Бренда Джойс - Огнена стихия

В петък сутринта Сторм се събуди отчаяна. Отказа да стане и скоро Пол изпрати да повикат лекаря. Тя беше изпълнена с ужас — довечера беше соарето в нейна чест. Възнамеряваше да остане на легло цял ден и да се преструва, че е болна от грип, така че никой да не може да я накара да отиде.

Доктор Уинслоу пристигна точно преди обяд заедно с Марси.

— Е, какво има? — извика тя, ужасно обезпокоена, и изтича до леглото на момичето още преди доктор Уинслоу да успее да влезе. Сторм се засрами. През последните няколко дни Марси я беше развеждала из целия град и тя скоро беше разбрала, че по-възрастната жена е безкрайно топла и мила, изпълнена единствено с добри намерения. Сторм неохотно я харесваше. Точно както харесваше и Сан Франциско. Сега, когато видя пребледнялото, разтревожено лице на Марси и почувства ръката й на челото си, Сторм се почувства виновна. Нещо повече, знаеше, че баща й щеше да се срамува от нея, ако видеше какво прави.

— Може би имаш лека треска — извика нервно Марси.

— Моля те, Марси, нека аз преценя — каза лекарят, който стоеше на вратата. Той влезе заедно с претъпканата си докторска чанта.

— Чувствам се много по-добре — каза Сторм и седна. — Всъщност всичко ми е наред. — Марси беше направила толкова много за това соаре. Сторм просто не можеше да я лъже.

Доктор Уинслоу я прегледа и я обяви за здрава и силна — всъщност доста по-силна от повечето жени — и скоро си тръгна, придружен от Пол. Марси седна на ръба на леглото. Сторм не смееше да срещне погледа й. Марси хвана ръката и.

— Мисля, че разбирам — каза тя бавно с мек глас.

— Не — протестира момичето. — Чувствах се много болна тази сутрин. Но може би е било от храната вчера. Вече съм добре.

— Опитваше се да избегнеш вечерята днес, нали? — Прямият въпрос на жената изненада Сторм неподготвена и тя се изчерви виновно. В очите на Марси се четеше разбиране.

— Всички ще те харесат, мила — каза тя. — Ти си кипяща от живот, красива девойка.

Сторм прехапа устни. Не можеше да я лъже.

— Прощавай. Аз… аз не можех да го понеса, не и след като беше толкова мила с мен.

— Рандолф така ще се разочарова.

— Какво? — Сторм се почувства смехотворно поласкана. Рандолф я беше извел на езда преди два дни и, тъй като Марси я бе предупредила за него, тя беше забелязала откритото възхищение в погледа му. В новия си костюм за езда, които, по нейно настояване, имаше разкроена и срязана отпред пола, Сторм се беше почувствала много привлекателна. Сега знаеше, че Марси е била права. Рандолф я намираше хубава и мисълта за това я накара да се почувства невероятно. Чувстваше се чудесно женствена, даже силна.

— Той те преследва от мига, в който те видя — каза Марси с усмивка.

Сторм се усмихна в отговор.

— Вечерта ще бъде чудесна, ще видиш. Ще ти изпратя Мари да ти помогне при обличането и прическата. — Тя стана и погледна момичето с топло съчувствие. Сторм я изгледа, докато излизаше. Въпреки че още беше нервна, се почувства облекчена и в крайна сметка нетърпелива да иде на това соаре. Марси беше тъй мила и тя не искаше да я нарани. Нито пък можеше да посрами себе си и семейството си — даже и те да не разберяха — като се държеше като страхливка.

Мари пристигна следобед. Сторм се къпеше в парфюмирана вода, след което се намаза с лосиона, който Марси беше пратила за нея. Миришеше на рози като водата за къпане. Особено старателно тя го втри в напуканите си ръце. Спомни си как Брет бе целунал кокалчетата й и се изчерви буйно. Ръцете на Марси бяха бели като лилии и меки като гълъбов пух. Какво ли си е помислил Брет, когато е докоснал покритата с белези длан на Сторм? И тогава й се бе сторило, че нещо не е наред, че няма ръцете на дама.

