— Ариа! — извика Ила от първия етаж. — Вечерята!

Тя хвърли телефона на леглото и бавно слезе по стълбите. Слухът й долови някакъв странен пиукащ звук, който се носеше от кухнята. Това да не е… таймерът на печката? Не, това е невъзможно. Кухнята им бе обзаведена в ретро стила на 50-те и печката бе автентична „Меджик Шеф“ от 1956-та година. Ила рядко я използваше, защото се боеше, че е твърде стара и може да причини пожар.

Но за изненада на Ариа Ила наистина бе сготвила нещо във фурната, а на масата седяха брат й и баща й. За пръв път след уикенда семейството й се бе събрало заедно на вечеря. Майк бе прекарал последните три нощи в домовете на различни момчета от отбора по лакрос, а баща й, ами, той бе твърде зает да „преподава“.

Печено пиле, купа с картофено пюре и чиния със салата от зелен фасул бяха подредени в средата на масата. Съдовете и приборите бяха от един сервиз, на масата дори бяха поставени подложки за чиниите. Ариа се напрегна. Всичко изглеждаше твърде нормално… особено за нейното семейство. Сигурно нещо не беше наред. Да не би някой да е умрял? Или може би А. се беше раздрънкал?

Но родителите й не изглеждаха угрижени. Майка й измъкна тава с рулца от фурната — която, като по чудо, не се беше подпалила — а баща й седеше тихо на масата, като разгръщаше страниците на Ню Йорк Таймс. Той винаги четеше: на масата, по време на състезанията на Майк, дори докато шофираше.

Ариа се обърна към баща си, когото почти не беше виждала от понеделник, когато го беше видяла в бар „Виктъри“.

— Здрасти, Байрън — рече тя.

Баща й се усмихна искрено.

— Здрасти, маймунке — понякога я наричаше така. Преди й викаше Косматата маймуна, докато тя не му каза да престане. Видът му винаги изглеждаше така, сякаш току-що се е изтърколил от леглото: носеше протъркани евтини тениски, боксерки на „Филаделфия 76“ или карирани къси гащи и стари чехли от овча кожа. Тъмнокестенявата му гъста коса винаги бе доста рошава. Ариа реши, че й прилича на мечка коала.

— Здрасти и на теб, Майк — жизнено поздрави Ариа, като му разроши косата.

Майк се дръпна.

— Не ме пипай, мамка му!

— Майк — рече Ила, като му се закани с една от китайските пръчици, които обикновено пъхаше в тъмнокестенявата си коса, вдигната на кок.

— Просто се опитвах да се държа мило — Ариа успя да се въздържи да е засипе Майк с обичайната порция саркастични забележки. Вместо това тя седна, покри скута си с бродираната кърпа и взе вилицата с бакелитова дръжка. — Пилето мирише страшно вкусно, Ила.

Ила сипа картофено пюре в чиниите на всички.

— Просто го взех от щанда за деликатеси.

— Ти пък откога смяташ, че пилето мирише добре? — озъби се Майк. — Нали не го ядеш?

Това беше вярно. Ариа бе станала вегетарианка от втората си седмица в Исландия, когато Халбьорн, първото й гадже, й бе купил някакъв сандвич от една каравана, който тя реши, че е хотдог. Беше убийствено вкусен, но след като го изяде, той й каза, че месото е от тупик. Оттогава когато каквото и да е месо се озовеше в чинията пред нея, тя винаги си представяше личицето на малкото сладко птиче.

— И все пак — рече Ариа, — аз ям картофи. — Тя пъхна в устата си пълна лъжица с димящата каша. — А тези са страхотни!

Ила сбърчи вежди.

— Най-обикновено полуготово пюре. Нали знаеш, че не мога да готвя.

Ариа знаеше, че просто се преструва. Но ако беше дъщеря за пример, вместо обичайната, саркастична и недоволна Ариа, може би Байрън щеше да разбере какво изпуска.

