— Има ли нещо, което би искала да узнаеш? — попита Кендис.

— Ами… Не съм сигурна — заекна Хана.

— А искаш ли да кажеш нещо?

Хана крадешком хвърли един поглед към Шон. Той я погледна така, сякаш искаше да каже: Да, какво искаш да кажеш?

Тя изпъна гръбнака си.

— Напоследък мислих много са секса. Ъъъ, искам да кажа, че изпитвах силно любопитство. Но сега… Не знам. — Тя си пое дълбоко дъх и се опита да си представи какво би искал да чуе Шон. — Мисля, че трябва да го направя с подходящия човек.

— Подходящия човек, когото обичаш — я поправи Кендис. — И за когото би се омъжила.

— Да — бързо се съгласи Хана.

— Но това е доста трудно — Кендис тръгна да обикаля из стаята. — Някой иска ли да каже нещо на Хана? Да сподели опит?

Едно русокосо момче с камуфлажни панталони, което изглеждаше дори симпатично — ако сте кривогледи — вдигна ръка, но след това явно промени мнението си и я свали. Едно момиче с кестенява коса, облечено с розова тениска „Дабъл Бабъл“ колебливо вдигна два пръста във въздуха и рече:

— Аз също мислех много за секса. Приятелят ми ме заплаши, че ще скъса с мен, ако не го направим. Известно време мислех, че съм готова да го направя, но сега съм доволна, че отказах.

Хана кимна, като се опитваше да изглежда замислена. Кого заблуждаваха тези хора? Тя се чудеше дали тайничко не се надяват да им излезе късмета.

— Шон, ти какво ще кажеш? — попита Кендис. — Миналата седмица ни разказа, че с приятелката ти имате различни мнения по въпроса за секса. Как вървят нещата?

Хана усети че бузите й парят. Тя. Просто. Не можеше. Да повярва.

— Добре — промърмори Шон.

— Сигурен ли си? Поговори ли с нея, както обсъдихме тук?

— Да — рече Шон рязко.

Последва дълго мълчание. Хана се зачуди дали те знаеха, че „тя“ всъщност е… тя.

Кендис обикаляше из стаята и питаше останалите за техните изкушения: Дали някой е лягал в леглото до приятеля или приятелката си. Дали някой е правил секс? Някой гледал ли е еротичния канал? Да, да, да! В съзнанието си Хана отговори с „да“ и на трите въпроса, въпреки че знаеше, че се намира в Д-клуба на отричащите.

Няколко други деца зададоха въпроси, свързани със секса — повечето искаха да разберат какво точно се счита за „сексуален опит“, какво би трябвало да избягват. „Всичко“, категорично отсече Кендис. Хана се сащиса — тя мислеше, че Д-клубът забранява самия акт, но не и цялото меню. Най-накрая дойде време за почивка и децата станаха, за да се поразтъпчат. На масата до стената имаше кутийки с газирана вода, пластмасови чаши, чиния с бисквитки „Ореос“ и пакетчета чипс. Хана се изправи, опъна пурпурния си клин и се протегна с ръце във въздуха. Не можеше да не забележи, че Шон е зяпнал голичкото й коремче. Тя му се усмихна флиртуващо и се приближи до него.

— Здрасти.

— Хана… — Той прокара ръка по късо подстриганата си коса, очевидно се чувстваше неудобно. Когато миналата пролет се подстрига, Хана му беше казала, че прилича малко на Джъстин Тимбърлейк, само дето не пее толкова добре. В отговор Шон бе направил една ужасна, но в същото време много сладка интерпретация на „Cry me a river“8. Това беше по времето, когато все още беше забавен. — Какво правиш? — попита той.

Тя притисна ръка към гърлото си.

— Какво имаш предвид?

— Просто… Не знам дали мястото ти е тук.

— Защо? — ядоса се тя. — Имам пълното право да бъда тук, също както всички останали. Искам просто да се извиня, разбираш ли? Опитах се да поговоря с теб в училище, но ти продължаваш да ме избягваш.

— Много е сложно, Хана — рече Шон.

Тя тъкмо се канеше да го пита какво му е сложното, когато Кендис ги прегърна през раменете.