Но, по дяволите, аз съм от Тексас и работя в ранчо!

Знаеше, че Брет ще присъства вечерта.

Мисълта за него събуди в нея противоречиви чувства. Първо, беше му сърдита. Вечерта след като той я бе срещнал да язди сама на плажа, Пол дълго я беше наставлявал и бе настоял занапред тя да язди с Брет, Пол или друг мъж за придружител. Смешно! Тя можеше да се грижи сама за себе си — беше го правила години! Беше свикнала да язди свободно, като индианка в пустинята, без натрапници, които да забавят устрема й. Новото ограничение бе изцяло по вина на Брет и тя си беше намислила някои неща, които да му каже, щом се срещнеха. Нямаше право да я порти зад гърба й!

Пък и още не му беше простила, че я нарече дете.

Мари започна да помага на Сторм да се облече. Първо сложиха ефирна дантелена риза, изрязана толкова дълбоко, че зърната на Сторм почти изскачаха от нея. Никога не беше виждала толкова фино бельо. След това дойде ред на копринените чорапи и розовите жартиери с черни розетки. Дантелените, въздушни гащички и ненавистният корсет също заеха местата си върху тялото й. Сторм не беше носила такъв от деня, в който мадам Ламот й взе мерки. Сега, когато Мари я стегна здраво, Сторм изсвистя:

— Не.

— О, трябва.

— Не!

— Мадмоазел, скандално е да не се носи корсет. Трябва. Мадам Марси казва така. — Въпреки дребния си ръст и нежен глас, френската камериерка беше непоклатима. Сторм се почувства прищипната на две. Тя изстена.

— Твърде стегнато е!

— Въобще не е стегнато — твърдо каза Мари.

— Не мога да дишам! — И наистина не можеше. Разбира се, това можеше да е и по причина на ужаса, който нарастваше в нея. Мари я пристегна още веднъж, карайки Сторм да изгрухти не като дама, и започна да го завързва. Сторм се опита да диша. Откри, че може — едва-едва.

— А сега кринолина — обяви Мари.

Сторм се мръщеше на огледалото. Корсетът избутваше пълните й гърди нагоре и навън, карайки я да прилича повече на крава, отколкото на човек.

— Не мога да го нося това — каза намусено тя.

През главата й нахлузиха фуста, след това я привързаха към кръста й. Последваха други четири, по-пухкави. Последната беше черна, поръбена с дантела и черни маниста. Накрая беше ред на черешовата рокля.

Когато Мари най-сетне свърши и напръска китките и ямичките зад ушите на Сторм с парфюм от рози, момичето се зяпна в ужас и смут. Не познаваше личността в огледалото. Изглеждаше… елегантна… различна… жена.

Роклята не й харесваше. Половината й гърди бяха навън.

— Твърде изрязана е — обяви тя. — Отказвам да я нося.

— Въобще не е изрязана — отвърна Мари. — Можете да покажете много повече, стига да искате. Тялото ви е magnifique, ma petite4. Би трябвало да го показвате, не да го криете.

— Не искам да го показвам — каза Сторм, изчервявайки се. Поне косата й беше оставена на мира. Мари само я беше събрала зад ушите и я беше привързала с черна сатенена лента, обсипана с дребни перли. Лентата бодеше. Главата й започна да пулсира. Даже малките диамантени обички, преди на майка й, й причиняваха болка.

— Magnifique — обяви Мари.

Сторм направи няколко пробни стъпки из стаята. Краката веднага я заболяха около пръстите. Обувките бяха твърде тесни. Какво ли не би дала да можеше да обуе чифт каубойски ботуши. Усмихна се при мисълта да влезе в салона на Марси с мръсни кафяви ботуши. На вратата се почука. Влезе Пол.