Тя отново се обърна към него. Ариа не искаше да намразва баща си. Той имаше хиляди положителни черти — винаги изслушваше проблемите й, беше умен, направи й бисквити с лакта „Оправяй се по-скоро“, когато се беше разболяла от грип. Тя се опита да открие някаква логична, неромантична причина за появата на Мередит. На нея не й се искаше да мисли, че той обича друга, или че се опитва да разруши семейството си. Но въпреки това бе доста трудно да не го взема твърде лично.

Докато си сипваше пълна лъжица със зелен бол, телефонът на Ила, който лежеше на кухненския плот, иззвъня. Ила погледна към Байрън.

— Да вдигна ли?

Байрън се намръщи.

— Кой би те търсил по вечерно време?

— Може да е Оливър от галерията.

Внезапно Ариа усети как гърлото я свива. Ами ако звънеше А?

Телефонът отново иззвъня. Ариа се изправи.

— Аз ще вдигна.

Ила избърса устата си и тикна стола си назад.

— Не, аз трябва да се обадя.

— Не! — Ариа се втурна към плота. Телефонът иззвъня за трети път. — Аз… ъъъ… Това…

Тя бясно ръкомахаше с ръце в опит да измисли оправдание. Нищо не й хрумна, тя грабна телефона и го хвърли към всекидневната. Той се плъзна по пода, удари се в дивана и спря да звъни. Котакът на семейство Монтгомъри, Поло, скочи от мястото си и тупна телефона с шарената си лапа.

Когато Ариа се обърна, семейството й се беше втренчило в нея.

— Какво ти става? — попита Ила.

— Аз просто… — Ариа се обля в пот и цялото й тяло се затресе в ритъма на сърцето й. Майк се обтегна и сложи ръце зад главата си.

— Кукуууу — измърмори той.

Ила се шмугна край нея, отиде в хола и се наведе, за да погледне екрана на телефона. Дългата й клоширана пола обърса пода.

— Наистина е бил Оливър.

В същото време Байрън се изправи.

— Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш? — Гласът на Ила секна. — Но ние тъкмо започнахме да вечеряме.

Байрън отнесе празната си чиния в мивката. Той се хранеше много бързо, дори по-бързо от Майк.

— Имам работа в кабинета, която трябва да свърша.

— Но… — Ила сложи ръце на тънкия си кръст. Те безпомощно наблюдаваха как Байрън изчезва нагоре по стълбите и след минутка се появява отново с омачкани сиви панталони и синя риза. Косата му все още беше несресана. Той грабна изтърканото си кожено куфарче и ключовете.

— Ще се видим след малко.

— Ще купиш ли портокалов сок? — извика Ила, но Байрън затвори входната врата без да отговори.

Секунда по-късно Майк излетя от кухнята, без да остави чинията си в мивката. Той грабна якето си и стика за лакрос, и нахлу маратонките си без да ги развързва.

— Ти пък накъде си се запътил? — попита Ила.

— Да тренирам — сопна се Майк. Беше навел главата си ниско долу и си хапеше устната, сякаш се опитваше да не заплаче. На Ариа й се прииска да изтича при брат си и да го прегърне и се зачуди как да постъпи, само че не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе залепена за теракотените плочки на кухненския под.

Майк затръшна вратата и цялата къща се разтресе. След няколко минути мълчание Ила вдигна сивите си очи към Ариа.

— Всички ни зарязват.

— Не, не е вярно — бързо рече Ариа.

Майка й се върна на масата и погледна към непобутнатото пиле в чинията й. След като се помая няколко минути, тя го покри със салфетка и се обърна към Ариа.

— Напоследък баща ти да ти се струва малко странен?

Ариа усети как устата й пресъхва.

— В какъв смисъл?

— Не знам. — Ила потърка ръба на порцелановата чиния с показалец. — Изглежда сякаш нещо го притеснява. Може би е свързано с преподаването? Изглежда толкова зает…

Ариа знаеше, че трябва да каже нещо, но думите сякаш заседнаха в гърлото й така, че бе необходима помпа или вакуум да ги измъкне оттам.

— Не е казвал нищо по въпроса. — Това не беше лъжа.

Ила я погледна.

— Нали ще ми съобщиш, ако каже нещо?

Ариа наведе глава и се престори, че има нещо в окото.

