Отборите се прибраха на полувремето и момчетата от „Роузууд дей“ се настаниха на техните скамейки. Шон се стовари на тревата и започна да масажира прасеца си. Хана усети възможността и започна тежко да слиза надолу, прескачайки металните седалки. Предишния ден, след като получи съобщението на А., тя не се бе обадила на Шон, за да му каже, че няма да ходи на бала. Беше твърде уплашена.

— Хана — рече Шон, щом я видя да стои до него. — Здрасти. — Днес изглеждаше страхотно, както обикновено, нищо, че ризата му бе покрита с петна от пот, а лицето му бе обрасло с набола брада. — Как си?

Хана седна до него, като подви крака и подреди плисираната си пола така, че останалите футболисти да не могат да виждат бельото й.

— Аз… — Тя преглътна тежко, като се опитваше да не избухне в плач. Обезумявам! А. ужасно ме тормози. — Трябва да ти кажа нещо. — Тя стисна ръце. — Няма да ходя на бала.

— Наистина ли? — Шон надигна глава. — Защо? Добре ли си?

Хана прокара ръце по ниско окосената ароматна трева на игрището. Тя бе разказала на Шон същата история, която бе разказала и на Мона — че баща й бе умрял.

— Твърде е… сложно. Но, ъъъ, помислих, че трябва да ти кажа.

Шон развърза връзките на наколенката си и ги затегна. За части от секундата Хана зърна идеално оформения му, мускулест прасец. Незнайно по каква причина тя смяташе, че това е най-сексапилната част от тялото му.

— Може би аз също няма да ходя — рече той.

— Наистина ли? — попита озадачено тя.

Шон сви рамене.

— Всичките ми приятели ще ходят с момичета. Аз ще бъда странният самотник.

— О — Хана премести краката си, за да може да мине треньорът, който се бе загледал в бележника си. Тя едва се сдържа да не подскочи от радост. Това означаваше ли, че Шон е мислел да отиде с нея?

Той присви очи и я погледна.

— Добре ли си? Изглеждаш ми… тъжна.

Хана покри с длани голите си колене. Изпитваше нужда да поговори с някого за А. Само че нямаше с кого.

— Просто съм уморена — въздъхна тя.

Шон леко я докосна по ръката.

— Слушай, искаш ли някоя вечер другата седмица да вечеряме заедно? Знам ли… Може би трябва да поговорим за някои неща.

Сърцето на Хана подскочи.

— Съгласна съм. Звучи добре.

— Страхотно. — Шон се усмихна и се изправи. — Тогава ще се видим по-късно.

Групата започна да свири бойната песен на „Роузууд дей“, с което сигнализираше, че почивката е свършила. Хана се изкачи до своята пейка, като се чувстваше малко по-добре. Когато седна на мястото си, Наоми и Райли се вторачиха любопитно в нея.

— Хана! — изкрещя Наоми, когато погледите им се срещнаха. — Здрасти!

— Здравей — рече Хана, докарвайки възможно най-фалшивата усмивка, на която бе способна.

— С Шон ли говореше? — Наоми поглади конската си опашка. Тя бе обсебена от косата си. — Мислех, че двамата сте скъсали.

— Не беше окончателно — рече Хана. — Все още сме приятели… както и да е.

Райли се изхили.

— Ти си скъсала с него, нали?

Стомахът на Хана се преобърна. Да не би някой да бе издрънкал нещо?

— Точно така.

Наоми и Райли се спогледаха. След това Наоми попита:

— Ще ходиш ли на бала?

— Не, всъщност — каза Хана надуто. — Ще ходя с баща ми в Le Bec-Fin.

— Оха — Наоми примигна. — Чувала съм, че Le Bec-Fin е мястото, където ходят хора, които не искат да бъдат виждани заедно.

— Не, не е вярно. — Хана усети как лицето й пламва. — Това е най-добрият ресторант във Филаделфия. — Тя усети, че изпада в паника. Да не би Le Bec-Fin да се е променил?

Наоми сви рамене с безизразно лице.

— Просто така съм чувала.

— Да — Райли ококори кафявите си очи. — Всички го знаят.

