— През последния учебен ден учениците от горните класове бутат любимите си учители в този шадраван — рече тя.

— Знам — отговори Тоби. — Аз също идвах тук, забрави ли?

— О — Емили се почувства като глупачка. Разбира се, че беше идвал. А след това го изпратиха другаде.

Тоби измъкна пакетче шоколадови бисквитки от чантата си. Подаде го на Емили.

— Искаш ли? Да се подкрепиш преди състезанието?

Емили сви рамене.

— Може би половинка.

— Добро решение — рече Тоби, като й подаде бисквитка. После отмести поглед. — Странно колко са различни момчетата и момичетата. Момчетата се опитват да се надядат един друг. Дори по-големите момчета, които познавам. Като моя психиатър в Мейн? Веднъж в дома му си устроихме състезание по ядене на скариди. Победи ме с шест парчета. А той е поне на трийсет и пет.

— Скариди. — Емили потръпна. И понеже не искаше да зададе очевидния въпрос — Ти си имал психиатър? — тя попита: — И какво се случи, след като твоят, ъъъ, психиатър изяде всичко това?

— Повърна. — Тоби разплиска водата в шадравана с ръце. Тя миришеше още по-силно на хлор, отколкото в басейна.

Емили потърка коленете си с ръце. Зачуди се дали е имал нужда от психиатър по същата причина, поради която бе поел върху себе си вината за Онова с Джена.

Един луксозен автобус спря на паркинга на училището. От него бавно слязоха членовете на оркестъра на „Роузууд дей“, все още облечени в униформите си — червени сака със сърмени ширити и разкроени панталони, и старшият барабанчик, с глупава мъхната шапка на главата, който изглеждаше адски неудобна за носене.

— Ти говориш често за Мейн — рече Емили. — Радваш ли се, че си отново в Роузууд?

Тоби повдигна веждите си.

— А ти радваш ли се, че си в Роузууд?

Емили се намръщи. Тя се загледа в една катерица, която обикаляше по тревата около едно дъбово дърво.

— Не знам — каза тя тихо. — Понякога се чувствам така, сякаш не съм на мястото си. Преди бях нормална, но сега… Не знам. Мисля, че трябва да се държа и да изглеждам по един определен начин, а всъщност съм съвсем различна.

Тоби я погледна.

— Напълно съм съгласен — въздъхна той. — Тук всички са толкова съвършени. И… Ако не си като тях, значи с теб нещо не е в ред. Но според мен дълбоко в себе си всички тези съвършени хора са също толкова объркани, колкото и ние.

Той обърна погледа си към Емили и кръвта й изстина. Тя се почувства така, сякаш всичките й мисли и тайни бяха изписани с огромни букви над главата й, и Тоби можеше спокойно да ги прочете. Но пък той бе единственият човек, чиито разбирания толкова се доближаваха до нейните.

— Лично аз през повечето време се чувствам объркана — тихо каза тя.

Тоби я изгледа така, сякаш не й вярваше.

— В какъв смисъл?

Над главите им се чу силна гръмотевица. Емили сви ръцете си в топлите ръкави на сакото. Объркана съм, защото не знам коя съм и какво искам, искаше да каже тя. Но вместо това го погледна в очите и изтърси:

— Обичам бурите.

— Аз също — рече той.

И тогава Тоби бавно се наведе към нея и я целуна. Много мека и нерешителна целувка, която се усети като шепот. Когато се отдръпна, Емили докосна с пръсти устните си, сякаш за да усети целувката, която още беше там.

— Защо беше това? — попита тя.

— Не знам — рече Тоби. — Беше хубаво.

Първата й мисъл бе: Току-що целунах момчето, което Али може би е целувала. Втората бе, че определено е объркана, щом си мисли такива неща.

— Тоби? — прекъсна ги един глас. Един мъж с кожено сако стоеше под козирката на басейна, сложил ръце на кръста. Това беше господин Кавана. Емили си го спомни от летния лагер по плуване, преди години… и от нощта, когато пострада Джена. Мускулите на раменете й се стегнаха. Щом господин Кавана бе тук, възможно ли е и Джена да е в града? След това се сети, че Джена е в някакво училище във Филаделфия. Дано да е така.

