Бренда Джойс - Огньовете на рая

— Дошъл си да ме обвиняваш, да ме нападаш?

— Видях как го желаеше оная нощ — сграбчи я той. — Толкова ли го искаше, че да хукнеш заедно с него? Или той наистина те отвлече? Чука ли се с него, Люси? През всичките тия нощи, през които бяхте сами там, горе, в планината… Насили ли те?

— Пусни ме! — разтърсена и бясна, тя рязко се откопчи от ръката му. — Той ме похити и аз бях негов затворник. Аз съм жертва; а не престъпник, че да бъда обвинявана по този начин.

— Когато те срещнах за първи път, си помислих, че най-после съм открил съвършената съпруга. Моята безукорна жена. Явно съм грешал.

Преди Люси да успее да отговори, той вече я държеше в ръцете си и я притискаше към здравото си тяло.

— Харесва ли ти, Люси? — позаинтересува се Леон.

Тя застина потресена и ужасена от материалния израз на неговата възбуда.

— По-добре ме пусни, Леон, моля те!

За известно време той остана безмълвен, със светнали очи и притиснато към нея пулсиращо тяло. После се откъсна и, без да продума повече, гневно напусна стаята.

Люси рухна върху канапето. Отне й известно време, докато се съвземе от случилото се. Не беше глупава и разбираше, че яростта на Леон е продиктувана от ревност и горчиво разочарование. Навярно я бе обичал искрено, преди да стане всичко. Люси дори почувства нещо като съжаление към него, особено след като се бе съгласила с най-ужасните му обвинения. За поведението му обаче не можеше да има извинение. Като джентълмен той не трябваше да постъпва така.

На следващата утрин Люси привика Джоана, чиито родители също имаха вила в Нюпорт. Двете приятелки се прегърнаха, след като Джоана я приветства с усмивка.

— Разкажи ми всичко — каза Джоана, когато двете се настаниха удобно в един малък салон на чай и лимонови сладки.

— Няма нищо за разказване — отвърна Люси с най-делничен тон.

Мисълта за ужасните оскърбления на Леон не я оставяше на мира.

— Стига, Люси, ти беше с него почти два месеца! Можеш да ми кажеш, нали съм ти най-добрата приятелка. И без това вече знам за вас двамата.

Люси се почувства особено неловко, когато си спомни как Джоана беше станала свидетелка на възможно най-интимната прегръдка между нея и Шоз.

— Джоана, сигурна съм, че никога няма да кажеш нещо непристойно.

— Разбира се, че няма.

Безпокойството на Люси се усили. Тя успя да парира натрапчивите въпроси на приятелката си, без обаче да притъпи нейния жив интерес. Преди да си тръгне, Джоана я покани на турнир по крикет, който нейната майка организираше по-късно същата седмица. Люси обеща да присъства. Беше нетърпелива да се потопи наново в обществото и да ликвидира породеното от скандала неприятно усещане колкото се може по-скоро.

Люси отиде на събирането в един прекрасен слънчев августовски ден. Беше подбрала много внимателно тоалета, дантелена бяла рокля, която намираше за романтичен отглас на някогашната си невинност. Люси възнамеряваше да се появи по-красива и безгрижна от всякога, след като беше наясно, че скандалът около отвличането й все още е новината на деня. Щеше да им покаже, че станалото сякаш не я засяга.

Родителите на Джоана се отнесоха с нея както винаги, като че ли беше скъп член на семейството. Докато разговаряше неангажирано с тях, Люси огледа внимателно изпод широката периферия на сламената си шапка сбраното върху поляната множество. Откри, че докато се опитваше да изучи дискретно всеки поотделно, всички присъстващи следяха по същия начин нея. Беше леко разтърсена от разкритието. След като остави родителите на Джоана, тя се отправи към нея и групата от общи приятелки в другия край на моравата. Те не наблюдаваха играта, а се взираха единствено в нея.

Един от играчите я спря. Беше млад червенокос мъж, когото Люси познаваше много отдавна.

— Радвам се да те видя, Люси! Хубаво е, че си пак сред нас — каза той с широка усмивка.

Не можеше да се сбърка учтивостта на тона му, но в усмивката и погледа имаше нещо, което не й хареса, нещо, което можеше вече безпогрешно да различи — жив мъжки интерес към нейната личност.

— Благодаря, Брайън — каза тя по-хладно, отколкото й се искаше.

Преди да успее да го остави, той я задържа, хващайки нейната облечена в ръкавица ръка.

— Денят е чудесен за крикет. Искаш ли да поиграеш?

Фактът, че я задържа, и начинът, по който се предлагаше, я подразниха. Люси отговори кратко, че не е решила, рязко се освободи от хватката му и забърза към приятелките си.

— Толкова се радвам, че си по-добре — изгука Жанин Тейлър-Смит и я прегърна.

— Умирахме от безпокойство кога ще те пуснат, трябва да ни разкажеш всичко — намеси се и Елизабет Синклер. — Джоана ни каза, че той бил много опасен и толкова хубав.

— Кой? — смаяно запита Люси.

— Как кой? — избухнаха дружно в смях Елизабет и Жанин. Джоана също започна да им приглася, кикотейки се.

— Ами онзи мъж, който те похити, Шоз Купър.

Люси стрелна Джоана със смутен и тревожен поглед. Нали я помоли да не казва нищо!

— Наистина си го бива — отговори вместо нея Джоана.

