Тя забеляза, че първите десет части от поемата „Ад“ също трябваше да научи за понеделник. И есето от три страници по английски за Платон. Изпит по математика. Прослушването за „Бурята“, първата пиеса за годината в „Роузууд дей“ — всичко това беше в понеделник. Тя отпусна глава върху чина си.

— Госпожице Хейстингс?

Спенсър стреснато вдигна глава. Звънецът бе иззвънял, всички останали бяха излезли и тя бе останала сама. Сепията стоеше наведен над нея.

— Простете, че ви събудих — рече той с леден глас.

— Не… Аз всъщност не бях… — Спенсър започна бързо да преписва от дъската и същевременно да си събира нещата. Но вече бе твърде късно. Сепията вече триеше написаното. Тя забеляза че той бавно поклаща глава, сякаш тя бе безнадежден случай.

* * *

— Добре — прошепна Спенсър. Тя седеше пред компютъра си, заобиколена от книги и тетрадки. Тя бавно прочете на глас първия въпрос за есето.

Обяснете концепцията на Адам Смит за „невидимата ръка“ на свободния пазар и дайте пример от съвременната икономика.

Доообре.

Обикновено досега Спенсър щеше да е прочела задачата по икономика и книгата на Адам Смит от корица до корица, щеше да е отбелязала подходящите пасажи и щеше да си нахвърли бележки за отговора. Но този път не го бе направила. Дори нямаше представа какво означава laissez-faire. Дали имаше нещо общо с търсенето и предлагането? Какво беше невидимото в него? Тя напечата няколко ключови думи в Уикипедия, но теориите бяха сложни и непознати. Както и записките й в час; тя изобщо не си спомняше кога ги е писала.

Тя бе робувала на училището единайсет дълги, трудни години — дванайсет, ако се брои и училището „Монтесури“ преди детската градина. Не можеше ли поне този път да напише едно незадоволително есе, достатъчно за три минус, и да си навакса с оценките по-късно през срока?

Но оценките бяха по-важни от всичко. Предишния ден, когато двамата с Рен се разделяха на гарата, той й предложи да се дипломира в края на тази година и да кандидатства в „Пен“. Спенсър веднага прие идеята и последните минути, преди влакът й да потегли, те прекараха във фантазии за апартамента, който двамата ще наемат, как ще си имат отделни ъгли в стаята за учене и как ще си вземат коте — Рен никога не бе имал котка като дете, защото брат му бе алергичен към тях.

Идеята бе процъфтявала в главата на Спенсър по пътя към дома и щом се прибра в стаята си, тя веднага провери дали кредитите й стигат, за да се дипломира в Роузууд и си свали от интернет молба за кандидатстване в Пен. Въпросът бе доста деликатен, тъй като Мелиса също учеше в Пен, но училището бе доста голямо, и Спенсър реши, че те може никога да не се срещнат.

Тя въздъхна и погледна към своя Сайкик. Рен беше казал, че ще се обади между пет и шест часа, а вече бе шест и половина. Спенсър много се нервеше, когато хората не изпълняваха обещанията си. Тя провери пропуснатите обаждания, за да види дали номерът му не е изписан там. Провери гласовата си поща, в случай че телефонът й не е бил в обхват. Никакви нови съобщения.

Най-накрая тя набра номера на Рен. Отново се включи гласова поща. Спенсър хвърли телефона на леглото и отново погледна към въпросите. Адам Смит. Laissez-faire. Невидими ръце. Големи, силни, докторски английски ръце. Които да усеща по цялото си тяло.

Тя се пребори с изкушението отново да му се обади. Не искаше да се държи като гимназистка — откакто Рен бе отбелязал, че Спенсър му изглежда толкова пораснала, тя започна да обмисля всяко свое действие. Телефонът и звънеше с мелодийката на „Му Humps“17 на Блек Айд Пийс; дали Рен откриваше иронията в това, както нея, или просто го смяташе за тийнейджърско увлечение? Ами ключодържателят с маймунката, който бе закачила за късмет на раницата си? И дали едно по-голямо момиче би се спряло с мисълта, че ще загазят, когато Рен грабна едно лале от сергията с цветя, докато продавачът не гледаше и го подаде на Спенсър, без да плати?

Слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Когато баща й надникна в стаята, Спенсър скочи.

— Скоро ще вечеряме — каза той. — Мелиса няма да е тук тази вечер.

— Добре — отговори Спенсър. Това бяха първите му думи от няколко дни, в които не пролича никаква враждебност.

Светлината се отрази в платинения Ролекс на баща й. Изражението на лицето му бе почти… разкаяно.

— Взех малко от онези канелени кифлички, които толкова обичаш. Ще ги затопля малко.

Спенсър примигна. Щом спомена за тях и тя усети аромата им, който се разнасяше от фурната. Баща й знаеше, че канелените ролца от пекарната „Стробъл“ са най-любимата храна на Спенсър. Пекарната се намираше доста далеч от офиса му и той рядко имаше възможност да ходи до там. Това определено бе жест на помирение.

— Мелиса ни каза, че си поканила кавалер за бала. — Рече той. — Познаваме ли го?

— Андрю Кембъл — отговори Спенсър.

Господин Хейстингс повдигна вежди.

— Андрю Кембъл, президентът на класа?

— Да. — Това бе много чувствителна тема. Андрю я бе победил в надпреварата за поста; родителите й изглеждаха поразени от загубата й. Все пак нали Мелиса бе президент на нейния клас.

Господин Хейстингс изглеждаше поласкан. След това сведе поглед.

— Е, добре е, че ти… Имам предвид, че се радвам, че всичко се оправи.

Спенсър се надяваше, че бузите й не са станали пламтящо червени.

— Ъъъ… Мама какво мисли по въпроса?

Баща й леко се усмихна.

— И тя ще каже така.

Той тупна с ръка по рамката на вратата и тръгна по коридора. Спенсър се почувства ужасно виновна. Кифличките във фурната почти й замирисаха на изгоряло.

Мобилният й телефон иззвъня и я сепна. Тя хукна към него.

— Здрасти. — Гласът на Рен прозвуча щастливо и по-момчешки, което страшно подразни Спенсър. — Какво става?

— Къде беше? — настоятелно попита тя.

Рен не отговори веднага.

— С няколко приятели от университета отидохме да пием по едно преди началото на смяната.

— Защо не се обади по-рано?

Отново пауза.

— В бара беше много шумно. — Гласът му прозвуча раздразнено и сдържано.

Спенсър сви юмруци.

— Съжалявам — каза тя. — Мисля, че съм малко притеснена.

— Спенсър Хейстингс притеснена? — Тя бе сигурна, че Рен се усмихва. — Защо?

— Заради домашното по икономика — въздъхна тя. — Направо ми се струва невъзможно.

— Уф — рече Рен. — Зарежи го. Ела да се видим.

Спенсър замълча. Записките й бяха безразборно разхвърляни по бюрото. На пода се въргаляше контролното от тази седмица. „Три минус“ блестеше като неонов знак.

— Не мога.

— Добре — изръмжа Рен. — Значи утре, тогава? Ще бъдеш ли моя цял ден?

Спенсър се ухапа по бузата.

— И утре не мога. Аз… Трябва да отида на един благотворителен бал. Ще бъда с едно момче от училище.

— Среща ли имате?

— Не.

— Защо не ме попита?

Спенсър се намръщи.

— Не мога да кажа, че го харесвам. Той просто е момче от класа. Но ако не искаш, няма да ходя.

Рен се захили.

— Просто се опитвам да те ядосам. Върви на твоето благотворително нещо. Забавлявай се. Можем да се видим в неделя. — След това каза, че трябвало да тръгва, защото започвала смяната му в болницата. — Успех с домашното — додаде той. — Сигурен съм, че ще се справиш.

Спенсър погледна с копнеж в надписа: КРАЙ НА РАЗГОВОРА, който се появи на дисплея. Разговорът им бе продължил нищожните минута и четиридесет и шест секунди.

— Естествено, че ще се справя — прошепна тя в телефона. Със закъснение от една седмица.

Докато минаваше край компютъра си, тя забеляза, че има ново писмо в електронната поща. Беше пристигнало преди около пет минути, докато тя още говореше с баща си.

