— Нещо не е ли наред, Мейри?

— Ще яздя с всеки друг, но не и с теб.

Той застана пред нея и я погледна в очите.

— Само че аз не ти давам възможност за избор, госпожице — усмихна се леко. — Освен това ще ти бъде много приятно да яздиш с мен.

Тя усети намека. Лицето й пламна, но успя да отвърне с достойнство на прямотата му.

— Така говорят всички нормандски насилници.

Той се засмя.

— Нима една дама трябва да се изразява така?

— Не ме интересува какво си мислите за мен — процеди Мери. — Къде е проклетият ви кон?

Той го посочи и се разсмя отново. Белите му зъби блеснаха.

Мери закрачи към едрия кафяв жребец, а смехът му отекваше в съзнанието й. Реши да го надхитри на всяка цена. Тогава ще му се изсмее тържествуващо в лицето. И смехът й ще бъде единствен.

Стивън я вдигна без усилие на седлото. След това скочи зад нея с грациозността на по-дребен мъж. Мери се опита да не обръща внимание на допира на тялото му. Хвана се здраво за седлото. Денят ще й се стори безкраен, не се съмняваше в това.

Носеха се в бърз тръс на североизток. Отдалечаваха се от Карлайл през скалистите хълмове. През септември тук беше валяло много и затова земята беше зелена и злачна. На Мери й стана ясно, че той възнамерява да стигне до Олнуик още днес. Явно мисията, за която бяха тръгнали норманите, беше изпълнена. Тя размисли мрачно какво може да са вършили норманите толкова близо до Карлайл и Лидъл. Беше решила твърдо да го разбере.

На всеки час Мери пускаше парче от ризата си от ръкава и то литваше към земята.

Яздиха непрекъснато до обяд, когато спряха да напоят конете. По това време вече отвсякъде ги заобикаляха пустите нортъмбърландски полета, а над главите им небето бе безкрайно и сиво. Понякога над тях се виеха чайки. Мери се спусна на земята, благодарейки на съдбата. Силите й бяха изцедени от това, че й се налагаше да понася интимната близост на похитителя си през толкова много и сякаш безкрайни часове. Помисли си, че все едно се е намирала в ада.

Никой не й обърна внимание. Воините наоколо говореха тихо, а конете им пиеха жадно. Мери се приближи до едно изсъхнало самотно дърво. Седна уморено под него и пусна на земята поредното късче от ризата си. Когато воините се качиха отново на конете и се събраха заедно след няколко минути, тя стана и тръгна бавно към групата. Стивън де Уорън насочи едрия си жребец към нея.

— Харесва ли ти пейзажът, госпожице?

Тя го изгледа гневно.

— Какво толкова има да му харесвам? Наоколо всичко е грозно.

— Говориш като истинска шотландка — погледът му я прониза. — Наистина ли си шотландка, Мейри?

Тя се вцепени. Дали пред нея не стоеше дяволът, или пък умееше да чете мислите на хората? Или пък се е сетил коя е? Майка й, кралица Маргарет, беше англичанка. Братът на Маргарет беше Едгар Етлинг, внук на саксонския крал Едуард Изповедника. Той беше наследник на английския трон преда Завоеванието. Когато херцог Уилям Незаконородени нахлул в Англия, овдовялата майка на Маргарет избягала в Шотландия заедно с децата си. Търсела убежище и се бояла за живота на сина си. Малкълм се влюбил от пръв поглед в Маргарет. Оженил се за нея веднага щом починала първата му жена Ингеборг.

— Шотландка съм от главата до петите — изрече убедено Мери.

— Не говориш като шотландка, освен когато не поискаш. Английският ти е безупречен. Говориш по-добре даже от мен.

Разбира се, че английският й беше безупречен, макар и не само защото майка й беше англичанка. От години насам Малкълм беше въвел английски порядки и английския език в двора от уважение към жена си.

— Може би норманите са твърде тъпи, за да научат английския както трябва.

Кожата по лицето му се изопна.

— Май един норманин наистина е голям тъпанар.

Той скочи от коня си и я погледна загадъчно. На Мери не й харесаха нито думите, нито тонът му. Замръзна на място, когато той не я вдигна на седлото, а мина покрай нея.

Насочи се право към уродливото дърво, под което тя седеше допреди малко. Сърцето на Мери прескочи. Той се наведе и вдигна парчето от ризата. Стисна в юмрук копринения плат и закрачи тежко към нея.

— Каква хитруша си била ти.

Мери отстъпи назад.

Ръката му я сграбчи и дръпна към него.

— Ако желаеш толкова да си хвърлиш дрехите, само ми кажи.

