Бум!

Емили и Ариа скочиха от дивана. Спенсър и Хана притиснаха лица към прозореца. Оттатък улицата все още беше тъмно. През прозореца на дървесната къщичка струеше ярка светлина, но това бе всичко.

Хана примигна.

— Може би това не беше фойерверкът.

— Че какво друго може да бъде? — попита саркастично Спенсър. — Пистолет ли?

Тогава немската овчарка на семейство Кавана започна да лае. Момичетата се хванаха за ръце. Лампата на страничната веранда светна. Чуха се високи гласове и господин Кавана изхвръкна през страничната врата. Внезапно от прозореца на дървесната къщичка се показаха малки огнени езичета. Огънят започна да се разпростира. Приличаше на онова филмче, което родителите на Емили я караха да гледа всяка година на Коледа. След това се чуха сирените.

Ариа се обърна към другите.

— Какво става там?

— Да не би да смяташ… — прошепна Спенсър.

— Ами ако Али… — започна Хана.

— Момичета. — Гласът се чу зад тях. Али стоеше до вратата на всекидневната. Беше отпуснала ръце, а лицето й беше бледо — никога не я бяха виждали такава.

— Какво се случи? — казаха всички в един глас.

Али изглеждаше разтревожена.

— Не знам. Но не съм виновна аз.

Сирените се приближаваха все повече… докато една линейка не паркира на алеята пред дома на семейство Кавана. От нея се изсипаха няколко парамедици и хукнаха към дървесната къщичка. Въжето беше спуснато.

— Какво се случи, Али? — Спенсър се обърна и тръгна към входната врата. — Трябва да ни кажеш какво стана.

Али хукна след нея.

— Спенс, недей!

Хана и Ариа се спогледаха; бяха твърде изплашени, за да ги последват. Някой можеше да ги види.

Спенсър се спотаи зад един храст и погледна към улицата. Точно тогава тя видя грозната нащърбена дупка до прозореца на дървесната къщичка на Тоби. Усети, че някой се промъква зад нея.

— Аз съм — рече Али.

— Какво… — Спенсър се накани да каже нещо, но преди да продължи, един парамедик започна да слиза от дървото, като носеше нещо в ръце. Беше ли ранен Тоби? Беше ли… мъртъв?

Всички момичета, и тези, които бяха отвън, и тези вътре, проточиха вратове, за да видят по-добре. Сърцата им започнаха да бият по-бързо. Изведнъж, само за една секунда, те замряха.

Не беше Тоби. Беше Джена.

* * *

Няколко минути по-късно Али и Спенсър се върнаха в стаята. Али им разказа какво се е случило с почти зловещо спокойствие. Ракетката влетяла през прозореца и ударила Джена. Никой не я е видял като я пали, така че са в безопасност, стига да си мълчат за това. Все пак това е фойерверк на Тоби. Ако ченгетата трябва да обвинят някого за това, да обвиняват него.

През цялата нощ те се прегръщаха и плачеха, заспиваха и се будеха. Спенсър беше изпаднала в шок. Тя прекара часове свита на кълбо, като безмълвно прехвърляше каналите на телевизора от Е! през Картуун Нетуърк до Анимал планет. Когато на следващия ден се събудиха, новината вече се беше разпространила из целия квартал: някой си беше признал.

Тоби.

Момичетата решиха, че това е шега, но местния вестник потвърди, че Тоби си признал, че си играл със запален фойерверк в дървесната къщичка и без да иска го пратил в лицето на сестра си… и ракетката я ослепила. Али го прочете на висок глас пред всички, докато се бяха събрали около кухненската маса и се държаха за ръце. Те знаеха, че би трябвало да усещат облекчение, само че… те знаеха истината.

През дните, които прекара в болницата, Джена беше изпаднала в истерия — и бе съвсем объркана. Всички я разпитваха какво се е случило, но изглежда тя не помнеше нищо. Каза, че освен това не може да си спомни нищо от онова, което се е случило преди инцидента. Лекарите предположиха, че става въпрос за посттравматичен стрес.