— Какво правиш навън? — господин Кавана протегна ръце напред, за да усети дъждовните капки, които бяха започнали да падат. — Идва твоят ред.

— О! — Тоби скочи от стената. После се усмихна на Емили. — Ти ще влизаш ли?

— След малко — каза Емили със слаб глас. Ако сега се опита да стане на крака, те нямаше да я издържат. — Успех в състезанието.

— Добре — Тоби не отместваше очи от нея. Изглежда се канеше да каже още нещо, но се отказа и хукна към входа, за да влезе заедно с баща си.

Емили поседя на каменната стена още няколко минути, а дъждът започна да се просмуква в сакото й. Тя се чувстваше странно замаяна, сякаш бе упоена. Какво се бе случило току-що? Когато нокията й сигнализира, че има ново съобщение, тя трепна и я измъкна от джоба на сакото си. Сърцето й замря. Точно както си мислеше.

Емили, какво ще кажеш да дадем тази снимка за годишника?

Тя кликна върху добавения файл. Това бе снимка на Емили и Мая от купона в Ноъл. Двете се гледаха в очите с копнеж и се бяха приближили на косъм от целувката. Ченето на Емили увисна. Тя си спомни как бе натиснала бутона във фотокабинката, за да започне да снима — но Мая не беше ли взела снимките като тръгваха?

„Не би искала това да се разнася наоколо, нали?“ — беше написано отдолу.

И, разбира се, бе подписано с „А“.

15.

Тя краде за теб, а ти как й се отплащаш

Мона излезе от пробната на „Сакс“ облечена в зелена рокля на „Калвин Клайн“ с квадратно деколте. Плисираната й пола се разпери, когато тя се завъртя.

— Какво мислиш? — попита тя Хана, която седеше до рафтовете точно до пробната.

— Великолепна е — промърмори Хана. На флуоресцентното осветление на пробната си личеше, че Мона не носи сутиен.

Мона се огледа в тристенното огледало. Тя беше толкова слаба, че понякога успяваше да се напъха дори в достойния за завиждане размер нула.

— Мисля, че ще подхожда на новия цвят на косата ти. — Тя дръпна едното перде. — Искаш ли да пробваш?

— Не знам — рече Хана. — Доста е прозрачна.

Мона се намръщи.

— На теб пък откога ти пука?

Хана сви рамене и погледна към закачалката със сака на „Марк Джейкъбс“. Беше четвъртък вечерта, а те се намираха в дизайнерския отдел на магазина „Сакс“ в мола „Кинг Джеймс“, като трескаво избираха дрехи за бала. В магазина имаше много гимназистки, както и завършили-колежа-но-все-още-живеещи-с-родителите-си момичета, така че беше изключително важно да намерят рокля, която нямаше да видят на гърба на още поне пет девойки.

— Искам да изглеждам елегантно — рече Хана. — Като Скарлет Йохансон.

— Защо? — попита Мона. — Тя има голям задник.

Хана сви устни. Когато каза елегантно, тя имаше предвид изтънчено. Като момичетата в рекламите на диаманти, които изглеждаха очарователно, но на фона на разветите им коси се очертаваше надписът изчукай ме. Шон трябваше да бъде толкова омагьосан от добродетелите на Хана, че да забрави за клетвите към Клуб Д и да разкъса бельото й.

От щанда за разпродажба, който се намираше точно до пробната, Хана си избра чифт изрязани на пръстите обувки на „Миу-Миу“ в карамелен цвят.

— Тези страшно ми харесват — тя подаде едната на Мона да я види.

— Защо не ги… — Мона кимна с глава към чантата на Хана.

Хана ги остави обратно на рафта.

— В никакъв случай.

— Защо не? — прошепна Мона. — Знаеш много добре, че обувките са най-лесни. — Когато Хана се поколеба, Мона цъкна с език. — Все още ли си ошашкана заради „Тифани“?

Вместо да й отговори, Хана се престори, че разглежда чифт обувки без пета на „Марк Джейкъбс“.

Мона взе още няколко неща от рафтовете и се върна в пробната. Няколко минути по-късно тя се появи с празни ръце.