Внезапно Хана забеляза, че на съседното до нея място лежи лист хартия. Той бе сгънат във формата на самолет и бе затиснат с камък.

— Какво е това? — попита Наоми. — Оригами?

Хана разгъна самолетчето и обърна листа.

Здравей отново, Хана! Искам да прочетеш на Наоми и Райли последните изречения, точно както са написани. Без измами! Ако не го направиш, всички ще научат истината за ти-знаеш-какво. Включително татко ти.

А.

Хана погледна към последния абзац, написан със закръглен, непознат почерк.

— Не — пошепна тя и сърцето й лудо заби. Онова, което А. бе написал, щеше да съсипе завинаги безупречната й репутация.

Опитах се да съблазня Шон на купона в Ноъл, но той ме заряза. А, да, освен това повръщам насила поне три пъти дневно.

— Хана, да не си получила любовно писмо? — провлачи думите Райли. — Да не е от някой таен обожател?

Хана погледна Наоми и Райли с техните подкъсени плисирани поли и обувки на платформи. И двете се бяха вторачили в нея като вълци, които сякаш можеха да надушат слабостта й.

— Видяхте ли кой остави това тук? — попита тя, но те я погледнаха безизразно и свиха рамене.

След това тя огледа целия сектор с пейки, всяка групичка деца, всеки родител, дори шофьора на училищния автобус на „Лансинг“, който се бе облегнал на вратата и пушеше цигара. Онзи, който бе написал това, трябваше да е тук, нали? Иначе нямаше как да разбере, че Райли и Наоми седят близо до нея.

Тя отново погледна към бележката. Не можеше да им прочете това. В никакъв случай. Но тогава се сети за последния път, когато баща й я бе попитал за инцидента с Джена. Той бе седнал на леглото й и дълго време се бе взирал в закачения чорап-октопод, който Ариа бе изплела за нея.

— Хана — бе казал най-накрая той. — Тревожа се за теб. Закълни се, че през нощта, когато онова момиче беше ослепено, вие не сте си играли с фойерверки.

— Аз… Не съм докосвала фойерверки — бе прошепнала Хана. И всъщност не бе излъгала.

Долу на футболното игрище две момчета от „Лансинг“ плеснаха ликуващо ръце. Някой под седалките запали джойнт; силната му тревиста миризма нахлу в ноздрите на Хана. Тя грабна листа хартия, изправи се и с присвит стомах отиде при Наоми и Райли. Те я погледнаха слисано. Ченето на Райли увисна. Хана установи, че дъхът й мирише така, сякаш е на диета на Аткинс18.

— Опитахседасъблазняшоннакупонавноъл, нотоймезаряза — избърбори тя. После си пое дълбоко дъх. Това дори не беше съвсем вярно, но няма значение. — Освентоваповръщамнасилапонетрипътидневно.

Думите излязоха в бързо, нечленоразделно бърборене и Хана бързо се обърна. „Какво каза тя!?“ се чу шепота на Райли, но тя определено не възнамеряваше да се обръща и да го повтаря по-ясно.

Тя тръгна надолу, прескачайки пейките, и мина край нечия майка, която държеше в скута си табла с кола и пуканки. Тя се огледа за някого — без значение кой — който да се оглежда подозрително. Но не видя никой. Нито един човек не се смееше или шепнеше. Всички гледаха как момчетата на „Роузууд дей“ напредват към тъчлинията на Лансинг.

Но А. трябваше да е тук. И сигурно наблюдаваше.

22.

Не можеш да понесеш истината

Петък вечер Ариа угаси радиото в спалнята си. През последния час местният диджей непрекъснато бе говорил за „Кума Лиса“. Бе изкарал бала толкова важен, колкото изстрелването на совалката или клетвата на президента, а не просто някакво глупаво събиране с благотворителна цел.

Тя се ослуша за звуците, който се чуваха от кухнята, където бяха родителите й. Нямаше я обичайната какофония — NPR по радиото, CNN или PBS по телевизията, или някой компактдиск с класическа музика или експериментален джаз в уредбата. Ариа чуваше само тракането на тенджери и тигани. След това трясък.

— Извинявай — каза рязко Ила.