— Виждам, че вие двамата се познавате.

— Точно така — изчурулика Хана, моментално прикривайки раздразнението си.

— Толкова се радваме, че си тук, Хана — грейна Кендис. — Ти ще бъдеш истински позитивен пример за нас.

— Благодаря. — Хана леко потрепери. Никога не беше прегръщана така. Нито от треньорката й по тенис в трети клас, нито от приятелките й, нито от учителите, да не говори за родителите й. Може би Клубът на девствениците бе нейното призвание. Тя си се представи като говорителка на клуба. Може би това бе нещо като мис Америка, само дето вместо корона ще получи прочутия пръстен на Клуба на девствениците. Или може би чантичката на Клуба. Луи Вуитон със закопчалка с монограм черешка и ръчно изрисувано Д.

— Мислиш ли да ни посетиш отново другата седмица? — попита Кендис.

Хана погледна Шон.

— Сигурно.

— Чудесно — извика Кендис.

Тя отново остави Шон и Хана насаме. Хана усети как стомахът я присвива. Щеше й се да не бе яла шоколадовия сладолед, който си бе купила преди да дойде на срещата.

— Значи тук сте говорили за мен, а?

Шон затвори очи.

— Съжалявам, че тя спомена за това.

— Не, всичко е наред — прекъсна го Хана. — Изобщо не съм осъзнавала колко много означава това… за теб. И част от нещата, за които говорят, наистина ми допадат. За това, че трябва да обичаш човека. Напълно го подкрепям. И всички изглеждат наистина мили. — Тя се изненада колко лесно излизаха думите от устата й. Всъщност тя наистина мислеше онова, което казва.

Шон сви рамене.

— Да, биват.

Хана се намръщи, изненадана от безразличието му. После въздъхна и вдигна очи.

— Шон, наистина съжалявам за онова, което се случи. За… за колата. Аз просто… Не знам как да се извиня. Чувствам се толкова глупаво. Но не мога да понеса да ме мразиш.

Шон мълчеше.

— Не те мразя — каза най-накрая той. — Просто в петък малко прибързахме. Мисля, че и двамата се чувствахме страшно неловко. Тоест, аз мисля, че не трябваше да правиш онова, което направи, но… — Той сви рамене. — Разбрах, че помагаш в клиниката, така ли е?

— Аха. — Тя се надяваше, че не е сбърчила неволно носа си от отвращение.

Той кимна одобрително няколко пъти.

— Според мен това е страхотно. Убеден съм, че направо озаряваш деня на пациентите.

Хана усети как се изчервява, но добротата му не я изненада. Шон беше добро, състрадателно момче, както пише по книгите — той даваше пари на бездомниците във Филаделфия, рециклираше старите си мобилни телефони и никога не обиждаше никого, дори знаменитостите, които съществуваха, за да бъдат подигравани. Това бе една от причините Хана да се влюби в Шон в шести клас, когато все още бе пълничка загубенячка.

Но миналата седмица едва не го беше загубила. Беше изминала дълъг път, откакто беше нещастната смотанячка, която вършеше мръсната работа на Али, и не можеше да позволи една пиянска грешка по време на градинско парти да провали тяхната връзка. Въпреки че… имаше нещо — по-скоро някой — който можеше да провали връзката им.

Мога да те СЪСИПЯ.

— Шон? — сърцето на Хана прескочи. — Получавал ли си някакви странни съобщения във връзка с мен?

— Съобщения? — повтори Шон. Той вдигна глава. — Не…

Хана загриза нокътя си.

— Ако получиш — рече тя, — не им вярвай.

— Добре — усмихна й се Шон. Хана усети как се наелектиризира.

— И така — рече тя след кратка пауза, — нали не си се отказал от бала?

Шон извърна глава.

— Не съм. Сигурно ще отида с приятели.

— Запази един танц за мен — измърка тя и стисна ръката му. Обожаваше усещането на ръцете му — здрави, топли и мускулести. Толкова й беше приятно да го докосва, че може би бе склонна да се откаже от секса преди сватбата. Двамата с Шон щяха да избягват хоризонталното положение, щяха да затварят очи при секс-сцените и щяха да заобикалят магазина на „Виктория’с сикрет“ в мола. Ако това бе цената да бъде с единственото момче, което някога беше… ами, обичала, то Хана бе склонна да направи тази жертва.

