— Добре съм.

— Преди малко изпусна това. — Тоби подаде на Емили късметлийското й портмоне. То бе ушито от розова кожа и на предницата му бе извезан монограмът Е; Али го беше подарила на Емили месец, преди да изчезне.

— А, благодаря — Емили се пресегна и го взе смутена.

Тоби погледна драскотината и се намръщи.

— Не ми изглежда добре. Искаш ли да отидем до колата? Имам някакви лепенки там…

Сърцето на Емили подскочи. Първо бе получила съобщението от А., после Тоби я спасява в съблекалнята, а сега това. Защо всъщност той учи в „Тейт“? Не трябваше ли да е в Мейн? Винаги се беше чудила какво знае Тоби за Онова с Джена и защо си беше признал.

— Не, сериозно, добре съм — каза тя, повишавайки тон.

— Не може ли поне да те откарам до някъде?

— Не! — изскимтя Емили. Едва тогава забеляза колко силно тече кръвта от крака й. Тя не можеше да гледа кръв. Ръцете й започнаха да омекват.

— Емили? — рече Тоби. — Добре ли…

Погледът й се замъгли. Не можеше да припадне точно сега. Трябваше да се махне от Тоби. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… След това потъна в мрак.

* * *

Когато се свести, тя лежеше на задната седалка на малка кола. Драскотината на крака й бе покрита с множество лепенки. Тя се огледа замаяно, опитвайки се да се ориентира, и едва тогава забеляза кой кара.

Тоби се обърна назад.

— Бау!

Емили изпищя.

— Олеле! — Тоби спря на един светофар и вдигна ръце във въздуха, жест, който казваше „Не стреляй!“. — Извинявай. Просто се пошегувах.

Емили се изправи на седалката. Тя бе затрупана с разни вещи: празни бутилки от „Гаторейд“, тетрадки с телена спирала, учебници, изтъркани маратонки и сив анцуг. Тапицерията й бе изтъркана и по-изтърбушена, като разкриваше пълнежа от син дунапрен. Ароматизатор за кола с формата на танцуващо мече висеше от огледалото за обратно виждане. И все пак колата не ухаеше приятно, а бе изпълнена с остра, парлива миризма.

— Какво правиш? — изпищя Емили. — Къде отиваме?

— Ти припадна — спокойно й отговори Тоби. — Сигурно при вида на кръвта. Не знаех какво да правя, затова те вдигнах и те отнесох в колата. Пъхнах колелото ти в багажника.

Емили погледна в краката си: там се намираше раницата й. Тоби я е вдигнал? Ей така, на ръце? Тя напълно откачи и почувства, че ще припадне отново. Погледна през прозореца, но не разпозна горския път, по който се движеха. Можеха да се намират навсякъде.

— Пусни ме да изляза — изкрещя Емили. — Оттук мога да се прибера с колелото.

— Но тук няма отклонение…

— Сериозно говоря. Спри.

Тоби отби до един тревист хълм и се обърна към нея. Ъглите на устата му увиснаха, а очите му се разшириха от безпокойство.

— Не исках да… — Той потърка брадата си с ръка. — Какво трябваше да направя? Да те оставя да си лежиш там?

— Да — отговори Емили.

— Ами тогава съжалявам. — Тоби излезе от колата, отиде до нейната врата и я отвори. Кичур тъмна коса закри очите му. — В училище се записах доброволно в екипа за първа помощ. Сега изпитвам желание да спасявам всички. Дори онези, например, които са пострадали при катастрофа.

Емили погледна към пътя и забеляза гигантското водно колело на конната ферма Апългейт. Тя не се намираше на края на света, а само на една миля от нейната къща.

— Хайде — рече Тоби. — Ще ти помогна да излезеш.

Може би беше прекалила с реакцията си. Наистина имаше много хора, които се бяха променили много — като всичките й стари приятелки, например. Това не означаваше, че Тоби задължително е А. Тя отпусна захвата си на седалката.

— Ами… Ако искаш, можеш да ме откараш до дома.

Известно време той остана там, вперил поглед в нея. Едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре почти до усмивка. Изражението на лицето му казваше, ами, хубаво, ненормалничке, но той не го изказа на глас.