— Няма нищо — отговори Байрън.

Ариа се обърна към лаптопа си, като усещаше, че с всяка изминала минута полудява все повече. След като проучването на Мередит в клуба за йога се провали, тя реши да я проучи в интернет. Започнеш ли веднъж да ровиш за някого из нета, спиране няма. Ариа бе разбрала фамилията на Мередит — Стивънс — от програмата в клуба за йога, която бе открила в интернет, и сега търсеше в Гугъл телефонния й номер. Тя бе решила, че може да се опита да й звънне и учтиво да я предупреди да стои далеч от Байрън. Но след това откри адреса и реши да провери колко далеч от тях живее тя. Затова го потърси в Мап Куест. След това направо пощуря. Прегледа курсовите работи, които Мередит бе писала в първата си година в колежа „Уилиям Карлос Уилямс“. Успя да влезе през студентския портал на „Холис“, за да види оценките на Мередит. Откри нейни профили в „Френдстър“, „Фейсбук“ и „Май спейс“. Любимите й филми бяха „Дони Дарко“, „Париж, щата Тексас“ и „Принцесата-булка“; интересуваше се от разни чудати неща, като декоративни кристални кълба, тай чи и магнитите.

В някоя паралелна вселена Ариа и Мередит може би щяха да бъдат приятелки. Така й беше дори още по-трудно да направи онова, което А бе поискал в последното си съобщение: отърви се от нея.

Заплахата на А. сякаш прогаряше дупка в нейния телефон и всеки път, когато тя се сещаше не само за срещата си с Мередит, но и със Спенсър в клуба по йога онази сутрин, тя се чувстваше безпокойство. Какво търсеше Спенсър там? Дали знаеше нещо?

В седми клас, докато трите с Али и Спенсър се забавляваха край басейна на семейство Хейстингс, Ариа бе разказала на Али за Тоби и неговото участие в курса по театрално майсторство.

— Той не знае нищо, Ариа — бе отговорила Али, докато спокойно се мажеше със защитен крем против изгаряне. — Успокой се.

— Но как можеш да си сигурна? — възрази Ариа. — Ами онзи човек, когото видях под къщичката онази нощ? Може той да е казал на Тоби. Може да е бил самият Тоби!

Спенсър се намръщи и погледна Алисън.

— Али, може би просто трябва да…

Али шумно се прокашля.

— Спенс — рече предупредително тя.

Ариа погледна объркано първо едната, после другата. След това зададе въпроса, който отдавна таеше в себе си.

— А вие какво си шушукахте онази нощ, когато това се случи с нея? Когато се събудих и ви открих в банята?

Али вирна глава.

— Не сме си шушукали.

— Напротив, Али — изсъска Спенсър.

Али я погледна напрегнато, след това се обърна към Ариа.

— Виж какво, не сме си говорили за Тоби. Освен това — тя се усмихна на Ариа, — нямаш ли за какво друго да се тревожиш?

Ариа се наежи. Точно предишния ден двете с Али бяха хванали баща й и Мередит.

Спенсър дръпна Али за ръката.

— Али, според мен наистина трябва да кажеш…

Али издърпа ръката си.

— Спенс, кълна се в Бога!

— За какво се кълнеш? — извика Спенсър. — Да не мислиш, че е лесно?

След като тази сутрин Ариа видя Спенсър в студиото по йога, тя се замисли дали да не я последва до училище и там да поговори с нея. Спенсър и Али бяха скрили нещо, което може би бе свързано с А. Но… тя се уплаши. Смяташе, че добре познава старите си приятелки. Но сега, след като вече знаеше, че всичките имат своите тъмни тайни, които не биха искали да споделят… Може би всъщност тя изобщо не ги бе познавала.

Мобилният й телефон иззвъня, откъсвайки я от спомените й. Ариа се стресна и го изпусна върху купчината мръсни тениски, който се канеше да пере. Тя се наведе и го грабна.

— Здрасти — рече момчешки глас от другата страна. — Обажда се Шон.

— О! — възкликна Ариа. — Как си?

— Горе-долу. Току-що се върнах от един мач. Какво ще правиш довечера?

Ариа подскочи от радост.