Sara Shepard - Око за око

Нали познавате онова момче, което живее през няколко врати от вас и е просто най-страховитото същество, което сте срещали? Стоите си на входната врата и ти тъкмо се каниш да целунеш гаджето си за лека нощ, когато изведнъж го зърваш на отсрещната страна на улицата. Просто си седи там, без да прави нищо. Понякога случайно се появява докато заедно с най-добрите ти приятелки си разменяте клюки — само дето изобщо не е случайно. Той е черната котка, която изглежда знае точно маршрута ти. Щом го видиш да минава край къщата ти, в главата ти веднага се появява мисълта: Днес няма да си взема изпита по биология. Ако те погледне с онзи странен поглед, пази си гърба.

Всеки град има своето момче, олицетворение на черната котка. В Роузууд то се казваше Тоби Кавана.

— Мисля, че й трябва повече руж — Спенсър Хейстингс се наведе напред и огледа отблизо една от най-добрите си приятелки, Емили Фийлдс. — Луничките й още се виждат.

— Имам малко фон дьо тен „Клиник“. — Алисън Дилорентис скочи от мястото си и хукна да донесе синята си рипсена чантичка с гримове.

Емили се огледа в огледалото, подпряно на тоалетната масичка в дневната на Алисън. Завъртя глава на едната страна, после на другата и нацупи розовите си устнички.

— Мама направо ще ме убие, ако ме види с толкова много грим.

— Да, ама ние ще те убием, ако го махнеш — я предупреди Ариа Монтгомъри, която се перчеше из стаята, докарана в розово бюстие от мохер, което наскоро беше изплела сама.

— Да, Ем, страхотно изглеждаш — съгласи се Хана Мерин. Тя беше седнала по турски на пода и непрекъснато се извърташе назад, за да погледне дали пък цепката на задничето й не се беше подала над тесните дънки „Блу Кълт“ с ниска талия.

Беше една петъчна вечер през април и Али, Ариа, Емили, Спенсър и Хана имаха едно от традиционните си събирания с преспиване; слагаха си твърде тежък грим, похапваха си чипс със сол и оцет и хвърляха по някое око на телевизора с плосък екран на Али, където вървеше шоуто на МТВ „Къщурки“. Освен всичко това, по килима бяха безразборно нахвърляни дрехите на всички, тъй като бяха решили да си ги разменят до края на учебната година.

Спенсър прилепи една лимоненожълта кашмирена жилетка към стройното си тяло.

— Взимай я — рече Али. — Стои ти добре.

Хана наложи на кръста си маслиненозелената кадифена пола на Али и зае поза на манекенка.

— Какво мислите? Дали ще му хареса на Шон?

Али изпъшка и хвърли по Хана една възглавница. Още откакто станаха приятелки през септември, единственото, за което говореше Хана, беше кооолко обича Шон Ейкърд, едно момче от техния клас в началното училище в Роузууд, в което всички те постъпиха, след като излязоха от детската градина. В пети клас Шон беше просто едно от многото ниски, луничави момчета в техния клас, но през лятната ваканция се беше издължил и беше изгубил детската си пухкавост. И сега почти всяко момиче умираше от желание да го целуне.

Направо е изумително колко много неща могат да се променят за една година.

Момичетата — всички, с изключение на Али — бяха твърде наясно с това. Миналата година те бяха просто… ученички. Спенсър беше многознайката, което седеше на първия чин и вдигаше ръка на всеки въпрос. Ариа беше странната девойка, която ходеше на курсове по танци, вместо да играе футбол като всички останали. Емили беше срамежливата плувкиня, под чиято привидно спокойна външност кипяха хиляди емоции — които се разкриваха, стига човек да я опознае добре. А Хана, колкото и да беше тромава и несръчна, четеше от кора до кора „Воуг“ и „Тийн воуг“, и от време на време изтърсваше по някоя новина от света на модата, която никой друг не знаеше.