После се върна на шофьорското място, а Емили тихомълком започна да го изучава. Тоби наистина се беше променил. Тъмните му очи, които преди наистина бяха страховити, сега изглеждаха дълбоки и мрачни. И всъщност той можеше да говори. Свързано. В онова лято, след шести клас, Емили и Тоби бяха на един и същи лагер по плуване. Тоби безсрамно я зяпаше, после сваляше козирката на шапката над очите си и хъмкаше. Още тогава Емили изпитваше непреодолимо желание да му зададе въпроса за един милион долара: Защо той бе поел върху себе си вината за ослепяването на сестра му, след като не беше виновен?

В нощта, когато това се случи, Али се върна в къщата и им каза, че всичко е наред, че никой не я е видял. Първоначално всички бяха адски уплашени и не можеха да заспят, но Али направи всичко възможно, за да ги успокои. На следващия ден, когато Тоби си призна, Ариа попита Али дали през цялото време е знаела, че той ще постъпи така — как иначе щеше да бъде толкова спокойна? Али й беше отговорила, че просто е имала усещането, че всичко ще бъде наред.

С времето признанието на Тоби се превърна просто в поредната загадка, която така и не успяха да разрешат — като например, защо Брад и Джен9 наистина се разведоха, какво е имало на пода в дамската тоалетна в „Роузууд дей“ в онзи ден, когато чистачката нададе такъв писък, защо в шести клас Имоджайн Смит отсъстваше толкова често от училище или пък… кой уби Али. Може би Тоби се бе чувствал виновен за нещо друго или пък просто искаше да се махне от Роузууд? А може би наистина бе палил фойерверки в къщичката на дървото и ги беше изстрелял по погрешка.

Тоби сви в улицата на Емили. Беше си пуснал някаква виеща блусарска песен на плейъра и потупваше с ръце по волана в ритъм с нея. Тя се сети как вчера я беше спасил от Бен. Искаше да му благодари, но какво щеше да прави, ако той реше да я разпита по-подробно? Какво щеше да му отговори тя? О, той беше ядосан, защото аз целунах едно момиче с език.

Емили най-сетне се сети за един подходящ въпрос.

— Значи сега учиш в „Тейт“?

— Да — отговори той. — Нашите казаха, че ако ме приемат, мога да отида. И аз влязох. Хубаво е да си близко до дома. Мога да виждам по-често сестра ми — тя учи във Филаделфия.

Джена. Цялото тяло на Емили изтръпна, включително пръстите на краката. Тя се опита да не покаже никакви чувства, но Тоби просто се беше втренчил напред, като изглежда изобщо не забелязваше нервността й.

— Ами преди къде беше? В Мейн? — попита Емили, като се опитваше да прозвучи така, все едно не е знаела, че той е учил в мъжката гимназия „Манинг“, която, според Гугъл, се намира на Фрайбрг роуд в Портланд.

— Да — Тоби намали, за да позволи на две дечица на ролери да прекосят улицата. — В Мейн беше доста готино. Най-интересното бяха курсовете за първа помощ.

— Видя ли… Видя ли някой да умира?

Тоби отново срещна погледа й в огледалото за обратно виждане. Емили никога не беше забелязвала, че очите му всъщност са тъмно сини.

— Не. Но една старица ми завеща кучето си.

— Кучето? — Емили не успя да удържи смеха си.

— Да. Бях с нея в линейката, а после я посетих в Спешното отделение. Разговаряхме за кучето й и аз казах, че обичам кучетата. Когато тя почина, нейният адвокат ме намери.

— А ти… Задържа ли кучето?

— Да, сега е в апартамента ми. Много е сладка, но е почти толкова възрастна, колкото и стопанката й.

Емили се разхили и усети, как нещо в нея започна да се топи. Тоби й изглеждаше някак си… нормален. И мил. Преди да успее да каже още нещо, те се озоваха пред дома й.

Тоби паркира колата и извади колелото на Емили от багажника. Докато тя поемаше кормилото от ръцете му, пръстите им се докоснаха. Изскочи слаба искрица. Тоби я погледна, а тя сведе поглед към алеята. Преди цяла вечност тя беше притиснала дланта си върху току-що излетия цимент. Сега отпечатъкът изглеждаше толкова малък, че тя не можеше да си представи, че е бил неин.

