Каролин се завъртя на седалката.

— Той ли е момчето на онази снимка с теб?

— Точно така — тихо каза Емили.

Каролин се обърна към майка им.

— Много е добър. Той победи Топър на 200 метра свободен стил.

Госпожа Фийлдс леко се усмихна на Емили.

— Би трябвало да си наказана, но предвид всички обстоятелства от изминалата седмица, предполагам, че можеш да отидеш. Но никаква пластична хирургия.

Емили се намръщи. Майка й винаги се тревожеше за разни такива смешни и невероятни неща. Миналата година госпожа Фийлдс бе гледала някакъв документален филм за това, че метамфетамините са навсякъде, дори в частните училища, и бе забранила да купуват судафед, сякаш Емили и Каролин се канеха да отворят минилаборатория за метамфетамини в спалнята им. Тя леко се подсмихна.

— Дори и не възнамерявам да…

Но госпожа Фийлдс се разсмя и улови погледа на Емили в огледалото.

— Просто се пошегувах. — После кимна към отдалечаващата се фигура на Мая, която вече се намираше на края на тяхната улица, и добави:

— Хубаво е, че си намираш нови приятели.

19.

Отваряй си очите за момичета, които се занимават с жигосване

Студиото за йога „Стробъри ридж“ се помещаваше в един преформен хамбар в другия край на Роузууд. Докато караше колелото си натам, Ариа премина край боядисания в тютюнев цвят покрит мост и поредицата служебни сгради на „Холис“, очарователни паянтови постройки в колониален стил, боядисани в най-различни нюанси на пурпурно, розово и синьо. Тя остави колелото си на стойката за велосипеди, монтирана пред студиото за йога; стойката вече бе почти препълнена и рамките на всички колела бяха украсени с лепенки „Месото е убиец“ и „Хора за етично отношение към животните“.

Тя влезе в приемната на студиото и се спря, за да огледа мърлявите, негримирани момичета и дългокосите, гъвкави момчета. Сигурно се е побъркала, щом се съгласи да изпълни инструкциите на А. и да иде в студиото за йога „Стробъри ридж“. Да отиде там, на място! Беше ли готова да се изправи лице в лице с Мередит? Може би А. просто я примамваше. Може би самият той бе тук.

Ариа беше виждала Мередит само три пъти до сега: първия път, когато Мередит дойде на смесеното парти на баща й, след това когато ги хвана двамата в колата и накрая онзи ден във „Виктъри“, но щеше да я разпознае където и да я види. Сега Мередит се бе изправила пред килера в студиото и вадеше навън килимчета, одеяла и постелки. Кестенявата й коса бе вързана на рошава конска опашка, а от вътрешната страна на китката й се виждаше познатата татуирана мрежа.

Мередит забеляза Ариа и се усмихна.

— Нова си, нали?

Очите им се срещнаха и за една ужасяваща секунда Ариа бе убедена, че Мередит знае коя е тя. Но след това тя откъсна очи и се наведе, за да сложи един компактдиск в портативната аудиоуредба. Разнесе се звукът на индийска цитра.

— Преди занимавала ли си се с Аштанга?

— Ъъъ, да — отвърна Ариа. Тя забеляза голямата табела на масата, на която пишеше ИНДИВИДУАЛНИ ЗАНИМАНИЯ 15 ДОЛАРА, измъкна една банкнота от пет и една от десет долара и ги сложи на бюрото, като се чудеше откъде А. знае, че Мередит е тук — и дали самият той е тук.

Мередит се усмихна.

— Като гледам добре си запозната с тайните, а?

— К-какво? — прошепна Ариа, а сърцето й затупка. — Тайни?

— Донесла си собствено килимче — Мередит посочи към червеното килимче за йога, което Ариа носеше под мишница. — Повечето новаци, които идват в студиото, използват общите килимчета. Все едно не съм ти го казвала, ама от нашите килимчета се хващат такива гъбички на краката, че можеш да си ги остържеш и да си направиш сирене.

Ариа се опита да се усмихне. Тя започна да си носи собствено килимче от онзи път, когато двете с Али отидоха заедно на упражнения по йога в седми клас. Али винаги казваше, че от тези общи килимчета за йога човек може като нищо да пипне венерически болести.

