— Ъъъ, всъщност нищо.

— Искаш ли да излезем?

Тя чу ново дрънчене на долния етаж. След това гласа на баща й. „Излизам“. Входната врата се затвори. Той дори не остана да вечеря с тях. Отново.

Тя вдигна телефона към ухото си.

— Какво ще кажеш да излезем още сега?

* * *

Шон спря аудито си на един пуст паркинг и поведе Ариа по дигата. От лявата им страна се издигаше мрежеста ограда, а от дясно надолу се спускаше пътека. Над главите им преминаваха влаковите релси, а в нозете им се простираше целият Роузууд.

— Двамата с брат ми открихме това местенце преди много години — обясни Шон.

Той просна кашмирения си пуловер на тревата и с жест я покани да седне. След това извади едно хромирана манерка от раницата си и й я подаде.

— Искаш ли?

През тесния процеп на капака Ариа подуши „Капитан Морган“.

Отпи една голяма глътка и след това го погледна дяволито. Лицето му бе като изваяно, а дрехите му стояха идеално, но около него не витаеше онази типична за всички роузуудски момчета самоувереност: Аз съм готин и го знам.

— Често ли идваш тук? — попита тя.

Шон сви рамене и седна до нея.

— Не често. Но понякога.

Ариа предполагаше, че Шон и тайфата му от типични роузуудски момчета купонясват по цяла нощ по заведенията в града или пък отмъкват бирата на бащите си от хладилника и по цяла нощ се наливат и играят на конзолата за игри Плейстешън. И нощта им естествено завършваше с накисване в джакузи с гореща вода. Почти всички в Роузууд имаха джакузи в задния си двор.

* * *

Светлините на града мигаха под тях. Ариа можеше да види кулата на „Холис“, която нощем се обливаше в бяла светлина.

— Това е невероятно — въздъхна тя. — Не мога да повярвам, че не съм открила това място досега.

— Преди живеехме недалеч оттук — усмихна се Шон. — С брат ми сме пребродили всичките гори с велосипеди. Освен това идвахме тук, за да си играем на „Вещицата Блеър“.

— Вещицата Блеър? — повтори Ариа.

Той кимна.

— След като излезе филма, бяхме обсебени от идеята да си правим собствени филмчета за духове.

— Аз също! — извика Ариа. Тя бе толкова развълнувана, че хвана Шон за ръката, после бързо се отдръпна. — Само че аз снимах моите в задния двор.

— Пазиш ли клиповете все още? — попита Шон.

— Да. Ами ти?

— Аха. — Шон замълча. — Може някой ден да дойдеш да ги видиш.

— С удоволствие. — Тя се усмихна. Шон беше започнал да й напомня за сандвича крок-мосю, който си бе поръчала в Ница. На пръв поглед той приличаше на най-обикновено парче печено сирене, нарязано във формички, нищо особено. Но щом го опита се оказа, че сиренето е Бри, а отдолу са скрити нарязани гъбки портабело. В него имаше много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Шон се надигна и се облегна на лакът.

— Веднъж двамата с брат ми дойдохме тук и заварихме двама да правят секс.

— Наистина ли? — изхили се Ариа.

Шон взе манерката от ръката й.

— Да. И те толкова се бяха залисали, че изобщо не ни видяха. Аз тръгнах много бавно да отстъпвам назад, но се спънах в някакви камъни. Те направо откачиха.

— Няма начин — потрепери тя. — Боже, сигурно са се чувствали ужасно.

Шон я смушка в ръката.

— Ти какво, никога ли не си го правила на открито?

Ариа извърна поглед.

— Никога.

За момент настъпи тишина. Ариа не бе сигурна как се чувства. Неспокойна, донякъде. Но също и… малко възбудена. Имаше усещането, че нещо ще се случи.

— Помниш ли онази тайна, която ми сподели в колата? — попита тя. — Че не искаш да бъдеш девствен повече?

— Да.

— Защо… Защо си мислиш, че го искаш?

Шон се обърна по гръб и се облегна на лакти.

— Започнах да ходя в Клуб „Д“ защото всички бързаха да правят секс, а аз исках да разбера защо хората от клуба са решили да се въздържат.

