Когато някой постави ръка на рамото й, тя изпищя.

Мелиса отстъпи.

— Оле! Извинявай! Аз съм!

Спенсър се обърна надясно, като дишаше тежко.

— Аз… — Тя бързо огледа бюрото си. Мамка му! Имаше един лист хартия, на който пишеше „гинеколог, вторник, 17.00 часа, Орто Трициклин19?“ А на екрана се виждаха есетата на Мелиса. Тя ритна бутона за изключване на компютъра и мониторът угасна.

— Напрегната ли си? — попита Мелиса. — Много домашни преди бала?

— Доста. — Спенсър бързо събра разпилените по бюрото листи на спретнати купчинки.

— Искаш ли да ти дам моята лавандулова възглавничка? — попита Мелиса. — Тя успокоява стреса.

— Всичко е наред — отговори Спенсър, без да се осмели да погледне към сестра си. Аз ти откраднах домашните и гаджето, помисли си тя. Не трябва да си толкова мила с мен.

Мелиса стисна здраво устни.

— Не че искам да те стресирам допълнително, но на долния етаж има един полицай. Каза, че иска да ти зададе няколко въпроса.

— Какво? — изпищя Спенсър.

— Става въпрос за Алисън — рече Мелиса. Тя поклати глава и къдриците й се разлюляха. — Не трябва да те карат да говориш за това, и то само седмица след погребението й. Това е извратено.

Спенсър се опита да не се паникьосва. Тя се погледна в огледалото, приглади русата си коса и си наплиска очите. Навлече една бяла блуза и тесни панталони в цвят каки. Така. Сега изглеждаше вдъхваща доверие и невинна.

Но цялото й тяло трепереше.

На първия етаж в дневната наистина имаше полицай, но той надничаше в кабинета на баща й, където бе наредена колекцията му от маркови китари. Когато ченгето се обърна, Спенсър осъзна, че това не е същият човек, с когото бе разговаряла на погребението. Този беше млад. И й изглеждаше много познат, сякаш го беше виждала някъде другаде.

— Ти ли си Спенсър? — попита той.

— Да — тихо отговори тя.

Той протегна ръка.

— Аз съм Дарън Уайлдън. Току-що ми повериха случая с убийството на Алисън Дилорентис.

— Убийство — повтори Спенсър.

— Да — каза полицай Уайлдън. — Поне ние го разследваме като убийство.

— Добре — Спенсър се опита да накара гласа си да звучи спокойно и зряло. — Леле.

Уайлдън покани с жест Спенсър да седне на дивана в дневната, след което седна срещу нея на шезлонга. Тогава тя се сети откъде го познава: от „Роузууд дей“. Когато тя бе в шести клас, той бе още гимназист, и си бе спечелил репутацията на див петел. Една от приятелките на Мелиса, Лиана, си беше паднала по него и веднъж беше накарала Спенсър да занесе една бележка от тайна обожателка в бара, където той работеше. Спенсър си спомни, че бе помислила, че Дарън има бицепси с размера на консерва боб.

А сега той я гледаше. Спенсър усети, че носът я сърби, а часовникът на дядо й издаде няколко силни изщраквания. Най-накрая той рече:

— Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

Гърлото й се сви от страх.

— Да ви кажа?

Уайлдън се облегна назад.

— За Алисън.

Спенсър примигна. В това имаше нещо не както трябва.

— Тя беше най-добрата ми приятелка — успя да продума тя. Дланите й бяха потни. — Бях с нея в нощта, когато изчезна.

— Точно така. — Уайлдън погледна в тетрадката си. — Това е записано в досието ни. Разговаряла си с някой от участъка след като тя е изчезнала, нали?

— Да. Два пъти.

— Точно така. — Уайлдън плесна с ръце. — Сигурна ли си, че си разказала всичко? Има ли някой, който да е мразел Алисън? Може би колегите ми са ти задавали тези въпроси, но тъй като аз съм нов, може би ще опресниш паметта ми.

Мозъкът на Спенсър защрака. Честно казано много момичета мразеха Али. Дори Спенсър понякога я мразеше, особено заради уменията й да я манипулира, и заради това как я бе заплашила да обвини Спенсър за Онова с Джена, ако някога разкаже онова, което бе научила. И тайно бе изпитала облекчение, когато Али бе изчезнала. След като нея вече я нямаше, а Тоби бе далеч, в друго училище, значи всичките им тайни бяха скрити завинаги.