— Това място не струва. Да опитаме в „Прада“.

Те излязоха от мола, Мона извади своя Сайдкик и започна да пише съобщение на някого.

— Питам Ерик какви цветя ще ми подари — обясни тя. — Може да си избера рокля в съответния цвят.

Мона бе решила да отиде на бала с брата на Ноъл Кан, Ерик, с когото вече беше излизала няколко пъти тая седмица. Братята Кан винаги са били добра партия за бала „Кума Лиса“ — те изглеждаха добре и бяха богати, а светските фотографи ги обожаваха. Мона се опита да придума Хана да покани Ноъл, но се оказа че са чакали твърде дълго. Ноъл беше поканил Целесте Ричардс, която учеше в едно църковно училище с пансион — което бе изненада за всички, защото се предполагаше, че той си пада по Ариа Монтгомъри. Но на Хана не й пукаше. Ако не можеше да отиде на бала с Шон, изобщо не възнамеряваше да ходи.

Мона вдигна поглед от телефона си.

— Кой солариум според теб е по-добър — „Сан ленд“ или „Далиа“? Двете с Целесте смятаме утре да идем в „Сан ленд“, ама съм чувала, че от разтвора им за почерняване ставаш оранжев.

Хана сви рамене, внезапно жегната от ревност. Мона трябваше да отиде на солариум с нея, а не с Целесте. Тъкмо се канеше да отговори, когато телефонът й иззвъня. Пулсът й се ускори. Всеки път, когато телефонът звънеше, тя се сещаше за А.

— Хана? — беше майка й. — Къде си?

— Пазарувам — отговори Хана. Откога майка й се интересуваше от заниманията й?

— Трябва да се прибереш. Баща ти ще мине.

— Какво? Защо? — Хана погледна Мона, която оглеждаше слънчевите очила в павилиона край плажа. Не беше й казвала, че баща й е идвал в понеделник. Беше твърде невероятно, за да го обсъждат.

— Той просто… Трябва да вземе нещо — рече майка й.

— Какво?

Госпожа Мерин изсумтя нервно.

— Идва да вземе документите за някои финансови дела, които трябва да уредим преди да се ожени. Това достатъчно обяснение ли е?

Студена пот потече по гърба на Хана. Първо, защото майка й спомена онова, за което тя мразеше да мисли — че баща й ще се ожени за Изабел и ще стане баща на Кейт. И второ, тя някак си се надяваше, че баща й идва специално, за да я види. Защо трябва да се прибира, щом той ще идва по друга причина? Така ще изглежда все едно, че тя няма свой живот. Тя се огледа във витрината на „Бананова република“.

— Кога ще дойде? — попита тя.

— След час ще бъде тук. — Майка й рязко затвори телефона. Хана също затвори своя и започна да го прехвърля от ръка в ръка, усещайки как дланите й се затоплят.

— Кой беше? — пропя Мона, като хвана Хана под ръка.

— Майка ми — отговори разсеяно Хана. Тя се чудеше дали ще има достатъчно време да си вземе душ, когато се прибере. Миришеше на всички парфюми, които беше пробвала в „Ниман Маркъс“. — Иска да се прибера.

— Защо?

— Просто… така.

Мона спря и внимателно изгледа Хана.

— Хан. Майка ти не се обажда току-така да те вика у дома.

Хана се спря. Те стояха пред входа на „Годината на заека“, тузарско китайско бистро, и натрапващата се миризма на сос хойзин изпълни ноздрите й.

— Ами, защото… баща ми ще идва.

Мона се намръщи.

— Баща ти ли? Аз си мислех, че той…

— Не е — бързо каза Хана. Когато двете с Мона станаха приятелки, Хана й беше казала, че баща й е мъртъв. Тя се беше заклела повече да не му продума, тъй че това не беше точно лъжа. — От много дълго време не сме се виждали — обясни тя. — Но онзи ден се срещнахме. Той има бизнес във Филаделфия или някъде другаде. Но днес не идва заради мен, не знам защо майка ме повика.

Мона сложи ръка на хълбок.

— Защо не си ми го казвала досега?

Хана сви рамене.