— И какво?

— Ами мисля, че повечето от тях се страхуват. Но освен това мисля, че търсят и подходящия човек. Някой, с когото могат да бъдат напълно откровени и да не се преструват.

Той замълча. Ариа обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите. Искаше й се — поне малко — Шон да каже: „И, Ариа, мисля, че ти си подходящият човек“. Тя въздъхна.

— Аз правих секс, веднъж.

Шон остави манерката на тревата и я погледна.

— В Исландия, една година, след като се преместихме там — продължи тя. Чувстваше се много странно, че говори за това. — Имаше едно момче, което харесвах. Оскар. Той го искаше, аз също, но… не знам. — Тя отметна бретона от очите си. — Не го обичах — каза тя и след кратка пауза добави: — Ти си първият човек, на когото разказвам за това.

Известно време мълчаха. Ариа усещаше, как сърцето й лудо бие в гърдите. Някъде долу някой си правеше барбекю; тя долавяше миризмата на въглища и бургери. Чу Шон да преглъща и да сменя позата си, като се приближи малко към нея. Тя също се премести към него, чувствайки се доста нервна.

— Ела с мен на Кума Лиса — изтърси Шон.

Ариа вдигна глава.

— К-кума Лиса?

— На благотворителния бал? Обличаш се официално? Танцуваш?

Тя примигна.

— Знам какво е Кума Лиса.

— Освен ако не си решила да отидеш с някой друг. Разбира се, ще отидем като приятели.

Ариа усети лек пристъп на разочарование когато той използва думата приятели. Секунди преди това си бе помислила, че ще се целунат.

— Никого ли не си поканил още?

— Не. Затова каня теб.

Ариа му хвърли един бърз поглед. Очите й все се насочваха към малката трапчинка на брадичката му. Али наричаше такива брадички „задничета“, но всъщност бяха много сладки.

— Ами добре.

— Страхотно — ухили се Шон. Ариа му върна усмивката. Само че… Нещо я накара да клюмне. Давам ти срок до полунощ в събота вечер, Пепеляшке. В противен случай… Събота беше утре.

Шон забеляза изражението на лицето й.

— Какво има?

Ариа преглътна. Усещаше в устата си вкуса на рома.

— Вчера срещнах жената, с която баща ми се заиграва. Беше донякъде случайно. — Тя си пое дълбоко дъх. — Или може би съвсем не беше случайно. Исках да я питам какво става, но просто не можех. Боя се, че майка ми просто ще… ще ги хване някой ден. — Очите й се насълзиха. — Не искам семейството ми да се разпадне.

Шон я прегърна, за да я успокои.

— Защо не се опиташ отново да поговориш с нея?

— Не знам. — Тя погледна ръцете си. Те трепереха. — Бях си подготвила цяла реч за срещата с нея. Просто исках да знае как се чувствам. — Тя се облегна назад и погледна към небето, сякаш очакваше някакъв отговор от вселената. — Но може това е много глупава идея.

— Не е. Аз ще дойда с теб. За морална подкрепа.

Тя го погледна.

— Ти… Наистина ли?

Шон погледна надолу, над дърветата.

— Дори още сега, ако искаш.

Ариа бързо поклати глава.

— Сега не мога. Оставих, ъъъ, листа с написаното в чекмеджето.

Шон сви рамене.

— Не си ли спомняш какво си искала да кажеш?

— Ами помня — тихо каза Ариа. Тя също погледна към дърветата. — Всъщност изобщо не е далече. Тя живее точно зад хълма. В стария „Холис“. — Беше открила адреса й в Гугъл Ърт.

— Хайде, да тръгваме. — Шон протегна ръка. Преди да успее да го обмисли, те вече слизаха по хълма покрай колата му.

Прекосиха улицата и навлязоха в стария „Холис“, студентското градче, пълно с рушащи се, призрачни викториански къщи. Стари фолксвагени, волвота и сааби бяха наредени край тротоара. За петък вечер кварталът бе абсолютно празен. Може би имаше някакво голямо празненство в „Холис“. Ариа се зачуди дали Мередит изобщо ще си бъде вкъщи; някак си й се искаше да я няма.