Тя тежко преглътна. Не беше сигурна какво знае това ченге. Може би полицаите се съмняваха, че тя крие нещо. Това беше великолепно — ако Спенсър му каже „Да, наистина познавам някой, който е мразил Али до такава степен, за да я убие“, това означаваше, че ще трябва да признае за участието си в Онова с Джена. Ако замълчи, за да се предпази, А. може да накаже приятелите й… и Рен.

Ти ме нарани, затова сега аз ще нараня теб.

По врата й започна да се стича студена пот. Но имаше и нещо друго: Ами ако Тоби се бе върнал, за да я нарани? Ами ако той и А. работеха заедно? Ами ако той беше А? Ами ако беше убил Али, щеше ли да отиде в полицията и да се предаде?

— Сигурна съм, че им казах всичко — рече най-накрая тя.

Настъпи дълга, дълга пауза. Уайлдън гледаше Спенсър. Спенсър гледаше Уайлдън. Това я накара да си спомни нощта, след Онова с Джена се случи. Тя бе потънала в накъсан, параноичен сън, а приятелките й тихо плачеха край нея. Но внезапно тя се събуди. Часовникът показваше 3.43 сутринта и в стаята бе тихо. Тя се почувства разстроена и откри Али да спи седнала на дивана, с главата на Емили в скута й.

— Не мога да го направя — каза тя, докато я разтърсваше, за да я събуди. — Трябва да си признаем.

Али стана, заведе Спенсър в банята и седна на ръба на ваната.

— Вземи се в ръце, Спенсър — рече тя. — Нали не искаш полицията да дойде и да ни разпитва.

— Полицията? — изпищя Спенсър с разтуптяно сърце.

— Шшшт — прошепна Али. Тя почукваше с нокти по порцелановата мивка. — Не казвам, че полицаите ще тръгнат да разговарят с нас, но трябва да си направим план какво да говори, в случай, че ни потърсят. Трябва ни една стабилна история. Алиби.

— Защо просто не им признаем истината? — попита Спенсър. — Какво точно си видяла да прави Тоби, и как то те е изненадало дотолкова, че без да искаш си пуснала фойерверка?

Али поклати глава.

— По-добре е по моя начин. Ние ще пазим тайната на Тоби, а той ще пази нашата.

Почукване по вратата ги накара да се изправят.

— Момичета? — извика някой. Беше Ариа.

— Това ми стига — каза най-накрая Уайлдън, като откъсна Спенсър от спомените й. Той й подаде визитната си картичка. — Ако се сетиш за нещо, обади ми се. По всяко време.

— Разбира се — изскимтя Спенсър.

Уайлдън сложи ръце на кръста и огледа стаята. Мебелите в стил „чипъндейл“; скъпият прозорец с цветно стъкло; картините с тежки рамки по стените; и часовникът на Джордж Вашингтон, собственост на баща й, който бил в семейството му от 1800 година. След това огледа Спенсър, от диамантените обици на ушите й и нежния часовник „Картие“ на китката, до белите кичури в косата й, за които плащаше по триста долара на всеки шест седмици. Леката самодоволна усмивка на лицето му сякаш казваше: Приличаш ми на момиче, което има какво да губи.

— Ще ходиш ли на благотворителния бал довечера? — изведнъж попита той, като я накара да подскочи. — На Кума Лиса?

— Ами да — тихо отговори Спенсър.

— Добре — Уайлдън кимна одобрително. — Забавлявай се. — Гласът му звучеше съвсем нормално, но тя можеше да се закълне, че изразът на лицето му казваше: Още не съм приключил с теб.

24.

250 долара ти осигуряват вечеря, танци… и предупреждение

Балът се провеждаше в „Кингмън Хол“, старо английско провинциално имение, построено от мъжа, който бе изобретил някаква ултрамодерна доячна машина около хиляда и деветстотната година. В четвърти клас, когато учиха за имението в часа по история на Пенсилвания, Емили я кръсти „Имението Му“.