— Сторм, изглеждаш великолепно! — извика той с блеснали от гордост очи. Сторм знаеше, че той наистина го мисли и хвърли поглед към огледалото.

— Лицето ми не е сърцевидно — каза тя несигурно. — Виж колко ми е широка челюстта.

Пол се усмихна.

— Ти не си стандартна красавица, не, но въпреки това си поразителна. Не мога да се сетя за друга жена, Сторм, която поне да се доближава до красотата ти.

Тя се почуди дали той просто я ласкае, но после видя, че е сериозен.

— Благодаря.

Той протегна ръка.

— Е, ще позволите ли?

Сторм я пое, но когато излизаха от стаята, се препъна в дебелия килим. Помоли се да не е предзнаменование за идващата вечер.

— Така че аз помолих папа и той обеща, и не е ли всичко това възхитително?

Брет се усмихна на весело бъбрещата красива брюнетка.

— Възхитително е, Лиан, вълнувам се и заради теб.

Тя стисна лакътя му. Безукорното й овално лице с бяла кожа, небесносини очи и червени устни сияеше в усмивка.

— Тогава ще трябва да ме придружиш през парка, Брет.

— Разбира се — каза той, хвърляйки още един поглед към малките й гърди, почти напълно разголени от пастелносинята копринена рокля, която носеше. Когато се притисна по-близо до ръката му, корсажът й се смъкна и за миг му се стори, че вижда бледорозовото ръбче на зърната й.

Въпреки празното си бърборене, Лиан Сейнт Клер бе идеална партия за женитба. Беше красива и елегантна. Майка й можеше да проследи корените на рода си до английската аристокрация, а баща й беше внук на един френски маркиз, обезглавен по време на Френската революция. Не за пръв път Брет придружаваше Лиан на бал, нямаше да е и за последен. Въпреки че от него се очакваше да я целуне, той не го правеше. Това щеше да е твърде сериозна декларация за брачни намерения, каквито той впрочем нямаше.

Марси беше поканила двайсет гости, без да се смятат почетната гостенка и братовчед й, които още не бяха пристигнали — умишлено, Брет беше сигурен. Всеки познаваше всеки, всички бяха от един социален кръг. Имаше още четири охранени млади дами, две от които придружени от видни градски ергени, а две — от родителите си. Марси, разбира се, бе включила в списъка на поканените и няколко интересни млади мъже, повечето от които без компаньонка. Половете бяха балансирани с присъствието на две вдовици. Повечето, но не всички, от женените двойки, бяха млади, около трийсетте.

Големият салон беше просторен и елегантно мебелиран; голяма двойна врата се отваряше към просторно мраморно фоайе. Докато Лиан бърбореше, Брет се усети, че гледа към вратата. Скоро беше възнаграден. Появи се Пол Лангдън под ръка с една зашеметяваща жена. Марси изпищя от удоволствие, скочи и се втурна да ги поздрави. На Брет му трябваше време, за да разпознае в невероятната дама Сторм. Тялото му олекна сред внезапното мълчание, възцарило се в салона. Той гледаше като омагьосан високата, грациозна като върба жена в скромно изрязаната розовочервена рокля. Беше величествена. Лиан се притисна по-близо до него, опитвайки се да привлече вниманието му, но той не я забеляза.

— Сторм, миличка, прекрасна си! — извика Марси.

Сторм вече се беше изчервила. Страхът й се усилваше, както и пулсът и температурата й. Стана й трудно да диша. По дяволите корсетите! Боеше се, че пак ще се препъне, а и всички в залата я зяпаха като някакъв дълъг урод. И най-лошото от всичко, първият човек, който беше видяла при влизането си, беше онова гадно копеле Д’Аршан, който я гледаше, сякаш дрехите й бяха прозрачни. Не можеше да говори.