Мери не успя да измисли подходящ отговор. Яростта му я вцепени допълнително.

— Откога оставяш тези следи, госпожице? Откога?

3

— Боли ме! — извика Мери.

Стивън я пусна мигновено. Мери се дръпна от него и разтърка ръцете си.

— Действително ли смяташ, че ще се предам без борба?

Стивън съжаляваше, че й причини болка, но като я чу, му се прииска да я разтърси отново. Това момиченце е решило да се бори с него?

— Откога?

— От сутринта.

На Стивън не му се вярваше. Той бе поразен от ума, дързостта и волята й.

— Много зле съм те преценил — изрече той грубо. След това извика: — Нийл!

Възрастният мъж мигновено се озова до него.

— Господарю?

Стивън не отделяше разярения си поглед от пленницата.

— Тази малка измамница ни е направила на глупаци. Оставила е следи. Предупреди хората, че е възможно да ни преследват.

Нийл подкара коня си.

Стивън посегна и придърпа към себе си Мери, когато тя се опита да отстъпи боязливо. Тялото й настръхна при докосването. Наложи му се да я влачи.

— И кого точно предупреждаваш, госпожице? Любовника си? Баща си?

Да! — извика тя. — Да, да, да! И скоро, много скоро мечът на баща ми ще те прониже, норманино, защото той е най-големият воин в цяла Шотландия!

Стивън спря.

— Така ли? Тогава сигурно го познавам.

Тя стисна упорито устни.

— Баща ти не е Синклеър от Даунри, както ти настояваше, нали? Толкова незначителен човек няма да посмее да ме нападне. И двамата го знаем. Тогава кого очакваме, Мейри? И това ли е името ти?

Тя не каза нищо.

Вбесеният Стивън я блъсна грубо към коня. Мери залитна, а след това отскочи, за да се отдалечи от него и да бъде извън досега му. Стивън не се притесни особено. Хвана я внезапно и я вдигна на седлото така, сякаш тя беше чувал с картофи. Скочи на жребеца зад нея и даде знак на мъжете. Кавалкадата препусна в бърз галоп.

Мери затвори очи и за миг загуби надежда. Знаеше, че не бива да се отчайва. Трябваше да се радва. Беше надхитрила норманина с парченцата от ризата си. Никак не се радваше. Всъщност бе почти ужасена. Незаконороденият наследник беше разярен. Всички инстинкти нашепваха на Мери, че ще си плати скъпо за малката победа.

Сега яздеха още по-стремително. Мери усети, че често поглежда през рамо. Надяваше се да зърне близките си на хоризонта. Не видя нищо. С всяка измината миля надеждите й намаляваха.

Къде, за бога, беше баща й?

В момента изкачваха едно дълго полегато възвишение. Когато се озоваха на върха, Стивън спря изведнъж жребеца си и я притисна към мощното си, покрито с ризница, тяло. Думите му заглушиха протестите й.

— Загуби, госпожице — изрече той. — Защото сме тук. Виж. Олнуик.

Ужасът я обзе мигновено. Не усети колко здраво стиска едрата му ръка и впива пръстите си в метала на ризницата. Бяха пристигнали, а тя беше загубила. Пред тях беше Олнуик — нейният затвор.

Слънцето залязваше. Почти погълнати от мрака, каменните стени на Олнуик изглеждаха тъмни и непреодолими. Крепостта беше разположена в огромна дъбрава. Обграждаха я непроходими ровове. Дебелите външни стени на замъка бяха осеяни със стражеви кули. Зад тях се виждаше още по-високата назъбена централна кула. Оранжево розовата слънчева светлина я озаряваше с лъчите си. Мери усети, че я пронизва тревога.

Ако не успееше да избяга, а това не й изглеждаше никак вероятно, или ако не бъдеше освободена или откупена, едва ли някога ще види пак дома и роднините си, защото никой нямаше достатъчно сили, за да превземе това място, дори Малкълм.

Качиха се на подвижния мост. Влязоха под подвижната решетка и се озоваха в двора на замъка. Десетина въоръжени стражи им отдадоха чест. Вътре имаше десетина постройки — обори за конете, дюкянчета на занаятчиите от замъка, казарми, кухненски помещения и бараки с продоволствие. Навсякъде щъкаха хора — жени, поели кокошки под мишница, деца, които водеха прасета, дърводелци, трудещи се с чираците си, ковачи, коняри и коне, слуги и крепостни. Каруца, натоварена с бъчви вино влизаше тъкмо пред тях. При входа на замъка разтоварваха други каруци. Шумът беше оглушителен. Сред виковете на хората се чуваше лаят на кучетата, кудкудякането на кокошките, цвиленето на конете, звънът от наковалнята на ковача и трясъкът от чука на дърводелеца. Мери никога досега не беше попадала в толкова голяма крепост. Тя беше по-многолюдна от повечето шотландски селища, по-голяма дори от родното й място, кралската крепост в Единбург.