— Направи ли го? — запита лукаво Жанин.

— Какво да направя? — едва успя да изрече Люси.

— Ти знаеш — зашепна Жанин. — Целуна ли те? Опипа ли те? Обла…

— Моля да ме извините — каза рязко Люси и се извърна кръгом. Докато се отдалечаваше, тя ги чу как отново избухнаха в неистов смях. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше да бъде подготвена, но всъщност се оказа по-лошо от очакваното.

Тя влезе в къщата, за да използва тоалетната и да се освежи. Вътре беше тихо и прохладно, но когато приближи стаята за дами, отвътре се чуха женски гласове. Люси се спря, защото все още не искаше да се вижда с никой. Застанала в средата на коридора, тя изведнъж осъзна, че двете жени вътре обсъждаха нея.

— Само Люси Браг би имала безочието да се прави, като че ли не е станало нищо.

— Възможно е и да е така.

Люси не позна нито един от гласовете, които бяха допълнително приглушени от притворената врата.

— Какви ги говориш? Чух от най-сигурно място, че с нея е свършено.

Вратата се отвори. И двете дами останаха зашеметени, когато се оказаха на излизане лице в лице с нея. Люси си наложи да ги погледне право в очите. Вдигнала високо глава, тя им се усмихна, сякаш изобщо не беше чула отвратителните думи.

— Здравейте, госпожо Кърн, здравейте госпожо Ливингстън. — Прекрасен ден за крикет, нали?

Преди още двете сплетници да се осъзнаят, Люси се шмугна между тях в дамското помещение и заключи вратата. Останала сама, тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Когато възвърна хладнокръвието си обаче, изпадна в ярост.

Коя беше Маргарет Кърн, че да хвърля камъни в нейната градина? Беше имала връзка със съпруга на Роуз Абът, без да е вдовица! Колкото до приятелките й… Люси потрепери от гняв. Беше ясно, че краткото й абдикиране от престола на първа грация ги забавляваше. Без да знаят защо, те се надяваха на най-лошото, защото тя беше по-хубава и по-богата от тях, а нейното семейство — по-могъщо от техните. Казано накратко, ревнуваха! Люси затръшна вратата след себе си и се понесе към хола. Нека да хранят очаквания за нейния провал! Нека да й се присмиват зад гърба! Нищожества! Жанин трудно би могла да се нарече хубава, а на това отгоре беше сгодена за един тлъст кретен заради синята му кръв, поради липса на собствена такава, баща й бе прост месар, преди да стане собственик на една от най-големите вериги за опаковане на месо на Изток. Колкото до Елизабет, тя можеше да проследи родословието си назад във времето чак до парахода „Мейфлауър“, но на практика семейството й беше разорено и всички знаеха, че тя трябва да се ожени за пари, и то много.

Люси забави крачка, когато стигна до Джоана. Знаеше, че приятелката й се води по течението и в компания е на едно мнение с всички. Не вярваше да храни същите чувства, както другите й две мними приятелки. И все пак, ако държеше на Люси, би трябвало поне да се опита да я подкрепи.

Тя се сля отново с гостите, твърдо решена да се забавлява и да не обръща внимание на евентуалните клюки зад гърба й. Отне й продължително време, докато разпръсне новите си обожатели. Нито един от младите мъже не знаеше, че Леон Клакстън не й е повече кавалер, но въпреки това те се рояха около нея с повишен интерес. Беше обградена от ухажори целия следобед. Те си съперничеха за вниманието й най-вече, както смяташе Люси, заради определен вид услуги, които да получат от нея зад хлопнатата врата на някоя стая. Тя откри, че се оправя много лесно с мъжете — кокетничеше с тях до една точно определена граница, която инстинктът й подсказваше, преди да им даде да разберат, че всичко е само флирт и нищо повече. Удоволствието й се подхранваше от неприкритата ревност и трудно сдържаното възмущение на нейните „дружки“. Докато стана време да си ходи, Люси беше поставила Жанин, Елизабет и още неколцина на отреденото им място в периферията, но с цената на пълно изтощение.

Лятото не искаше да си ходи. Люси не изпускаше светско събитие, непоколебима в решението си да докаже, че не е „свършена“, ала скандалът не отмираше. Колкото и да й беше трудно, тя не желаеше да се връща в Радклиф, където мълвата щеше да я последва и където щеше да й се наложи да изтърпи отново същия присмех, този път от страна на нейните състуденти. Родителите й се съгласиха да си вземе отпускно, докато нещата се уталожеха.

Люси забави връщането си в Ню Йорк, въпреки че всички напуснаха Нюпорт след последния уикенд на август. Тишината и спокойствието бяха добре дошли, а уединението й осигуряваше достатъчно време да се отдаде на мислите и спомените. Шоз Купър все още владееше съзнанието й. Независимо от гнева, при мисълта за него тя не успяваше да се отърси от присъствието му. В края на септември получи писмо от баща си, в което той я молеше да се върне в Ню Йорк. Учуди я нетърпението му да я види у дома. Скоро откри и причината. Не беше прекрачила още входния портал на къщата на Пето Авеню, когато Рейд я връхлетя сияещ.

— Скъпа — каза той и я прегърна. — Толкова се радвам, че се върна, защото съм уредил женитбата ти!

Люси застина на едно място, неспособна да реагира.

— Струва ми се, че ще останеш изключително доволна.