— Колко е сладък!

Но когато я държеше за ръка, колкото и да й се искаше да почувства нещо, то така и не се появяваше. Все едно се държеше за ръце със сестра си.

* * *

Емили се опита да се отпусне. Двамата с Тоби се добраха до тентата, взеха си две пина колади и се присъединиха към танцуващите на дансинга. Само шепа момичета се опитваха да танцуват по онзи супер-секси-с-ръце-над-главата начин, сякаш искаха да кажат „Глася се да участвам в шоу по МТВ“. Почти всички останали просто скачаха наоколо и припяваха на Мадона. Техниците подготвяха една караоке машина в ъгъла, а момичетата си правеха списък на песните, които искаха да пеят.

Емили напусна тентата и се запъти към тоалетната, като премина през осветената със свещи алея, павирана с розови плочки. Край нея минаваха момичета, хванати за ръце, които си шепнеха разни неща и се смееха. Емили дискретно опипа гърдите си. Досега не беше носила рокля без презрамки и беше убедена, че в един момент тя ще се свлече и ще разкрие гърдите й пред света.

— Искаш ли да ти гледам?

Емили вдигна глава. Една тъмнокоса жена, облечена с копринена рокля с индийски мотиви, бе седнала до малка маса под огромен портрет на Хорас Кингман, самият изобретател на доячната машина. Бе нанизала цял тон гривни на лявата си ръка, а точно под гърлото й бе закачена голяма брошка във формата на змия. До нея лежеше тесте карти, а на таблото пред нея се четеше малък знак: ВЪЛШЕБСТВОТО НА ТАРО.

— Няма нужда — рече Емили. Гледачката на таро бе седнала толкова на открито — пред очите на всички, насред алеята.

Жената я посочи с дългия си, лакиран показалец.

— Напротив, имаш. Тази вечер ще ти се случи нещо. Нещо, което ще промени живота ти.

Емили се вцепени.

— На мен?

— Да, на теб. А момчето, с което си дошла? Ти не го искаш. Трябва да отидеш при човека, когото наистина обичаш.

Челюстта на Емили увисна от изненада и съзнанието й препусна.

Гледачката на таро изглеждаше така, сякаш се кани да каже още нещо, но Наоми Циглър профуча край Емили и седна на масата.

— Ти беше тук и миналата година — рече тя въодушевено и се облегна на лактите си. — И направо ми позна всичко!

Емили си тръгна, а главата й пламтеше. Нещо щеше да й се случи тая вечер? Нещо… което щеше да промени живота й? Може би Бен щеше да разкаже на всички. Или пък Мая щеше да разкаже на всички. Щеше да им покаже онези снимки. Или пък А бе казал на Тоби… за Джена. Можеше да бъде всичко.

Емили наплиска лицето си със студена вода и излезе от тоалетната. Докато се връщаше в тъмното към тентата, тя се сблъска с някого. Щом видя кой е, тя веднага се напрегна.

— Здрасти — рече отчетливо Бен с ужким приятелски глас. Той бе облечен с тъмносив костюм и бе закичен с малка бяла гардения на ревера.

— 3-здрасти — заекна Емили. — Мислех, че няма да идваш на бала.

— Аз си мислех същото за теб — Бен се наведе към нея. — Приятелят ти ми харесва. — Той изрече думата „приятел“ имитирайки кавички във въздуха. — Видях те вчера с него на срещата с „Тейт“. Колко трябваше да му платиш, за да дойде с теб тук?

Емили прелетя край него. Хукна надолу по сенчестата алея, нищо че това не бе най-подходящото място да се опитва да бяга на токчета. Стъпките на Бен отекнаха зад гърба й.

— Защо бягаш? — пропя той.

— Остави ме на мира. — Тя не се обърна.

— Този пич да не ти е бодигард? Първо те защитава в басейна, сега тука. Само че къде е той сега? Или си го наела само да влезе с теб, така че никой да не си помисли, че си лесбийка? — Бен тихо се изхили.

— Ха-ха — Емили се обърна с лице към него. — Много смешно.

— Така ли? — Бен я притисна към стената. Без грам усилие. Хвана я за китките, изви ръцете й отзад и притисна тялото си към нейното. — И това ли ти е смешно?