Стигнаха стъпалата пред замъка. Де Уорън с лекота я свали на земята. Мери залитна леко. Краката й се бяха схванали от продължителната езда. Стивън скочи до нея и я поведе уверено по стълбите. Мери дръпна ръката си.

— Не се бой. Тук няма къде да избягам, дори и да искам.

— Радвам се, че си съобразила поне това.

— Няма да се радваш толкова, ако знаеш какво си мисля в действителност.

— Точно обратното, много ще ми е приятно да узная и най-потайните ти мисли.

Мери отмести поглед. Боеше се, че той е по-упорит от нея.

Качиха се на втория етаж и влязоха в голямата зала. Две дълги маси, подпрени на дървени магарета, изпъкваха над всичко друго вътре. Едната се намираше на подиум и на нея нямаше никой. Несъмнено тук обикновено сядаше графът със своето семейство. Неколцина воини от семейството седяха на по-долната маса и вечеряха. Прислужваха им слугини, които избягваха умело грубоватите ухажвания на мъжете. Надзираваше ги шамбеланът на замъка. Някои благородници от свитата на графа играеха на комар, пиеха и хвърляха зарове. На всички стени висяха хубави ярки гоблени. В голямата каменна камина гореше огън. Подът беше постлан със свежа тръстика, примесена с билки. Мери съзря с изненада, че вътре няма и една хрътка. Пред огнището имаше две големи, покрити с резба, кресла с възглавнички. Други две от този вид стояха пред издигнатата маса. За миг Мери се закова на място. Помисли, че граф Нортъмбърланд е в крепостта, когато зърна тила на една златисто руса глава в едно от креслата.

Но това беше млад мъж, само година-две по-голям от нея. Седеше сам. Изправи се необичайно грациозно при тяхното влизане и тръгна към тях. Беше златокос, синеок и много хубав. Светлата му кожа беше станала светло златиста от лъчите на лятното слънце.

— Здравей, братко — изрече хубавецът. Но мрачният му син поглед поглъщаше Мери. Усмивката му беше ослепителна.

— Предполагам, че не си дошъл случайно? — попита сухо Стивън. Тонът му се промени. — И да знаеш, Бранд, тя е моя.

Бранд най-сетне погледна брат си. Засмя се подигравателно.

— Разбира се. Подчинявам се на наследника. Е, да, изпраща ме негово величество, както несъмнено си се досетил.

През ума й проблесна светкавичната мисъл, че има възможност да узнае най-съкровените планове на врага си. Ще окаже безценна услуга на баща си, ако се превърне в шпионката, за каквато похитителят я беше обявил.

— Всичко е наред, Бранд, успокой се. — Стивън сложи голямата си ръка върху вкочаненото рамо на Мери. — Ще говорим по-късно. Кога трябва да се върнеш?

— Веднага. — Бранд изгледа Мери и се усмихна отново, ала в очите му нямаше и следа от смях.

— Какво става? Няма ли да ме представиш? Да не би да се боиш, че тя ще ме предпочете пред теб? И нямаме ли достатъчно слугини тук за да ти доставят удоволствие? Или вече си преспал с всичките?

Стивън не обърна внимание на тази явна закачка.

— Госпожице Мейри, това е малкият ми брат Бранд. Той има голяма уста, както сигурно си забелязала. Капитан е във войските на краля. Не обръщай внимание на нападките му. Те са доста несръчни. Между другото, той е големият любовник, не аз.

Мери искрено се усъмни в последните думи на Стивън. И двамата братя несъмнено се превръщаха в стръвни хищници, ставаше ли дума за жени. Изглеждаха напълно различни, но и двамата имаха забележителна външност. Никоя жена нямаше да им устои. Мери не отвърна на усмивката на Бранд. Гледаше го предпазливо.

Самоувереният поглед на Бранд стана въпросителен и се прехвърли от Мери върху Стивън.

— Тя ми е гостенка — отвърна само с две думи Стивън. Явно не желаеше да отговаря на други въпроси.

— Какъв късметлия си — прошепна Бранд. Погледна ги и отиде да хвърли още дърва в огъня.

— Не съм ти гостенка — възкликна гневно Мери. Не успя да се въздържи и се отскубна от ръката му. — Към гостите не се отнасят зле. Те са свободни да си отидат, когато поискат. Дори на брат си ли не казваш истината?