Гостите не успяха да се скрият в къщата така, че да изненадат наистина Дерек. Към обяд всички кръжаха навън, разговаряха и подновяваха или осъществяваха нови запознанства. Над хиляда човека от единия до другия бряг бяха уважили рождения ден на Дерек и в него момент заемаха по-голямата част от задния двор на къщата.

Огромните трапове за барбекюто вече бяха запалени и димяха. Оркестрантите настройваха инструментите си. Гигантски казани с чили вряха на слаб огън, а барманите сервираха всичко, от мартини до крем сода. Облечени в син дочен плат каубои се бяха смесили с дами в коприна и с чадърчета. Съпрузите им носеха бели или морскосини широки сака и ленени панталони. Децата играеха шумно на сляпа баба, а техните дядовци пушеха лули и наблюдаваха суматохата, докато бабите се бяха отдали на храната и клюките. Малко след един Дерек Браг пристигна на кон.

Върху украсена с флаговете на Съединените щати и Тексас платформа Ник, Рейд и Сторм се усмихваха щастливо. Ник подкани тълпата с вдигната ръка да изреве: „Честит рожден ден, Дерек!“.

Дерек се доближи до платформата с разширени от изумление, невярващи очи. Застанала встрани, Люси хапеше устни.

— Какво, по дяволите, става тука? — избоботи Дерек.

— Изненада! — отговори му хор от хиляди гърла.

Ръката на стареца се премести върху сърцето, което накара Люси тревожно да извика.

Но още в следващия миг разбра, че дядо й преиграва. Той слезе от седлото и беше буквално завлечен от синовете си върху платформата. Противеше се, широко ухилен.

— Все още не знам какво става тук — каза той в мегафона.

Всички се разсмяха, а Ник си присвои говорителя.

— Татко — каза той, — щастлив съм да те осветля по въпроса. — Той се ухили. — Ти ми подсказа идеалното начало за словото. Всички тези хора са пристигнали бог знае откъде, за да те уважат по случай твоя осемдесети рожден ден. Пропътували са толкова мили, водени не само от чисто приятелство, а от уважение. Никой друг мъж не символизира по-добре значението на тази страна и на този щат.

Роден си в колиба някъде горе в планините, а днес си се превърнал в един от най-могъщите хора на щата и на Америка. Всичко, което виждаме тук — Ник обхвана околността с жест, — е било създадено от твоите собствени две ръце, и напоено с твоята собствена пот и кръв. Ти си доказателство за успеха на американския пионер с твоя кураж, честност и постоянство срещу най-тежките условия, срещу превъзхождащи чужди сили като Мексико, с които си се сражавал за свободата на тази страна, срещу команчите и най-вече срещу самата неплодородна и безжалостна земя. Твоят успех принадлежи на всички. Величието на Тексас и Америка би било немислимо без амбицията, храбростта и себеотдаването на мъже като теб!

Люси се присъедини към виковете и приветствията на всички останали, без да се срамува от потеклите по страните й сълзи. Застанала до майка й и леля Джейн, Сторм подкрепяше Миранда, която се смееше и плачеше едновременно, вперила поглед на обожание в съпруга си. Лицето на Дерек беше малко почервеняло, когато взе мегафона от ръката на Ник.

— Благодаря, синко. — Той се покашля. — Мисля, че засега се каза достатъчно. Искам само да добавя своите благодарности към всички присъстващи, а също и към онези, които са искали, но не са могли да дойдат. Искам да благодаря на семейството си, на моите деца и внуци, на жена си. За тях съм направил всичко това, не за друг.

Той се усмихна и се приведе напред.

— А сега да се повеселим.

Шоз стоеше със скръстени ръце в сянката на едно дърво и наблюдаваше гостите. Стотици пържоли се печаха върху десет огромни скари от едната страна, а от другата къкреха десетки тенджери с боб. Няколко маси за пикник бяха весело декорирани с червен, бял и син шифон и надписи „Честит Рожден Ден, Дерек“ върху всяка от тях. Едната от масите беше отредена за стотици пресни хлебчета, хиляди царевични връхчета, пресни салати, десерти, а също пунш, сангрия, лимонада и кафе.

Гостите се щураха навсякъде, при което нюйоркчани се смесваха с наемните работници. Свиреше испански състав и няколко двойки вече се бяха престрашили и се въртяха във вихъра на танца върху покрит с дървени стърготини и ограден с бали сено импровизиран дансинг. Шоз трябваше да признае, че семейство Браг знае как се организира тържество.