— Разбира се.

Ила стана и почисти остатъците от трапезата. Ариа стоеше там, напълно безполезна. Това беше нейният шанс… а тя просто си стоеше там. Като чувал с картофи.

После се качи в стаята си и седна до бюрото, без да знае какво да прави. От хола се разнесе въвеждащата музичка на „Опасност!“ Може би трябваше да слезе долу и да поседи с Ила. Само че искаше само да поседи тук и да поплаче.

Месинджърът й издаде бълбукащия звук за ново съобщение. Ариа го отвори, като се надяваше да се обажда Шон. Но… не беше той.

АААААА: Два избора: Или се отърви от нея или кажи на майка си.

Давам ти срок до полунощ в събота вечер, Пепеляшке.

В противен случай…

А.

Един скърцащ звук я накара да подскочи. Ариа рязко се обърна и видя, че котаракът е отворил вратата на стаята й. Тя разсеяно го погали, докато отново прочиташе съобщението. И отново. И отново.

В противен случай? Или го забрави? Как да го направи?

Компютърът й избълбука още веднъж. Прозорчето на месинджъра примигна.

АААААА: Не знаеш как?

Сега ще ти подскажа: студио за йога „Стробъри ридж“, 7 и 30 сутринта. Утре.

Бъди там.

17.

Малкото момиче на татко си има тайна

Хана стоеше на няколко сантиметра от огледалото в спалнята й, като съсредоточено изучаваше отражението си. Тук тя си изглеждаше нормална и слаба — сигурно отражението й във витрината на мола е било резултат от някаква странна игра на светлината. Въпреки че… порите й не са ли някак по-широки? Очите й не бяха ли леко кривогледи?

Тя отвори нервно чекмеджето на бюрото си измъкна оттам един голям плик с обикновен чипс. Натъпка една пълна шепа в устата си, сдъвка ги и после спря. Миналата седмица А. я бе вкарал в един ужасен цикъл от тъпчене и повръщане — въпреки че тя от години се бе въздържала от този навик. И не възнамеряваше отново да започва. Със сигурност не и пред баща си.

Тя избута плика и погледна през прозореца. Къде беше той все пак? Бяха минали близо два часа откакто майка й се бе обадила в мола. В този момент видя един зелен Рейндж роувър да навлиза в пътя към къщата, който представляваше една криволичеща, залесена, дълга четвърт миля алея. Колата маневрираше с такава лекота по криволичещия път, както би се справил само някой, който бе живял тук. Когато Хана беше малка, баща й я извеждаше да се пързаля с шейна по пътя и я учеше как да се навежда настрана при всеки завой, за да не се обърне.

Когато чу звънеца на входната врата, тя скочи. Миниатюрният й пинчер Дот започна да лае и звънецът отново се чу. Лаенето на Дот стана по-пронизително и истерично, а звънецът се чу за трети път.

— Идвам — изръмжа Хана.

— Здравей — рече баща й, когато тя отвори вратата. Дот започна да танцува около краката му. — Здрасти и на тебе. — Той се наведе и вдигна мъничкото кученце.

— Дот, не! — заповяда Хана.

— Не, всичко е наред — господин Мерин потърка малкото носле на миниатюрния пинчер. Хана се бе сдобила с Дот малко след като той ги бе напуснал.

— И така — баща й се пристъпи тромаво от крак на крак пред вратата. Той бе облечен в сив бизнес костюм и вратовръзка в червено и синьо, сякаш пристигаше направо от съвещание. Хана се зачуди дали би приел да влезе. Стори й се доста странно, че трябва да кани баща си в собствената му къща.

— Трябва ли… — започна той.

— Искаш ли… — каза Хана едновременно с него. Баща й се засмя нервно. Хана не бе сигурна дали иска да го прегърне. Баща й пристъпи към нея, а тя отстъпи назад, като се блъсна във вратата. Опита се да го представи да изглежда така, сякаш го е направила нарочно.

— Просто влез — рече тя с очевидна досада в гласа.

Те стояха във фоайето. Хана почувства погледа на баща си.

— Наистина се радвам да те видя — рече той.