Тоби седна на шофьорската седалка.

— Значи ще се видим утре?

Емили рязко вдигна глава.

— 3-защо?

Тоби запали двигателя.

— Утре е срещата между Роузууд и Тейт. Забрави ли?

— А — възкликна Емили. — Разбира се.

Докато Тоби се отдалечаваше, тя усети как сърцето й забавя ритъма си. По някаква ненормална причина тя бе решила, че Тоби я кани на среща. Ама моля ви се, си каза тя, докато вървеше към стъпалата на къщата. Това беше Тоби. Вероятността те двамата да бъдат заедно беше толкова голяма, колкото… ами колкото Али да е жива. И за пръв път откакто тя бе изчезнала, Емили най-накрая се отказа да се надява, че тя ще се върне.

12.

Следващият път сложи и дрехи за преобличане в чантата си

— Cuando es10? — каза някой в ухото й. — Колко е часът? Време е Спенсър да умре!

Спенсър скочи. Мрачната позната фигура, която се бе надвесила над лицето й, беше изчезнала. Вместо това тя се оказа в бяла, чиста стая. На стената в спалнята висяха оферти на Рембранд и плакат с мускулната система в човешкото тяло. По телевизията Елмо учеше децата как да казват колко е часът на испански. Часовникът показваше 6:04 и тя реши, че е сутринта: през прозореца видя, че слънцето тъкмо изгрява, а от улицата се носеше аромата на пресни гевреци и бъркани яйца.

Тя погледна мястото до себе си и изведнъж всичко и стана ясно. Рен спеше по гръб, закрил лицето си с ръка, отвит до кръста. Баща му беше кореец, а майка му англичанка, затова кожата му имаше този идеален златист оттенък. На устната му имаше малък белег; той имаше бръчици край носа и рошава синьо-черна коса, и миришеше на дезодорант „Адидас“ и прах за пране „Тайд“. Големият сребърен пръстен, който носеше на десния си показалец, проблесна на сутрешното слънце. Той свали ръката от лицето си и отвори красивите си очи с форма на бадем.

— Хей — той бавно прегърна Спенсър през кръста и я придърпа към себе си.

— Хей — прошепна тя, като се отдръпна от него. В главата й все още отекваше гласът от съня й: Време е Спенсър да умре! Това беше гласът на Тоби.

Рен се намръщи.

— Какво има?

— Нищо — каза тихо Спенсър. Тя притисна два пръста към шията си, за да усети пулса. — Просто… лош сън.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Спенсър се поколеба. Щеше й се да може, но просто поклати отрицателно глава.

— Хубаво. Ела тук.

Няколко минути се целуваха и Спенсър усети, как я залива вълна от облекчение и признателност. Всичко щеше да бъде наред. Тя беше в безопасност.

Това беше първият път, когато Спенсър спа — и остана цяла нощ, — в леглото на момче. Предишната вечер беше карала с пълна газ до Филаделфия, бе паркирала на улицата, без да си направи труда да плати за паркинг; родителите й сигурно така или иначе щяха да й вземат колата. Двамата с Рен веднага се бяха търкулнали в леглото и станаха само за да отворят на доставчика на китайска храна. По-късно се беше обадила на родителите си да им остави съобщение, че ще остане да преспи у приятелката си Кирстен. Тя се почувства глупаво, че се опитва да се държи благоразумно, при условие, че бе действала абсолютно безотговорно, но както и да е.

За пръв път, откакто получи първата бележка от А., тя спа като бебе. Причината отчасти бе в това, че се намираше във Филаделфия, а не в Роузууд, в съседната до Тоби къща, но и защото беше с Рен. Преди да заспят, те близо час говориха за Али — за приятелството им, за това какво толкова се бе случило, преди Али да изчезне, че някой да я убие. Освен това той й позволи да избере „свирене на щурци“ на озвучаващата машина, въпреки че това бе вторият му най-омразен звук след „бълбукащ поток“.

Спенсър започна да го целува още по-страстно и съблече неговата тениска, която бе облякла вместо нощница. Рен прокара ръка по голата и ключица, след това се изправи на колене.