Той започна да изучава дамите. В тълпата имаше повече от неколцина хубави лица и съблазнителни тела, но той остана разочарован, след като никоя не можеше да се сравнява с Люси Браг. Знаеше къде се намира тя през цялото време. Тя просто се набиваше в очи.

Люси носеше дълбоко деколтирана огненочервена рокля, която оставяше раменете напълно разголени, а косата й се спускаше свободно на непокорни кичури. Тя танцуваше ентусиазирано с Били, който беше успял да я откъсне най-после от онзи мъж от Източните щати. Пак той. За момент Шоз се взря в него, докато Леон следеше с безпокойство танца на Люси и Били.

Всичко в мъжа го отблъскваше, като се започне от върховете на лачените му обувки, та се стигне до безупречно колосаната риза. Не му харесваше небрежната елегантност на непознатия, приятната му външност, произхода, възпитанието и богатството. Всички те говореха недвусмислено за себе си и не биха могли да са по-явни, даже ако мъжът започнеше да крещи за тях до небето. Беше равен на Люси във всяко отношение.

Те двамата образуваха хубава двойка. Някой ден щяха да бъдат образцови съпруг и съпруга.

На Шоз не му пукаше. А и защо ли? Люси не бе за него нищо повече от мимолетно развлечение. Всъщност начинът, по който тя се мъчеше да се държи подобаващо с Леон, беше забавен, защото никога не го беше правила с него. Той се зачуди как ли би се почувствал Леон, след като откриеше, че жена му не е девствена. Шоз изпита несъстрадателно задоволство, тъй като водеше в това отношение по точки пред контето. Леон със сигурност нямаше да се възторгне, защото Шоз беше добър познавач на човешкия характер и подозираше, че оня щеше да го изживее зле. Може и да беше роден със сребърна лъжица в устата, но беше студен и амбициозен, без сантименти. Шоз се ухили, когато си помисли дали да не предупреди Люси да си изиграе добре ролята на девственица през брачната нощ.

После отново се втренчи в Леон. Върхът на всичко бе фактът, че е син на Мериан. Когато го видя за първи път, откри нещо дълбоко познато. Шоз знаеше, че Мериан обожава сина си от разговорите с нея, когато бяха любовници. Тя искаше той да задържи безмерната власт и богатство. Нямаше съмнение, че одобрява избора му на съпруга. Шоз се почувствува още по-добре, защото беше отнел на Леон нещо, което той желаеше толкова страстно. Въпреки че интересът му към Люси нямаше нищо общо с отмъщение, съвпадението, че Леон й беше кандидат, му достави удоволствие.

Ако искаше, можеше да му отмъкне плячката току изпод носа. Жалко, че не беше чак такъв негодник. Не му бе в характера да съсипе открито репутацията на невинно момиче, без значение колко силно желаеше да си го върне на Мериан Клакстън.

Той наблюдаваше Люси. Тя се смееше, докато танцуваше, а веещата се рокля разкриваше достатъчно от хубавите й крака, обути в обувки с неприлично високи токове. Беше се предала на физическата наслада от танца.

Не я изпусна от очи с часове. Това, че танцуваше като циганка, не го изненада. Вече се бе докоснал до любовта й към секса. Сега тя танцуваше със същия необуздан копнеж и пренебрежение към всичко наоколо. Той знаеше, че тя осъзнава как я гледа. Нейните чувствени жестове бяха заради него и ако намерението й бе да го възбуди, успяваше в пълна мяра. Никога преди това Шоз не я бе желал толкова много.

Той взе решение. Стига игри. Искаше я и щеше да я има независимо от цената. Още същата нощ.

Но само след като се увери, че никой никога няма да разбере — нали все пак тя беше добро момиче.

И тогава погледът му мярна една жена, стройна блондинка, облечена с изключителен вкус, с искрящи бижута и идеални пропорции на тялото. Не може да бъде. Ето защо Леон Клакстън беше тук… Той се втренчи повторно в жената.

Мериан Клакстън отвърна на погледа му. Шоз беше запратен назад през огнените двери на пъкъла.

14

Той беше роден в Драгуун Маунтинс в Аризона през лятото на 1861 година. Истинската му майка беше от племето на апахите койотеро и беше втора жена на баща му. Първата беше Кандис. Баща му беше известен сред бледоликите с прозвището Джак Дивака, а сред апахите — като Ел Салвахе. Самият той издънка с неизвестно потекло, като малко момче бил пленен и осиновен от една двойка индианци койотеро. Въпреки че беше напуснал клана и се бе оженил по-късно за бяла жена, той се върна, за да се сражава на страната на племето след избухването на апахската война.

