Sara Shepard - Око за око

— Голям късмет извади, че ще отидеш на бала без пари — каза по-голямата сестра на Емили, Каролин. — Наистина трябва да се възползваш от тази възможност.

Беше петък сутринта. Двете стояха на алеята пред дома им и чакаха майка им да ги вземе и да ги закара на ранните тренировки по плуване. Емили се обърна към сестра си и приглади косата си с ръка. Като капитан на отбора тя бе получила безплатни билети за бала „Кума Лиса“, но на нея и се струваше нередно да купонясва толкова скоро след погребението на Али.

— Така или иначе няма да ходя. Няма с кого. С Бен вече не сме заедно, така че…

— Тогава върви с някоя приятелка — Каролин сложи малко балсам на тънките си, естествено розови устни. — Топър и аз умираме да отидем, но трябва да похарча всичките си пари, които спестих като детегледачка за билети. Тъй че вместо това ще си прекараме една приятна филмова вечер у дома.

Емили погледна сестра си. Каролин бе в по-горен клас и изглеждаше точно като Емили, с червеникаворуса, изтощена от хлора в басейна коса, бръчици по бузите, безцветни мигли и силно, стегнато тяло на плувкиня. Когато Емили бе определена за капитан, тя се безпокоеше, че Каролин ще ревнува — тя бе по-голямата. Но на нея, изглежда, това въобще не и пречеше. Емили тайничко се надяваше поне веднъж да я види ядосана за нещо. Поне веднъж.

— О, хей! — Каролин изведнъж се оживи. — Вчера видях една твоя много забавна снимка.

На Емили й причерня пред очите.

— Снимка? — дрезгаво повтори тя. Спомни си за снимката от фото-кабинката, която А. й бе изпратил предишния ден. Сега вече я бе разпространил. Започваше се.

— Да, от вчерашната среща с „Тейт“ — напомни й Каролин. — Ти изглеждаше… Знам ли. Като попаднала в капан. Лицето ти имаше много странно изражение.

Емили примигна. Снимката, която й бе направил Скот. С Тоби. Мускулите й се отпуснаха.

— А, тази ли — рече тя.

— Емили?

Емили вдигна поглед и рязко си пое дъх. Мая стоеше на улицата на няколко крачки от тях, яхнала синия си бегач. Къдравата й, кестенявочерна коса бе паднала върху лицето й и тя навиваше ръкавите на бялото си дънково яке. Под очите й имаше тъмни кръгове. Беше много странно да я види толкова рано сутринта.

— Здрасти — рече Емили едва-едва. — Какво става?

— Реших, че това е единственото място, където ще мога да те хвана — Мая махна с ръка към къщата на Емили. — Не си ми продумала ни дума от… понеделник.

Емили погледна през рамо към Каролин, която усърдно ровеше в предния джоб на пурпурната си раница „Норт фейс“. Тя отново се сети за бележката на А. Как би могъл той да се сдобие с тези снимки? Нали Мая ги беше взела… или имаше и други?

— Извинявай — каза тя на Мая. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги сложи върху пощенската кутия, която представляваше миниатюрна версия на дома им. — Бях малко заета.

— Мда, сигурно е така.

Горчивината в гласа на Мая накара косата на Емили да настръхне.

— К-какво искаш да кажеш? — сопна се тя.

Но Мая просто я погледна безизразно и каза:

— Аз… Просто исках да кажа, че изобщо не се обади.

Емили подръпна връзките на червената си качулка.

— Да идем ей там — промърмори тя, като тръгна към ъгъла на двора им, където бе пораснала една плачеща върба. Имаше нужда от малко усамотение, за да не може Каролин да чува, но за съжаление под дебелите, наведени клони витаеше усещане за еротика. Проникваше бледозеленикава светлина и кожата на Мая изглеждаше толкова… свежа. Тя приличаше на горска фея.

— Всъщност бих искала да те питам нещо — прошепна Емили, като се опитваше да потисне всичките еротично-горско-фейски мисли. — Нали се сещаш за онази наша снимка от фото-кабинката?

— Аха — Мая се беше навела толкова близо, че Емили можеше да почувства връхчетата на косата й върху бузата си. Почувства се така, сякаш внезапно й се бяха появили милиард нови нервни окончания и всичките пламтяха.

— Някой друг виждал ли ги е? — прошепна Емили.

Мая отговори чак след минутка:

— Не…

— Сигурна ли си?

Мая вирна главата си като птичка и се ухили.

— Но мога да ги покажа на всички, ако искаш…

Но когато видя как Емили се сви, дяволитият блясък в очите й угасна.

— Чакай малко. Затова ли ме избягваш? Помислила си, че наистина съм ги показала на всички?

— Не знам — измърмори Емили, като потърка с крак един от грамадните корени на върбата. Сърцето й биеше толкова бързо, че тя бе убедена, че е поставила нов световен рекорд.

Мая протегна ръка, улови брадичката на Емили и я повдигна така, че да може да я погледне в очите.

— Никога не бих го направила. Искам да ги запазя за себе си.

Емили дръпна глава. Това не трябваше да се случва в техния двор.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа. Аз… Аз срещнах един човек.

Мая вдигна глава.

— Какъв човек?