Всичките момичета бяха специални, естествено, но те живееха в Роузууд, Пенсилвания, предградие на Филаделфия, което се намираше на двайсет мили от града, а в Роузууд всичко беше специално. Цветята ухаеха по-сладко, водата беше по-вкусна, къщите бяха съвсем малко по-големи. Хората се шегуваха, че катериците прекарват нощите си в чистене на боклука и събирането на случайно попадналите семена от глухарчета по калдъръмените алеи, за да може Роузууд да изглежда идеален за своите придирчиви обитатели. В място като това, където всеки изглеждаше съвършен, беше много трудно човек да се отличи.

Но някак си Али беше успяла в това. С нейната дълга руса коса, сърцевидна форма на лицето и огромни сини очи, тя беше най-зашеметяващото момиче наоколо. След като ги събра в приятелски кръг — понякога те се чувстваха така, все едно тя ги е открила — момичетата определено станаха нещо повече от обикновени девойки. Внезапно получиха пълен достъп до неща, за които преди не се осмеляваха да мечтаят. Като например да се преобличат с къси поли в дамската тоалетна на училището, след като слязат от училищния автобус. Или пък да дават на момчетата бележчици с отпечатани целувки в час. Или да вървят по коридорите на училището с изражение на превъзходство, без да обръщат внимание на задръстеняците.

Али грабна една гилза с блестящо пурпурно червило и омаза целите си устни с него.

— Кой съм аз? — Останалите изохкаха — Али имитираше Имоджен Смит, едно момиче от техния клас, което беше направо влюбено в нейното червило „Нарс“.

— Не, почакай — Спенсър сви сърповидните си устни и подаде на Али една възглавница. — Пъхни я под блузата си.

— Умно — Али я напъха под розовото си поло и всички избухнаха в смях. Носеха се слухове, че Имоджен е стигнала до края с Джефри Клайн, ученик в десети клас, и сега носи неговото дете.

— Момичета, наистина сте ужасни! — Емили се изчерви. Тя беше най-скромната от тях, може би заради това, че беше израснала в изключително строга среда — родителите й смятаха, че всяко забавление е зло.

— Какво има, Ем? — Али улови ръката на Емили. — Имоджен изглежда адски дебела. Би трябвало дори да се надява, че е бременна.

Момичетата отново избухнаха в смях, но с леко притеснение. Али беше много добра в намирането на слабости у всички. Дори да беше права за Имоджен, понякога те се чудеха, дали когато не са с нея, тя говори по същия начин и за тях. Просто нямаше как да разберат със сигурност.

Те кукнаха на пода и започнаха да си разглеждат дрехите. Ариа се влюби в една униформена рокля на Фред Пери, която принадлежеше на Спенсър. Емили нахлу една дънкова минижуп пола и ги попита дали не смятат, че е твърде къса. Али обяви, че дънките на Хана са с твърде ниска талия и ги събу, разкривайки бонбонено розовите си копринени боксерки. Запъти се към уредбата, но докато минаваше край прозореца, внезапно замръзна на мястото си.

— Оле, Боже! — изкрещя тя и бързо изтича зад дивана, покрит с кадифена кувертюра с цвят на къпина.

Момичетата бързо се струпаха на прозореца. Там стоеше Тоби Кавана. Той просто… си стоеше там. И ги гледаше.

— Ау, ау, ау! — Ариа прикри гърдите си с ръце. Тя беше съблякла роклята на Спенсър и отново беше само по плетеното си бюстие. Спенсър, която беше облечена, притича до прозореца.

— Махай се оттук, перверзнико! — извика тя. Тоби се ухили самодоволно, а тя се обърна и избяга.

Когато хората видеха Тоби на улицата, повечето преминаваха на отсрещния тротоар. Той беше една година по-голям от момичетата, блед, висок и слаб, и винаги обикаляше сам из квартала, като изглежда шпионираше всички. За него се чуваха слухове, че целувал кучето си с език. Че бил толкова добър плувец, защото имал хриле, вместо бели дробове. Че всяка нощ спял в ковчег в къщичката на дървото в задния му двор.

Тоби разговаряше само с един човек: доведената му сестра Джена, която беше в техния клас. Джена беше същата безнадеждна глупачка като брат си, въпреки че далеч не изглеждаше толкова зловещо като него — и поне говореше с пълни изречения. Беше красива по един много досаден начин, с гъстата си, тъмна коса, огромни, сериозни зелени очи и свити червени устни.

