— Както съм сигурна, че съм бременна.

Люк затвори очи.

— Щастлива ли си?

— Че съм бременна?

Той я погледна.

— Да.

— О, да… — прошепна Карла и стисна ръцете му. — А ти?

— Аз не мога да изразя това, което чувствам… Нямам… думи. — Наведе се и целуна ръцете й. — Когато си отиде, аз се затворих в хамбара и направих люлка, креватче и люлеещо се конче за детето, което никога нямаше да имам. После направих… люлеещ се стол, за да можеш ти… да… — Гласът му секна. Опита се да проговори, но се чу само дрезгав шепот. — Гледах стола… и мечтаех за теб… с нашето бебе на ръце… но знаех, че никога… никога…

Люк се вгледа смутено в ясните очи на Карла. Почувства как нещо в него просветна като първите лъчи призори, преобрази го, освободи го от мрака на миналото, даде му надежда за бъдещето… Усещането бе по-красиво от всичките му мечти. Искаше да й опише видението си — момиченце с тъмна коса, златисти очи и ослепителната усмивка на майка си, момче с умели ръце, синьо-зелени очи и естествената сила на баща си, мъж и жена, които споделяха щастието, което им бе подарила съдбата.

За Люк всичко бе тъй ясно, реално изпълнимо, без въпроси, без съмнения. Искаше да сподели чувствата си с Карла, да я накара да повярва, че любовта им е прогонила завинаги самотата и тъгата. Сведе устни над нейните и промълви съкровените думи:

— Обичам те, слънчице!