти веднага в стаята й. Мери не беше обмисляла тази възможност. Вдигна си полите и хукна да бяга толкова бързо, колкото й беше възможно.

Макар и изплашена, тя успя да обмисли положението. Беше разчитала на поне час преднина пред враговете си. А сега беше загубила цялото си преимущество. Отначало смяташе да намери кон в града и да се втурне като вихрушка към Нортъмбърланд. Имаше възможност също да открадне лодка, да отплува през Фърт ъф Форт и да се добере до бенедиктинското абатство в Дънфърмлайн.

Сега нямаше начин да осъществи който и да било от тези планове. Ловджийските хрътки виеха лудо. Бяха ги пуснали през предните порти. Още не я бяха надушили, но скоро и това ще стане. Мери не смяташе, че ще успее да стигне до града и да открадне лодка. Още по-малко вероятно бе да се добере до Фрт ъф Форт.

Мери се обърна и навлезе в гората. Тресеше се от страх. Как да избяга пеш от хората и кучетата на Дънкан? Имаше един съвсем малък шанс да успее. Щеше да използва същия номер, който използваха похитителите й, за да се изплъзнат от хората на Стивън.

Храсти, папрати и тръни шибаха краката и бедрата й и се впиваха в кожата й, но Мери не им обръщаше внимание. Втурна се по една еленска пътека, която познаваше от малка. За последен път беше вървяла по нея много отдавна. Лаят се чуваше вече по-надалеч. Слава богу. Хрътките се бяха отправили в грешна посока.

Мери забави ход. Сърцето й подскачаше лудо. Едва дишаше. Остра болка я прониза в хълбока. Наложи й се да спре замалко и да стисне мястото на спазъма. Дишаше тежко. Знаеше, че не бива да се бави. Всеки момент хрътките щяха да надушат миризмата и да я намерят само за минути.

Мери изчака още малко, за да се увери, че спазъмът е отминал. След това се устреми надолу по стръмния склон.

Подхлъзна се и залитна. Падна върху задните си части и се хлъзна надолу. Така измина останалата част от пътя. Почвата беше мокра и влажна, както и очакваше. Пак беше останала без дъх, когато стигна до дъното на клисурата. Как щеше да избяга, ако на всеки няколко крачки й се струваше, че се задушава?

Планът й се провали безвъзвратно. Нямаше как да се добере до Нортъмбърланд без кон. Дори и волята й не беше толкова силна, че да я пренесе вкъщи. Трябваха й физически сили, с които не разполагаше.

Мери се изправи. Хрътките се чуваха по-ясно. Бяха наблизо.

Позна по лая им, че вече са намерили следата й. Обаче долови и че водачите им са сменили направлението на издирването, обикалят в кръг около замъка и се насочват в друга посока. Беше само въпрос на време обучените кучета да надушат миризмата й и да я открият.

Мери вдигна полите си и нагази в един буен поток. Извика, когато усети леденостудената вода. Често беше играла в този поток като малка, но и през най-топлите летни месеци водата беше такава, защото извираше някъде високо от планината. Мери се зачуди дали съдбата й не е да умре от студ, вместо кучетата да я изядат жива.

Тя потрепери, вдигна полите си и навлезе още по-дълбоко в ручея. Беше плитък. Водата й стигаше само до бедрата. Беше постигнала целта си. А сега какво да прави?

В този миг Бог й се притече на помощ и тя се досети за един изход. Мери тръгна нагоре срещу течението. Дънкан щеше да си помисли, че е потеглила на юг, към къщи. Макар че нямаше друго място, в което Мери да искаше да иде, реши, че ще постъпи като голяма глупачка, ако се опита да стигне пеш до дома. Щом Дънкан загубеше следата й в потока, щеше да се помъчи да я надхитри и да прати хрътките си на юг, като се надява да надушат следата й. Затова нямаше да върви на юг.

Вървеше бавно и мъчително трудно. Всяко вдишване й причиняваше болка. На всеки няколко минути й се налагаше да спира, за да се успокои поне малко сърцебиенето й. След това пак тръгваше напред. Толкова се беше вкочанила, че отдавна беше престанала да усеща студа.