— Чувствам се като… насилена. — Ариа сви слабото си тяло така, сякаш си бе завъдила Е. коли1. Тъкмо бяха учили за тях в часа по био. — Как се осмелява да ни плаши?

Лицето на Али беше почервеняло от гняв.

— Трябва да му го върнем.

— Как? — Хана отвори широко светлокафявите си очи.

Али се замисли за минута.

— С неговите камъни по неговата глава.

Това, което трябва да направят, обясни им тя, бе да изплашат Тоби. Когато не дебнеше из квартала, шпионирайки хората, той стоеше в своята къщичка на дървото. Прекарваше цялото си време там, играеше на своя „Гейм бой“ или пък, кой знае, може би строеше гигантски робот, който да срути училището „Роузууд дей“. Но тъй като очевидно къщичката на дървото се намираше на дърво, пък и Тоби винаги издърпваше въжената стълба, за да не може никой да се качи при него — те не можеха просто да надникнат вътре и да извикат „Бау!“.

— Затова ни трябват фойерверки. И за наш късмет ние знаем точно откъде да ги вземем — ухили се Али.

Тоби беше обсебен от фойерверките; в основата на дървото си беше скрил снопче ракетки и често ги изстрелваше през люка на къщичката си.

— Ще се промъкнем в двора, ще откраднем една и ще я изстреляме през прозореца в къщата му — обясни Али. — Той напълно ще откачи.

Момичетата погледнаха към къщата на семейство Кавана, която се намираше от другата страна на улицата. Въпреки че осветлението в повечето домове вече бе угасено, всъщност не беше чак толкова късно — едва десет и половина.

— Не знам — рече Спенсър.

— Да — подкрепи я Ариа. — Ами ако нещо се обърка?

Али въздъхна драматично.

— Стига, момичета!

Всички изведнъж млъкнаха. След това Хана прочисти гърлото си.

— На мен идеята ми харесва.

— Добре — отстъпи Спенсър. Емили и Ариа утвърдително свиха рамене.

Али плесна с ръце и махна с ръка към дивана до прозореца.

— Аз ще го направя. Вие можете да наблюдавате оттук.

Момичетата се скупчиха върху дивана до големия панорамен прозорец на всекидневната вперили погледи в Али, която крадешком пресече улицата. Къщата на Тоби се намираше по диагонала от къщата на семейство Дилорентис и беше построена в същия впечатляващ викториански стил. Но нито едната от двете не беше толкова голяма, колкото семейната ферма на Спенсър, която граничеше със задния двор на Али. Семейство Хейстингс притежаваха собствена мелница, осем спални, гараж за пет автомобила, облицован с камък басейн и апартамент в отделна сграда.

Али прибяга през страничния двор на семейство Кавана, право до дървесната къщичка на Тоби. Тя беше частично скрита от високите брястове и борове, но уличните лампи я осветяваха достатъчно, за да могат да видят смътните й очертания. Минутка по-късно те бяха убедени, че са видели Али да държи една ракета в ръцете си и да отстъпва на около двайсет фута назад — достатъчно разстояние, за да има добър изглед към прозореца на къщичката, от който проблясваше мека синя светлина.

— Смяташ ли, че наистина ще го направи? — прошепна Емили. По улицата премина един автомобил, като освети с фаровете си къщата на Тоби.

— Не — рече Спенсър, като нервно въртеше диамантените копчета на ризата си, които бяха подарък от родителите й за това, че на края на годината имаше само шестици. — Тя просто блъфира.

Ариа захапа края на едната си плитка.

— Напълно съм съгласна.

— Как можем да сме сигурни, че Тоби е вътре? — попита Хана.

Настъпи неловко мълчание. Момичетата бяха участвали във всички лудории на Али, но те всичките бяха невинни — да се промъкнат непоканени в минералния басейн на Фермата спа, да капнат няколко капки черна боя в шампоана на сестрата на Спенсър, да изпращат фалшиви любовни писма от директора Апълтън до тъпата Мона Вандерваал от техния клас. Но нещо в сегашното изпълнение ги караше да се чувстват малко… неспокойни.