В училище „Роузууд дей“ се проведе среща на тема „Не си играйте с фойерверките“, последвана от благотворителни танци и продажба на сладки. Момичетата, особено Спенсър, участваха ревностно във всичко, въпреки че се преструваха, че не знаят нищо за това, което се бе случило. Ако някой ги питаше нещо, те казваха, че Джена е била симпатично момиче и една от най-добрите им приятелки. Много момичета, които преди не продумваха на Джена, сега твърдяха същото. Колкото до Джена, тя така и не се върна в „Роузууд дей“. Отиде в специално училище за незрящи във Филаделфия и след онази нощ повече никой не я видя.

Лошите събития в Роузууд постепенно биваха забравяни и Тоби не беше изключение. Родителите му решиха да му наемат частен учител до края на годината. Лятото мина и следващата учебна година Тоби отиде да учи в едно поправително училище в щата Мейн. Той напусна града незабелязано през един ясен августовски ден. Баща му го откара до гарата, където той хвана влака за летището сам. Същия следобед момичетата наблюдаваха, как семейството му събаря дървесната къщичка. Изглеждаше така, сякаш се опитваха да изтрият колкото се може доказателства за съществуването на Тоби.

Два дни след неговото тръгване, родителите на Али отведоха момичетата на къмпинг в планината Поконо. Петте отидоха на рафтинг и скално катерене, както и да съберат малко тен по бреговете на езерото. През нощта, когато тема на разговора отново станаха Тоби и Джена, — както често се случваше през това лято, — Али им напомни, че това не трябва никога да бъде разказвано на никого. Че тайната трябва да бъде запазена завинаги… и това ще затвърди приятелството им. През онази нощ, когато те затвориха ципа на петместната им палатка и покриха главите си с кашмирени качулки на Джей Крю, Али раздаде на всяка една от тях по една гривна от цветни конци, която да символизира тази връзка. Тя завърза гривните на китките им и им нареди да повтарят след нея: Обещавам да не кажа на никого до деня, когато умра.

Те седнаха в кръг, Спенсър Хана, Емили, Ариа, и всички повториха думите. Али последна завърза гривната си. „До деня, когато умра“, прошепна тя, след като направи възела и постави ръка на сърцето си. Момичетата стиснаха ръце. Независимо от ужасната ситуация, те бяха щастливи, че бяха заедно.

Момичетата носеха гривните си под душа, по време на пътуванията през пролетната ваканция до Вашингтон и колониален Уилямсбърг — или пък, както беше в случая със Спенсър, до Бермудските острови — по време на грубите тренировки по хокей и борбата с пристъпите на грип. Али успя да запази своята гривна най-чиста от всичките, сякаш зацапването й щеше да засенчи целта й. Понякога докосваха гривните си и шепнеха: „До деня, в който умра“, за да си напомнят колко близки са били. Това се превърна в техен код; само те знаеха какво означава. Всъщност Али го каза около година по-късно, в последния ден на седми клас, когато момичетата се подготвяха за летния купон с преспиване. Никой не предполагаше, че само след няколко кратки часа Али щеше да изчезне.

Или че това ще бъде денят, в който тя ще умре.

1.

А ние мислехме, че сме приятелки

Спенсър Хейстингс стоеше на зелената морава пред роузуудското абатство, заедно с трите си бивши най-добри приятелки, Хана Мерин, Ариа Монтгомъри и Емили Фийлд. Момичетата бяха спрели да си говорят преди повече от три години, скоро след загадъчното изчезване на Алисън Дилорентис, но днес отново се бяха събрали заедно за нейното погребение. Два дни по-рано строителни работници бяха открили тялото на Али под една бетонна плоча зад мястото, където преди се издигаше нейният дом.

Спенсър отново погледна към текстовото съобщение, което беше получила на своя „Сайдкик“.

Аз съм все още тук. И знам всичко.

А.

— Боже мой — прошепна Хана. На екрана на нейния „Блекбъри“ беше изписано същото съобщение. Както и на „Тио“-то на Ариа и нокията на Емили. През изминалите седмици всяка от тях беше получила електронна поща и съобщения в мобилните си телефони и в чата от някой, който се представяше с инициала A. Съобщенията засягаха най-вече случки от седми клас, годината, в която Али изчезна, но освен това в тях се споменаваха и някои нови тайни… неща, които се случваха сега.