Шоз беше раждан в тези първи брутални дни на войната. Пълното му име беше Шозкай и беше кръстен на своя чичо, една от първите жертви на войната. Когато баща му взе Кандис и тяхната дъщеря Кристина в Калифорния, за да започнат нов живот, той прибра със себе си и Шоз. Истинската му майка остана в Драгуун Маунтинс при своя народ.

Шоз отрасна на тяхното ранчо извън Бейкърсфийлд със заварената си сестра и други трима по-малки природени братя.

Кандис беше единствената майка, която помнеше. Беше изумен, като научи, че не е истинската. Джак му го каза много тактично, когато беше на седем, за да знае истината и да бъде горд със собствения си корен. Бащата му разказа не само за родната му майка, но и за нейния народ и неговите битки за оцеляване. Описа му картинно какво е да живееш в ония времена. Разказът беше толкова хубав, че Шоз почувства гордост от корена си, а раната, причинена от откритието за Кандис, зарасна бързо.

Порасна, докато работеше редом с баща си и братята си. Семейството му бе много задружно, а той и Кристина сякаш бяха близнаци, родени едновременно. В градското училище, което посещаваха, те защитаваха взаимно честта си.

Предразсъдъците бяха започнали с първия учебен ден. Малко след това Кристина дотича при него, обляна в сълзи. Училищният побойник, един дванадесетгодишен бабаит, я беше нарекъл „индианка“. Шоз не можа тогава да разбере защо това се приемаше за обида, но знаеше, че целта е такава и се засегна. Заради стремежа да защити Кристина окото му бе насинено, както впрочем и нейното, когато му се притече на помощ.

Бройката на изгубените след това битки беше минимална, защото той научи, че когато се изправяш срещу някой двойно по-възрастен и едър, всичко е оправдано. Шоз се научи да се бие с долни прийоми, когато се налагаше.

Децата могат да са много жестоки, затова често запращаха епитети като „червенокож“, „апах“ и „пасмина“ към него, чак докато напусна училище на шестнадесет. Никой не дръзна да закачи отново Кристина или по-малките му братя, защото знаеха, че докато Шоз се усмихваше безразлично на личните обиди, яростта му не познаваше граници, когато прицел на насмешките ставаше семейството му.

Нещата на бяха чак толкова зле, ако се изключеше грубото заяждане от време на време на някой безнадежден скандалджия. Като цяло в Бейкърсфийлд се съобразяваха със семейството и го уважаваха. Шоз познаваше повечето от жителите на града по физиономия и беше известен с помощта, която оказваше на старата вдовица Калдър и заработеното пени плюс ябълка от мистър Диксън заради измитането на универсалния магазин.

Когато стана на осемнадесет, той напусна дома и пое по собствения си път. Това беше едно от най-трудните неща, които беше предприемал в живота си. Баща му разбра и не се опита да го задържи, въпреки че плачът на майка му едва не го накара да промени решението си. Той искаше да пътува, да види света, да изживее повече от онова, което можеше да му предложи Бейкърсфийлд. Първа отправна точка стана земята на дедите му, земята Чирикахуа.

Прекоси териториите с надеждата да открие дали майка му е жива, но вместо това беше хванат в решителната атака на американската армия срещу последните свободни апахи на Джеронимо. Присъедини се към вожда, след като доказа храбростта и умението си да се сражава. Беше ужасен от методичните кланета на апахи от американската армия и условията на живот в резерватите, които беше видял. Злобната реакция на апахите го отчая още повече. Те горяха, изнасилваха и осакатяваха. По времето на баща му никой апах не беше насилвал невинни жени или убивал невръстни деца. Остави ги без никакви угризения, а само с ужасните спомени, които времето не заличава.

По пътя си към Мемфис прекоси планините на Централен Тексас. През цялото време на скиталчеството си не преставаше да научава трудни и горчиви уроци. При строежа на пътя за Чизхолм беше приет неохотно от другите мъже, и то след като доказа, че може да работи по-здраво от всички. В големите градове откри, че почти всички го считат за социално неприемлив. Единствената работа, която можеше да намери, беше от най-мръсна проба, подходяща за деца, стари хора или сакати и най-слабо платена. Жените, които доближаваше, го приемаха като забранен плод. Нищо не ги спираше да споделят постелята му, но при пълна тайна. Когато подминаваше някоя любовница по улиците, тя се правеше, че не го познава. Не след дълго започна да презира тях и тяхното лицемерие.