Докато момичето на входа проверяваше поканите им, Емили се огледа. В предния двор на къщата имаше градина във формата на лабиринт. От арките на величествената фасада злобно надничаха статуи на гаргойли. Пред нея бе разпъната тентата, където всъщност щеше да се проведе балът. Тя бе осветена от цветни лампиони и пълна с народ.

— Уха — Тоби вървеше след нея. Край тях преминаваха красиви момичета и се отправяха към тентата, облечени с претенциозни, ръчно ушити рокли и носещи в ръце обсипани със скъпоценни камъни чантички. Емили погледна към собствената си рокля — семплата розова тясна рокля без презрамки, която Каролин бе носила на бала миналата година. Сама си беше направила прическа и се бе заляла със свръхженствения парфюм „Лавли“ на Каролин, който я караше да киха. За пръв път от доста време си бе сложила обеци, като насила ги беше напъхала в позарасналите дупки на ушите си. Въпреки всичко това, в сравнение с другите тя се чувстваше съвсем безлична.

Предишния ден, когато Емили се бе обадила на Тоби, за да го покани на бала, той прозвуча наистина изненадано — но бе страшно развълнуван. Тя също се чувстваше странно. Щяха да отидат на бала, да се целунат отново и кой знае? Може да станат гаджета. След време можеше да посетят Джена в училището й във Филаделфия и Емили по някакъв начин щеше да й се реваншира. Щеше да се грижи за следващото куче-водач на Джена, щеше да й чете всички книги, които още не бяха издадени на Брайловата азбука, а може би след време щеше да й признае за собственото си участие в инцидента.

А можеше и да не го направи.

Само че сега, след като вече беше на бала, нещо не й се струваше както трябва. Продължаваха да я обливат студени и горещи вълни, а стомахът й продължаваше да се свива от болка. Ръката на Тоби й се струваше твърде грапава, тя бе твърде нервна, по пътя насам едва размениха по някоя дума. Самият бал изобщо не й подейства успокояващо; всички бяха толкова надути и самоуверени. Освен това Емили бе сигурна, че някой я следи. И тя се взираше във всяка гримирана и напудрена момичешка физиономия и във всяко избръснато красиво момчешко лице, и се чудеше: Ти ли си А?

— Усмивка! — Една светкавица проблесна в лицето на Емили и тя тихичко изписка. Когато петната пред погледа й изчезнаха, тя видя една ухилена русокоса девойка в яркочервена рокля, с прес-карта на дясната гърда и дигитален фотоапарат, който висеше на рамото й.

— Просто правя снимки за „Филаделфия инкуайрър“ — обясни тя. — Искаш ли отново да опитаме, този път без шашнатото изражение?

Емили улови ръката на Тоби и се опита да изглежда щастлива, само че всъщност се получи доста болезнена гримаса.

След като фотографката се изнесе, Тоби се обърна към Емили.

— Да не би нещо да не е наред? Преди изглеждаше доста спокойна пред фотоапарата.

Емили се дръпна.

— Кога си ме виждал пред фотоапарат?

— На срещата на Роузууд и Тейт — напомни й Тоби. — Онова побърканото хлапе, което прави годишника?

— А, да, вярно — отдъхна си Емили.

Тоби проследи с поглед една сервитьорка, която обикаляше наоколо, носейки поднос с питиета.

— Значи в тези среди се движиш.

— Бога ми, не! — рече Емили. — Никога през живота си не съм била на подобно събиране.

Той се огледа.

— Всички изглеждат толкова… толкова изкуствени. Преди време изпитвах огромното желание да избия повечето от тях.

Емили изпита странно усещане. Почувства се по същия начин, както когато се свести на задната седалка в колата на Тоби. Той се ухили когато забеляза изражението й.

— Не буквално — и стисна ръката й. — Ти си много по-красива от всички момичета тук.

Емили се изчерви. Само че установи, че след като Тоби изрече тези думи и когато я докосна, не я заляха топли вълни. А трябваше. Тоби изглеждаше страхотно. Дори красив, всъщност, със своя черен костюм и черни половинки, с коса, опъната назад, и разкриваща ъгловатото му лице с квадратна челюст. Всички момичета го заглеждаха. Когато той се появи на вратата й, дори свитата Каролин изписка: