— Добре — каза Ноъл, като избърса челото си е ръка. — Тревожех се.

Ариа завъртя очи.

Хана влезе в стаята точно преди звънеца, стовари огромната си чанта „Прада“ на чина и драматично се отпусна в стола си. След това се усмихна леко на Ариа.

— Здрасти — Ариа се чувстваше леко притеснена. В училище Хана се държеше толкова дистанцирано.

— Хей, Хана, наистина ли си скъсала с Шон Ейкърд? — попита Ноъл на висок глас.

Хана впери поглед в него. Той примигна.

— Не се получи. Защо?

— Просто така — бързо каза Ариа, въпреки че се чудеше защо Хана е скъсала с него. Те бяха като две грахчета в типичната роузуудска шушулка.

Езра плесна с ръце.

— Добре — рече той. — Освен книгите, които четем в клас, бих искал да започнем един страничен проект за ненадеждните разказвачи.

Девън Арлис вдигна ръка.

— Какво означава това?

Езра тръгна да обикаля из стаята.

— Така, разказвачът разказва определена история в книгата, нали? Но какво би станало, ако… разказвачът не ни казва истината? Може би той ни разказва някаква изопачена истина, за да ни привлече на негова страна? Или за да ни изплаши. А може би е луд!

Ариа потрепери. Това я накара да се сети за А.

— Ще дам на всеки един от вас по една книга — каза Езра. — В есе от около десет страници искам да обосновете тезата си дали разказвачът е ненадежден или не.

Всички в стаята зароптаха. Ариа отпусна глава върху дланите си. Може би А. не бе съвсем надежден? Може би не знаеше нищо, а просто се опитваше да ги убеди в обратното? И кой беше А. в края на краищата? Тя се огледа всички в стаята, Амбър Билингс, която човъркаше с пръст малка дупчица в чорапа й; Мейсън Байърс, който тайничко проверяваше резултатите от срещите на „Филаделфия Филис“ по телефона, като използваше тетрадката си за прикритие; и Хана, която записваше думите на Езра с писалката си с пурпурно мастило. Можеше ли някой от тези хора да бъде А.? Кой би могъл да знае за Езра, родителите й… и онова с Джена?

Отвън, на поляната, домакинът включи косачката и Ариа подскочи на мястото си. Езра продължаваше да говори за ненадеждните разказвачи, като млъкна за момент, за да отпие от чашата си. Той се усмихна на Ариа и сърцето й подскочи.

Джеймс Фрийд се наведе напред, сръга Хана и махна към Езра.

— Чух, че Фиц бил голям сваляч — прошепна той достатъчно силно, че Ариа да успее да го чуе — както и останалите от нейната редица.

Хана погледна към Езра и сбърчи нос.

— Той ли? Бляк!

— Изглежда си има приятелка в Ню Йорк, но всяка седмица забърсва различно момиче от „Холис“ — продължи Джеймс.

Ариа настръхна. Приятелка?

— Откъде разбра? — попита Ноъл.

Джеймс се ухили.

— Нали познаваш госпожа Полански? Преподавателката по биология в университета? Тя ми каза. Понякога идва при нас на мястото за пушене за по цигара.

Ноъл одобрително кимна към Джеймс.

— Пич, госпожа Полански е много яка!

— Сериозно ти говоря — каза Джеймс. — Смяташ ли, че ще се съгласи да дойде с мен на бала?

Ариа се чувстваше така, сякаш някой току-що я е хвърлил в кладата. Приятелка? В петък вечерта той бе казал, че отдавна не е излизал с момиче. Тя се сети за полуготовите му ергенски вечери, за осемте хиляди книги, но само една чаша, и тъжните му саксии с увехнали цветя.

Джеймс можеше и да не е разбрал правилно, но тя се съмняваше. В нея се надигна гняв. Преди години можеше и да е вярвала, че само типичните роузуудски момчета са големи играчи, но в Исландия беше научила достатъчно за мъжката част. Понякога най-скромните момчета бяха най-повърхностни. Нямаше момиче, което да погледне Езра — чувствителния, разрошен, сладък, грижлив Езра — и да не му повярва. Той напомняше на Ариа за някого. За баща й.

Внезапно усети, че й се повдига. Тя се изправи, грабна пропуска за излизане от час от кукичката и излетя през вратата.

— Ариа — извика Езра загрижено.

Тя не спря. Устреми се към мивката в дамската тоалетна, изсипа малко течен сапун в шепа и стръвно затърка мястото на врата си, където Езра я беше докоснал. Докато се връщаше към стаята, телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантата си и натисна бутона прочети.

Лоша, лоша Ариа! Трябваше добре да помислиш, преди да хукнеш след учителя. Точно момичета като теб разрушават добрите семейства.

А.

Ариа замръзна. Намираше се по средата на празния коридор. Когато чу някакъв шум, веднага се обърна. Пред нея се издигаше стъкления шкаф с трофеите, който бе превърнат в храм в памет на Алисън Дилорентис. Вътре бяха наредени най-различни снимки от класовете в „Роузууд дей“ — през годината учителите правеха тонове снимки и училището обикновено ги подаряваше на родителите, когато децата им завършваха. Тук имаше снимки на беззъбата Али от детската градина; тук бе облечена като пилигрим за пиесата в четвърти клас. Имаше дори някои работите й в клас, като диорамата11 „На дъното на морето“ от трети клас и рисунката на кръвоносна система от пети.

Яркорозово листче хартия привлече вниманието на Ариа. Някой го беше пъхнал под стъклото на мемориала. Очите на Ариа се ококориха.

П.С. Чудиш се кой съм, нали? По-близко съм, отколкото си мислиш.

А.

14.

Емили се чувства чудесно, когато си представя, че е на мястото на Али

— Кажете „пеперудка“! — изграчи Скот Чин, фотографът на годишника на „Роузууд дей“. Беше четвъртък следобед и отборът по плуване се бе събрал в коридора на басейна за отборни снимки преди началото на състезанието с Тейт. Емили бе толкова отдавна в отбора, че изобщо не се замисли, че ще й правят снимка с бански.

Тя позираше с ръце, поставени върху стартовото блокче, и се опита да се усмихне.

— Великолепно — извика Скот, свивайки розовите си устни. Много от децата в училище се чудеха дали Скот е гей. Той никога не го призна в прав текст, но и не направи нищо, с което да опровергае слуховете.

Докато Емили вървеше към брезентовата си раница, тя видя отбора на училище Тейт да се отправя към скамейките. Тоби вървеше в средата на групата, облечен със синя тениска „Шампион“ и загряваше, като разкършваше рамене.

Емили затаи дъх. Тя бе мислила много за него след срядата, когато беше спасил. Не можеше да си представи Бен да я носи така на ръце — той щеше да се притесни, че вдигането й ще доведе до разтежение на раменните му мускули, което ще опропасти състезанието му. Освен това мислите за Тоби я бяха върнали към нещо, което Емили почти бе забравила — споменът за Али.

Това бе един от последните пъти, когато Емили бе останала насаме с Али. Тя никога нямаше да забрави този ден — ясното, синьо небе, разцъфналите цветя, пчеличките, накацали навсякъде. Къщичката на Али, кацнала на голямото дърво в двора им, миришеше на подсладени безалкохолни, дървесен сок и цигарен дим — Али бе отмъкнала един Парламент от пакета на по-големия си брат. Тя хвана Емили за ръцете и каза: Започнах да се виждам с едно доста по-голямо момче и е стра-хот-но!

Усмивката на Емили увехна. Винаги, когато Али говореше за някое момче, което харесва, частичка от сърцето й умираше.

— Той е толкова готин — продължи Али. — Почти съм готова да стигна до края с него.

— Какво имаш предвид? — През живота си Емили не беше чувала нещо толкова ужасно. — Кой е той?

— Не мога да ти кажа — свенливо се усмихна Али. — Направо ще откачите!

Тогава, просто защото вече не можеше да издържа, Емили се наведе напред и целуна Али. Това бе един кратък, великолепен миг; след това Али се отдръпна и се разсмя. Емили се опита да го омаловажи, сякаш просто си играеше… и след това всяка се прибра у дома си да вечеря.

Толкова пъти си бе мислила за тази целувка, че почти бе забравила какво се бе случило преди нея. Но сега Тоби се беше върнал и бе толкова сладък… че накара Емили да се замисли дали момчето на Али не е Тоби? Кой друг би ги накарал да откачат?

В това Али да харесва Тоби имаше смисъл. В края на седми клас тя бе започнала да си пада по лоши момчета, като разправяше наляво и надясно, че иска да излезе с някой, който е „лош“. Пращането в поправително училище влизаше в категорията „лоши“ и може би Али бе видяла нещо в Тоби, което никой друг не бе забелязал. Емили си помисли, че може би вече и тя ще е способна да го види. И, колкото и странно да изглеждаше, възможността Али да харесва Тоби го направи още по-привлекателен за Емили. Което бе достатъчно добро за Али със сигурност бе добро и за нея.

Веднага, щом церемонията по откриването приключи и започнаха състезанията, Емили измъкна джапанките си от раницата с екипа за плуване и се накани да иде при Тоби. Пръстите й напипаха мобилния телефон, който бе пъхнат под кърпата й. Дисплеят му мигаше; бе пропуснала седем обаждания от Мая.

Гърлото й се стегна. Мая се беше обаждала, бе оставяла съобщения, писма, беше я търсила в чата цяла седмица, но Емили не отговаряше. С всяко пропуснато обаждане тя се чувстваше все по-объркана. Част от нея копнееше да намери Мая в училище и да я погали по меката, къдрава коса. Да се метне на колелото зад нея и да избягат от училище. Целувките с Мая бяха опасно съблазнителни, но част от нея се молеше Мая просто да… изчезне.

Емили се втренчи в дисплея на телефона с пресъхнало гърло. След това бавно го прибра. Почувства се така, както когато стана на осем и реши да изхвърли детския си спален чувал. Големите момичета нямат нужда от спални чували, си рече тя, но се чувстваше ужасно, когато затваряше капака на коша за боклук, след като го бе натъпкала вътре.

Тя си пое дълбоко дъх и тръгна към скамейките на „Тейт“. Докато вървеше натам погледна през рамо в търсене на Бен. Той стоеше в половината на Роузууд дей и шляпаше Сет по раменете с хавлиената си кърпа. След състезанията във вторник Бен се бе старал да стои далеч от Емили и се държеше така, сякаш тя не съществува. Така определено бе по-добре, отколкото да я напада, но тя се притесняваше, че е започнал да говори за нея зад гърба й. Щеше й се да я види точно сега, докато приближаваше Тоби. Виж! Разговарям с момче!

Тоби бе проснал кърпата си на плочките и седеше с айпод в скута и слушалки на ушите. Косата му бе зализана назад, а тъмносинята тениска, която бе облякъл над плувния костюм „Спидо“ — който Емили не бе събрала смелост да огледа по време на първата среща — правеше очите му да изглеждат още по-сини.

Когато видя Емили, той грейна.

— Здрасти. Нали ти казах, че ще се видим тук?

— Да — усмихна се срамежливо Емили. — Аз, ъъъ, просто исках да ти благодаря. За това, че ми помогна вчера. И предишния ден.

— О, няма нищо.

Точно тогава се появи Скот със своя фотоапарат.

— Пипнах ви! — извика той и ги щракна. — Даже мога да си представя надписа: „Емили Фийлдс флиртува с врага!“ — След това се обърна към Емили и каза с нисък глас: — Въпреки че мислех, че не е твой тип.

Емили го погледна въпросително. Какво би трябвало да означава това? Но той побърза да се изнесе. Тя отново се обърна към Тоби, но той се беше заиграл с айпода и тя тръгна да се връща при отбора си. Не бе направила и три крачки, когато Тоби извика:

— Хей, искаш ли да излезем малко на чист въздух?

Емили се спря. Хвърли един бърз поглед към Бен. Той продължаваше да не й обръща никакво внимание.

— Ами добре — реши най-накрая тя.

Те излязоха през двойната врата на басейна, минаха край група деца, които чакаха закъснелите автобуси и седнаха на каменната стена край шадравана. Водата бликна нагоре във висока блещукаща струя. Времето бе облачно и водата изглеждаше мътна и бяла, вместо искряща. Емили се загледа в монетите, нахвърляни по плиткото, излъскано дъно.