Спенсър си мислеше, че А. може би е Алисън, че по някакъв начин тя се е върнала, само че в светлината на сегашните обстоятелства за това не можеше да става и дума, нали? Тялото на Али се беше разложило под бетона. Тя беше мъртва… от много, много отдавна.

— Мислиш ли, че това е свързано с… Онова с Джена? — прошепна Ариа, като се потриваше по ъгловатата челюст.

Спенсър плъзна телефона обратно в туидената си чанта на Кейт Спейд.

— Не трябва да говорим тук за това. Някой може да ни чуе.

Тя нервно погледна към стъпалата на абатството, където само преди минутка бяха стояли Тоби и Джена Кавана. Спенсър не беше виждала Тоби отпреди Али да изчезне, а последния път, когато беше видяла Джена, беше в нощта на инцидента, когато тя висеше в ръцете на парамедика, който я сваляше от дървото.

— Какво ще кажете за люлките? — прошепна Ариа, като имаше предвид детската площадка на училището „Роузууд дей“. Това беше старото им специално място за срещи.

— Идеално — рече Спенсър, докато си пробиваше път през тълпата опечалени. — Ще се срещнем там.

Този кристалночист есенен ден вече беше навлязъл в късния си следобед. Въздухът ухаеше на ябълки и изгоряло дърво. Над главите им прелетя балон с горещ въздух. Денят беше добър за погребална служба на едно от най-красивите момичета в Роузууд.

Аз знам всичко.

Спенсър потрепери. Сигурно някой блъфираше. Който и да беше този А., той не можеше да знае всичко. Не и за онова с Джена… и определено не знаеше за тайната, която бе известна само на Спенсър и Али. В нощта на инцидента с Джена, Спенсър беше видяла нещо, което приятелките й не бяха забелязали, но Али я беше накарала да го пази в тайна дори от Емили, Ариа и Хана. Спенсър искаше да им го каже, но след като не намери сили за това, тя просто го загърби и се престори, че никога не се е случвало.

Но то… се беше случило.

В онази свежа пролетна априлска нощ на шести клас, точно след като Али беше изстреляла фойерверка през прозореца на дървесната къщичка, Спенсър беше изтичала на двора. Въздухът миришеше на изгоряла коса. Тя видя как парамедиците свалят Джена от дървото по нестабилната въжена стълба.

Али стоеше до нея.

— Нарочно ли го направи? — попита я Спенсър ужасена.

— Не! — Али се вкопчи в ръката на Спенсър. — Беше…

В продължение на години Спенсър се беше опитвала да забрави какво се беше случило след това: Тоби Кавана се беше запътил право към тях. Косата му беше залепнала за главата, а обикновено смъртнобледото му лице беше почервеняло. Той отиде право при Али.

— Видях те! — Тоби беше толкова ядосан, че чак трепереше. После се обърна към алеята пред дома им, където беше паркирала една полицейска кола. — Отивам да им кажа!

Спенсър си пое дълбоко въздух. Вратата на линейката се затръшна и сирената й започна да се отдалечава от къщата. Али стоеше спокойно.

— Да, но аз видях теб, Тоби — каза тя. — И ако ти им кажеш, аз също ще кажа. Твоите родители.

Тоби отстъпи назад.

— Не!

— Да — възрази му Али. Въпреки че беше само пет фута и три инча, внезапно тя изглеждаше много по-висока. — Ти си запалил фойерверка. Ти си наранил сестра си.

Спенсър я хвана за ръката. Какво правеше тя? Но Али се отръска от нея.

— Доведена сестра — промърмори Тоби, като едва се чуваше. Той погледна към дървесната си къщичка, а след това отмести поглед към края на улицата. Още една полицейска кола бавно се придвижваше към къщата на семейство Кавана.

— Ще те пипна — изръмжа той на Али. — Само почакай и ще видиш.

След това просто изчезна.

Спенсър сграбчи ръката на Али.

— Какво ще правим сега?

— Нищо — продума Али едва-едва. — Всичко е наред.