Мередит й хвърли бегъл поглед.

— Изглеждаш ми позната. Да не си в класа ми по рисуване?

Ариа поклати глава, осъзнавайки внезапно, че това място бе пропито с миризмата на крака и тамян. Това беше точно типът студио, в което би отишла Ила. Всъщност може би тя вече бе идвала тук.

— Как се казваш?

— Ами, Алисън — бързо каза Ариа. Името й не бе от най-срещаните в света и тя се страхуваше, че Байрън може да го е споменавал пред Мередит. Което я накара да замълчи. Дали Байрън бе говорил за Ариа пред Мередит?

— Приличаш ми на едно момиче от класа по рисуване — рече Мередит. — Но курсът започна скоро, все още ги обърквам много.

Ариа взе една брошура за семинара „Как да опознаем чакрите си“.

— Значи ти си последна година?

Мередит кимна.

— Завършвам магистърската програма по изящни изкуства.

— Каква специалност?

— Ами занимавам се с доста неща. Рисуване. Оцветяване. — Мередит надникна зад Ариа и помаха на някой друг да влиза. — Но напоследък се занимавам много с жигосване.

— С какво?

— Жигосване. Заварявам железни букви, докато се образуват думи, които прогарям в големи дървени плочи.

— Чакай малко. Жигосване, като при добитъка?

Мередит наклони главата си.

— Опитвам се да го обясня, но повечето хора ме смятат за луда.

— Не — бързо рече Ариа. — Страхотно е.

Мередит погледна към часовника на стената.

— Имаме още няколко минути. Мога да ти покажа малко снимки. — Тя се пресегна към раираната платнена чанта, която лежеше до нея и измъкна мобилния си телефон. — Ето, разгледай ги.

На снимките имаше светли дървени плочи. На няколко бяха прогорени отделни букви, на други имаше кратки фрази, като хвани ме и побъркан по властта. Буквите бяха оформени малко странно, но прогорени в дървото изглеждаха страхотно. Ариа прескочи на следващата снимка. На нея имаше дълга плочка с надпис: Да грешиш е човешко, но усещането е божествено.

Ариа вдигна поглед.

— Мей Уест.

Мередит грейна.

— Това е един от любимите ми цитати.

— На мен също. — Ариа й върна телефона. — Много са добри.

Мередит се усмихна.

— Радвам се, че ти харесаха. След два месеца може би ще имам й изложба.

— Каква из… — Ариа прехапа устни. Канеше се да каже: Каква изненада. Тя изобщо не очакваше, че Мередит ще е такава. Когато си я представяше, в съзнанието й изникваха само неприятни асоциации. Въображаемата Мередит #1 учеше история на изкуствата и работеше за някаква задушна, занемарена галерия някъде на Мейн лейн, в която на богати стари дами се продаваха пейзажи на река Хъдсън. Въображаемата Мередит #2 слушаше Кели Кларксън, обожаваше Лагуна бийч и, ако бъдеше поощрена, би вдигнала пола, за да я снимат в „Пощурели девойки“. Ариа никога не си бе представяла, че тя може да е с претенции за художественост. Защо му трябваше на Байрън художничка? Нали си имаше Ила.

Докато Мередит посрещаше друга курсистка, Ариа се придвижи към главната зала на студиото. Тя бе с висок таван, на който се виждаха дървените греди на хамбара; блестящ дървен под с карамелен цвят и огромни пана с индиански мотиви, които висяха закачени навсякъде по стените. Повечето курсисти вече бяха насядали по килимчетата си или лежаха по гръб на земята. Беше странно тихо.

Ариа се огледа в стаята. Момичето с кестенява коса, вързана на конска опашка и едри бедра правеше мост. Един дългурест тип преминаваше от навеждане напред в ембрионална поза, тежко дишайки през носа си. Една русокоса девойка в ъгъла бе направила полуизвивка. Когато се обърна към нея, стомахът на Ариа се преобърна.

— Спенсър? — изтърси тя.

Спенсър пребледня и се изправи на колене.

— О — рече тя. — Здравей, Ариа.

Ариа преглътна тежко.

— Какво правиш тук?

Спенсър я погледна объркано.

— Йога?