— Казва се Тоби. Много е мил. И… Мисля, че много го харесвам.

Мая примигна невярващо, сякаш Емили й бе казала, че се е влюбила в коза.

— Мисля да го поканя да дойде на бала с мен — продължи Емили.

Идеята току-що й бе хрумнала, но й се стори много добра. Харесваше й това, че Тоби не бе идеален и не се опитваше да бъде. Освен това ако се напънеше малко повече, почти можеше да забрави усложнението, че той е доведен брат на Джена. А ако тя отидеше на бала с момче, това щеше да обезсили онези фотографии от купона в Ноъл и щеше да докаже на всички, че тя не е гей.

Ъъъ, нали така?

Мая цъкна с език.

— Но балът не е ли утре? Ами ако вече има планове?

Емили сви рамене. Тя беше повече от сигурна, че няма.

— Освен това — продължи Мая, — нали каза, че балът ти излиза твърде скъпо?

— Ами, ъъъ, направиха ме капитан на отбора по плуване. Така че получих безплатни билети.

— Иха — рече Мая след кратка пауза. На Емили й се стори, че може да подуши разочарованието на Мая, сякаш то бе някакъв вид феромон. Тя бе положила толкова усилия да откаже Емили от плуването. — Тогава предполагам, че трябва да те поздравя.

Емили се беше втренчила в червените си кецове.

— Благодаря — отговори тя, въпреки че Мая очевидно не го бе пожелала от сърце. Емили усещаше, че Мая очаква от нея да вдигне очи и да каже:_ Глупаче, просто се шегувам._ Тя почувства прилив на раздразнение. Защо трябваше Мая да прави всичко толкова трудно? Защо просто не могат да бъдат нормални приятелки?

Мая шумно подсмръкна, след това си проправи път през клоните и излезе на двора. Емили я последва, но веднага забеляза, че майка й стои на предната врата. Късо подстриганата коса на госпожа Фийлдс бе намазана с гел и издухана със сешоар, а по лицето й можеше да се прочете: Не са занимавай с мен, защото бързам.

Щом забеляза Мая, лицето й пребледня.

— Емили, време е да тръгваме — излая тя.

— Веднага — изчурулика Емили. Тя изобщо нямаше желание майка й да стане свидетел на това. Обърна се към Мая, която вече бе стигнала до колелото си, облегнато на бордюра.

Тя я погледна втренчено.

— Не можеш да промениш същността си, Емили — каза Мая на висок глас. — Надявам се, че много добре го знаеш.

Емили усети, че Каролин и майка й я гледат.

— Не знам за какво говориш — извика тя също толкова високо.

— Емили, ще закъснееш — предупреди госпожа Фийлдс.

Мая хвърли на Емили един последен поглед и гневно завъртя педалите надолу по улицата. Емили преглътна тежко. В нея бушуваха противоречиви чувства. От една страна тя се ядосваше на Мая за това, че й се опълчи — тук, в нейния двор, пред очите на Каролин и майка й. От друга страна имаше същото усещане както когато бе на седем години и без да иска изпусна балона с форма на Мики Маус, за който толкова настоятелно бе молила родителите си да й купят в Дисни уърлд. Тя го гледаше как отлита в небесата, докато накрая се изгуби от погледа й. Тя бе мислила за него до края на пътуването, докато майка й не каза: Това е просто един балон, скъпа. Освен това ти го остави да отлети!

Тя отиде до волвото и отстъпи предната седалка на Каролин без борба. Докато излизаха от алеята, тя гледаше към Мая, която вече представляваше само една точица в далечината. После си пое дълбоко дъх и сложи ръце на облегалката на предната седалка.

— Мамче, да ти кажа, че смятам да поканя едно момче да ми бъде кавалер на утрешния благотворителен бал.

— Какъв благотворителен бал? — промърмори госпожа Фийлдс, а тонът на гласа й намекваше: В момента изобщо не съм доволна от теб.

— Кума Лиса — обяви Каролин, надвиквайки се с радиото. — Ежегодното събиране, което новините отразяват. Толкова е важно, че някои момичета дори си правят пластични операции заради него.

Госпожа Фийлдс сви устни.

— Не съм сигурна, че искам да отидеш там.

— Но аз мога да отида безплатно. Защото съм капитан.

— Мамо, ти просто трябва да я пуснеш — настоя Каролин. — Той е тооолкова бляскав!

Госпожа Фийлдс погледна към Емили в огледалото за обратно виждане.

— Кое е момчето?

— Ами, казва се Тоби. Преди учеше в нашето училище, но сега е в „Тейт“ — обясни Емили, като пропусна да каже къде е прекарал Тоби последните три години, и защо. За неин късмет майка й не бе запомнила всички подробности за всички роузуудски деца на възрастта на Емили, както правеха повечето майки. Каролин, изглежда, също не си спомняше името — тя никога не помнеше скандалите, дори и най-пикантните от Холивуд.

— Много е мил и е наистина добър плувец. Много по-бърз от Бен.

— Този Бен бе симпатичен — промърмори госпожа Фийлдс.

Емили скръцна със зъби.

— Да, ама Тоби е много, много по-симпатичен. — Освен това й се искаше да добави: Не се тревожи, той е бял, но не намери смелост да го направи.