Каква лесна шестица! Мисля, че знаеш къде да я откриеш.

А.

Стомахът на Спенсър се сви. Тя погледна през прозореца, но на ливадата пред къщата нямаше никой. След това го отвори и провери дали някой не е монтирал камера за наблюдение или миниатюрен микрофон. Но единственото, което видя, бяха сиво-кафеникавите стени на къщата.

Мелиса държеше есетата от гимназията на семейния компютър. Тя бе също толкова подредена и си пазеше всичко. На Спенсър нямаше дори да й се наложи да иска разрешение — домашните бяха на харддиска с разрешен достъп.

Но откъде А. знаеше това, по дяволите?

Тя се почувства адски изкушена. Само че… не. Във всеки случай Спенсър се съмняваше, че А. иска да й помогне. Дали това не бе някакъв изтънчен капан? Възможно ли е А. да е Мелиса?

— Спенсър? — долетя гласът на майка й от долния етаж. — Вечерята!

Спенсър затвори писмото и тръгна разсеяно към вратата. Работата беше, че ако използва есето на Мелиса, тя ще успее да завърши другите си домашни и да види Рен. Можеше да промени някои думи… да използва синонимния речник… И никога повече няма да прави така.

Компютърът й отново звънна и тя се обърна.

П.П. Ти ме нарани, затова и аз ще те нараня. Или може би вместо това да нараня нечие гадже? По-добре внимавайте — ще се появя когато най-малко го очаквате.

А.

21.

Някакъв таен обожател…

Петък следобед Хана седеше на пейките на стадиона и гледаше срещата между футболния отбор на „Роузууд дей“ и момчетата на гимназия „Лансинг“. Само дето изобщо не можеше да се съсредоточи. Обикновено идеално поддържаните й нокти бяха изгризани, кожата на палците й бе разранена от нервното чоплене, а очите й толкова бяха кървясали от безсъние, че отстрани изглеждаше така, сякаш има конюктивит. Трябваше да си остане у дома. Пейките на игрището бяха твърде открити.

Наблюдавам те, беше казал А. По-добре прави каквото ти казвам.

Но може би трябваше да се отнесе към това по същия начин, както предупреждаваха политиците във връзка с терористичните нападения: Ако се заровите в домовете си от страх, че те ще нападнат, това би означавало, че терористите са спечелили. Тя щеше да си седи тук, да гледа футболния мач, сякаш има на разположение цялата минала година, че и годината преди това.

Но тогава Хана се огледа наоколо. Някой наистина знаеше за Онова с Джена — и я обвиняваше за случилото се с нея, и това наистина я ужасяваше. Ами ако А. наистина каже на баща й? Не сега. Не и когато може би нещата наистина започваха да се оправят.

Тя се огледа за пореден път в търсене на Мона. Гледането на мачовете бе отколешна тяхна традиция; те смесваха ликьор „Садърн Камфърт“ с диетична кола от щанда с намаление и подвикваха еротични подигравки към губещия отбор. Но Мона бе изчезнала без следа. След сблъсъка им в мола предишния ден Хана и Мона не бяха разговаряли.

Хана зърна една руса опашка и една разпусната червенокоса плитка и се сви. Райли и Наоми бяха пристигнали и се изкачваха по стълбите към пейките, които се намираха недалеч от Хана. Днес и двете носеха еднакви кожени чанти „Шанел“ и бяха облечени в абсолютно нови страхотни провесени сака от туид, сякаш бе студен есенен ден, а не все още летните двайсет и четири градуса. Когато погледнаха в нейна посока, тя бързо се престори, че е погълната от футболната игра, въпреки че нямаше никаква представа какъв е резултатът.

— Хана изглежда много дебела в тези дрехи — чу тя шепота на Райли.

Усети как бузите й пламват. Огледа начина, по който памучното й горнище леко се опъваше на корема. Може би наистина бе напълняла, с цялото онова тъпчене от нерви през цялата седмица. Тя наистина се бе опитвала да устои на повиците да повърне всичко — въпреки че в този момент точно това й се искаше да направи.