— Не, това го знам, но… — Ариа поклати глава. — Имам предвид каза ли ти някой да дойдеш тук, или…

— Не… Спенсър присви очи подозрително. — Чакай малко. Какво имаш предвид?

Ариа примигна. Чудиш се кой съм, нали? По-близко съм, отколкото си мислиш.

Погледът й се премести от Спенсър към Мередит, която си приказваше с някого в приемната, след това отново се върна към Спенсър. Колелцата в главата й бавно се задвижиха. Нещо в цялата тази работа изобщо не беше наред.

Тя избяга от стаята, а сърцето й биеше като полудяло. Втурна се към входната врата и се сблъска с висок, брадясал тип, облечен с трико. Външният свят бе влудяващо спокоен — птичките чуруликаха, боровете се полюляваха, една жена буташе бебешка количка и говореше по мобилния си телефон.

Ариа притича до рамката за велосипеди, отключи преградата и измъкна колелото си. Изведнъж някой я хвана за ръката. Мередит стоеше до нея и я гледаше втренчено. Устата на Ариа увисна от изненада. Тя шумно си пое дъх.

— Няма ли да останеш? — попита я Мередит.

Ариа поклати глава.

— Аз… такова… спешен семеен проблем. — Тя яхна колелото, завъртя педалите и бързо започна да се отдалечава.

— Чакай! — извика Мередит. — Нека поне ти върна парите!

Но Ариа вече беше стигнала до средата на улицата.

20.

Между другото laissez-faire16 означава „Горе ръцете“


Петък, в часа по икономика, Андрю Кембъл се наведе през пътечката между чиновете и почука по тетрадката на Спенсър.

— Извинявай, забравих. Лимузина или обикновена кола искаш за бала?

Спенсър завъртя молива между пръстите си.

— Ами сигурно кола.

Никак не й беше лесно. Обикновено, каквато си беше фръцла, Спенсър би настояла за лимузина. Освен това искаше семейството й да мисли, че тя взима утрешната среща с Андрю твърде насериозно. Само че се чувстваше толкова изморена. Да си имаш ново гадже бе чудесно, но беше много трудно едновременно да се виждаш с него и да останеш най-амбициозната ученичка в „Роузууд дей“. Предишната вечер си беше писала домашното до два и половина сутринта, бе заспала на упражненията по йога — след като Ариа толкова странно бе избягала от залата. Може би Спенсър трябваше да й каже за съобщението от А., но Ариа изчезна преди да успее да го направи. Бе задрямала отново в коридора пред кабинета. Може би трябваше да отиде в лекарския кабинет и да подремне малко на болничното легло?

Андрю не успя да зададе повече въпроси. Господин Макадам се беше отказал от битката с проекционния апарат — това се случваше във всеки час — и вече се бе изправил пред дъската.

— Възнамерявам в понеделник да прочета домашните работи на всички — избоботи той. — Имам една изненада за вас. Ако успеете до утре да ми изпратите есетата по електронната поща, ще получите пет точки допълнително за това, че сте ги предали по-рано.

Спенсър примигна озадачено. Тя измъкна своя Сайдкик и погледна датата. Кога беше станало петък? Тя превъртя до понеделник. Ето го. Краен срок за есето по икономика.

Тя не бе преглеждала книгите. Дори не си бе помисляла за тях. След фиаското с кредитните й карти във вторник, Спенсър бе решила да си набави допълнителните четива на Макадам от библиотеката. След това обаче дойде случката с Рен и тройката минус вече нямаше чак такова значение. Нищо друго нямаше значение.

Тя прекара сряда вечерта в къщата на Рен. Предишния ден, след като се промъкна в училище след третия час, тя избяга от тренировките по хокей и отново отиде във Филаделфия, като този път хвана влака, вместо да пътува с колата си, защото реши, че така ще стигне по-бързо. Само че… влакът й се повреди. Когато успя да стигне до спирката на Тринайсета улица, тя разполагаше само с четиридесет и пет минути преди да хване обратния влак и да се прибере у дома за вечеря. Така че Рен я посрещна там и правиха секс на една усамотена пейка, скрита зад уличката с магазинчетата за цветя. После се появиха зачервени от целувки и миришещи на люляк.