А кой знае, ако начинът, по който Шон гледаше голото й коремче, означаваше нещо, тя може би щеше да успее да го разубеди.

11.

Нима майката на Емили не я е научила да не се качва в колите на непознати?

Емили натисна бутона на машината за дъвки. Беше сряда, тренировките по плуване бяха свършили и тя купуваше разни работи от закусвалнята за майка си. Всеки път, когато идваше във „Френските поляни“, тя отиваше при машината за дъвки и дори си беше измислила нещо като игра: ако получи жълта дъвка, ще й се случи нещо хубаво. Тя погледна към дъвката в ръката си. Беше зелена.

— Здрасти — някой се изправи до нея.

Емили погледна нагоре.

— Ариа, здрасти.

Както обикновено Ариа не се притесняваше да се облича екстравагантно. Носеше неоновосиня дебела фланела, която подчертаваше хипнотизиращите й, леденосини очи. И въпреки че беше облякла стандартната униформена пола, тя я беше повдигнала доста над коленете си и я беше комплектувала с чифт черни калци и равни морскосини пантофки. Черната й коса бе вързана на висока опашка, тип мажоретка. Видът й бе поразителен и повечето представители на мъжкия пол на паркинга пред „Френските поляни“ я зяпаха.

Ариа се наведе към нея.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

Ариа сви рамене. Тя хвърли скришен поглед към паркинга, който бе претъпкан с нетърпеливи състезатели по картинг, тикащи колите си към гаража.

— Получавала ли си някакви…

— Не. — Емили избегна погледа на Ариа. Тя беше изтрила понеделнишкото съобщение от А. — онова за нейната любов — и усещането бе почти като да не беше се случвало. — А ти?

— Нищо. — Ариа сви рамене. — Може да сме се отървали.

Не, не сме, искаше да каже Емили. Тя се ухапа от вътрешната страна на бузата.

— Значи, по всяко време можеш да ми се обаждаш. — Ариа пристъпи към машината за сода.

Емили напусна магазина цялата обляна в студена пот. Защо само тя получаваше съобщения от А.? Да не би да й е хвърлил око?

Тя пъхна торбичката със стоки в раницата си, отключи катинара на колелото си и подкара към изхода на паркинга. Когато сви по уличката, оградена от километри боядисани в бяло огради, тя усети аромата на есента във въздуха. Есента в Роузууд винаги напомняше на Емили, че е настъпило началото на плувния сезон. Обикновено това беше хубаво, но тази година Емили чувстваше притеснение. Предишния ден, след приключването на финалите, треньорката Лорън беше обявила, че я избира за новия капитан на отбора. Всички момичета се бяха струпали край нея, за да я поздравят, и когато тя съобщи новината на родителите си, очите на майка й се насълзиха. Емили знаеше, че трябва да се чувства щастлива — нещата се връщаха в нормалното си русло. Само дето тя чувстваше, че безвъзвратно се е променила.

— Емили! — извика някой зад гърба й.

Тя се изви, за да види кой я вика, и предното й колело заора в купчина мокри листа. Внезапно се озова на земята.

— Мили Боже, добре ли си? — попита някой.

Емили отвори очи. Над нея се беше надвесил Тоби Кавана. Беше си сложил качулката на анорака и лицето му изглеждаше призрачно и хлътнало.

Тя изскимтя. Непрекъснато се сещаше за вчерашния инцидент в съблекалнята. Лицето на Тоби, разстроеното му изражение. Как само бе погледнал Бен и Бен беше подвил опашка. Съвпадение ли беше, че точно в онзи момент беше решил да мине по коридора или я следеше? Тя се сети за бележката на А. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… Е, Тоби определено се бе променил.

Той се наведе напред.

— Дай да ти помогна.

Емили отблъсна колелото от себе си, внимателно помръдна краката си и дръпна нагоре крачолите на панталоните, за да огледа дългата, болезнена драскотина на пищяла.