Някъде по средата Али се спря до розова къща, с чифт маратонки, които се проветряваха на верандата и нещо, което приличаше на пенис, нарисувано с тебешир на пътя пред нея. Това бе единственото, което подсказваше, че тук живее Мередит.

— Мисля, че е тази.

— Искаш ли да почакам тук? — прошепна Шон.

Ариа навлече пуловера си. Изведнъж й се стори, че е адски студено.

— Така мисля. — Изведнъж тя хвана ръката на Шон. — Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. — Шон постави ръце на раменете й. — Ще те чакам точно тук. Нищо няма да ти се случи. Обещавам.

Ариа усети прилив на благодарност. Той беше толкова… мил. Тя се наведе и леко го целуна по устните; докато се отдръпваше, той стоеше зашеметен.

— Благодаря ти — рече тя.

После бавно тръгна към почупените стълби, а ромът пулсираше във вените й. Тя бе изпила три четвърти от манерката на Шон, а той бе отпил само няколко джентълменски глътки. Когато натисна звънеца, тя се облегна на една от колоните, за да стои по-стабилно. Нощта не бе особено подходяща да обува сандалите на висок ток, които си беше взела в Италия.

Мередит отвори вратата. Беше облечена с хавлиени шорти и бяла тениска с щампа на банан — това бе корицата на някакъв стар албум, Ариа просто не можеше да си спомни кой. Тази вечер Мередит изглеждаше по-голяма. Не чак толкова гъвкава и по-мускулеста, също като ония яки мацки от сериала „Момичета с ролери“. Ариа се почувства съвсем хилава.

Изведнъж очите на Мередит се проясниха. Беше я познала.

— Алисън, нали?

— Всъщност казвам се Ариа. Ариа Монтгомъри. Дъщеря съм на Байрън Монтгомъри. Наясно съм с всичко, което става тук. И искам то да спре.

Очите на Мередит се разшириха. Тя си пое дълбоко въздух, след което шумно издиша през носа. Ариа очакваше всеки момент от носа й да блъвне драконски огън.

— Значи искаш, а?

— Точно така. — Ариа се поколеба, осъзнавайки, че думите от речта й се сливат в главата й. Точно тъй! А и сърцето й биеше толкова силно, че тя нямаше да се изненада, ако кожата й пулсираше.

Мередит вдигна вежди.

— Не е твоя работа. — Тя надникна през вратата и се огледа подозрително. — Как разбра къде живея?

— Виж, така разрушаваш всичко — възмути се Ариа. — И аз просто искам да спреш. Ясно ли е? Искам да кажа… Така нараняваш всички. Той все още е женен… и има семейство.

Ариа усети как гласът й изтънява и идеално измислената реч се изплъзва от съзнанието й.

Мередит скръсти ръце на гърдите си.

— Наясно съм с това — отговори тя, като тръгна да затваря вратата. — И съжалявам. Наистина. Но ние сме влюбени.

23.

Следваща стъпка — големият роузуудски затвор

В късния съботен следобед, няколко часа преди началото на бала, Спенсър седеше пред компютъра. Току-що бе написала електронно писмо на Сепията, към което бе прикрепила своите есета. Просто го изпрати, си каза тя. Затвори очи, кликна с мишката и щом ги отвори, домашното й бе изпратено.

Е, поне донякъде си бяха нейни.

Не беше мамила. Наистина. Е, може би малко. Но кой можеше да я вини? След като предишната вечер пристигна съобщението на А., тя прекара цялата нощ в опити да се свърже с Рен, но винаги бе препращана към гласовата поща. Беше му оставила пет съобщения, като във всяко следващо звучеше все по-истерично. Беше си обувала обувките дванайсет пъти, готова да тръгне с колата за Филаделфия, за да провери дали Рен е добре, но всеки път се разубеждаваше. Един-единствен път нейният Сайдкик звънна, и тя направо долетя до него, но се оказа, че е просто имейл от Сепията, разпратен до всички в класа, в който се припомняха въпросите, върху които трябваше да се пишат есета.