Ръцете на Бен бяха силни, а тялото му тежко.

На няколко крачки от тях няколко гимназисти се бяха запътили към тоалетната. Не ги ли виждаха?

— Престани — рече Емили.

Грубата му ръка се протегна към ръба на роклята й. Той сграбчи коляното й и плъзна ръка нагоре по крака й.

— Просто ми кажи, че това ти харесва — прошепна той в ухото й. — Или ще разкажа на всички, че си обратна.

Очите на Емили се насълзиха.

— Бен — прошепна тя, като стисна краката си. — Не съм обратна.

— Тогава кажи, че ти харесва — измуча Бен. Ръката му стисна голото й бедро.

Той се приближаваше все повече към бельото й. Докато излизаха заедно, не бяха стигнали дори до там. Емили прехапа устната си толкова силно, че бе сигурна, че е потекла кръв. Беше готова да се предаде и да му каже, че й харесва, само и само той да спре, но я изпълни гняв. Нека Бен си мисли каквото иска. Нека разкаже на цялото училище. Но няма начин да му позволи да й причинява това.

Тя се облегна на стената за опора. След това вдигна коляно и го изрита между краката. Силно.

— Ох! — Бен отстъпи, като се държеше за слабините. От устата му се разнесе тънък, бебешки вой. — Какво направи… — изпъшка той.

Емили приглади роклята си.

— Стой далеч от мен. — Гневът нахлуваше през вените й като наркотик. — Кълна се в Бога!

Бен се запрепъва назад и се блъсна в отсрещната стена. Коленете му се подгънаха и той се свлече на земята.

— Лош, много лош ход.

— Няма значение — рече Емили, след това се обърна и си тръгна. Вървеше с широки, бързи, уверени крачки. Нямаше да му позволи да разбере колко е разстроена. Че бе на косъм да избухне в плач.

— Хей — някой леко я хвана за ръката. Когато погледът й се фокусира, тя разбра, че това е Мая.

— Видях всичко — прошепна Мая, като кимна към Бен, който продължаваше да седи свит на земята. — Добре ли си?

— Да — бързо каза Емили. Но гласът й се счупи. Опита се да продължи, но не успя. Облегна се на стената и покри лицето си с ръце. Може би ако преброи до десет, ще успее да го преодолее. Едно… две… три…

Мая докосна ръката й.

— Съжалявам, Ем.

— Недей — успя да изрече Емили, скрила лице в ръцете си. Осем… девет… десет. Тя ги свали и се изправи.

— Добре съм.

Замълча за малко, като оглеждаше роклята тип „гейша“ в цвят на слонова кост на Мая. Изглеждаше много по-красива от всичките руси клонинги на Шанел, които бе видяла по пътя насам. Тя прокара ръце по собствената си рокля, като се чудеше дали Мая също я оглежда.

— Аз… Май е време да се връщам при приятеля си — промърмори Емили.

Мая отстъпи леко встрани. Само че Емили не можеше да помръдне.

— Преди да тръгнеш искам да ти кажа една тайна — каза Мая.

Емили се приближи и Мая се наведе към ухото й. Устните й не го докоснаха, но бяха толкова близко. По гърба на Емили пробягаха тръпки и тя усети, че е ускорила дишането си. Не беше редно да реагира по този начин, но просто… нищо… не можеше да направи.

Върви при онзи, когото наистина обичаш.

— Ще те чакам — прошепна Мая е малко тъжен и много секси глас. — Колкото и време да е нужно.

25.

Този сюрреалистичен живот, в главната роля Хана Мерин

Събота вечерта Хана влезе в асансьора и се изкачи до етажа, където се намираше апартаментът й в хотел „Четири сезона“. Тя се чувстваше чудесно, отпусната и свежа. Току-що си бе направила цитрусова маска на тялото, осемдесет минутен масаж и курс за потъмняване на кожата „Целуната от слънцето“, трите в този ред. Тези глезотийки съвсем лекичко намалиха стреса й. Това, както й фактът, че се намираше далеч от Роузууд… и А.

Надяваше се, че е избягала от него.

Тя отключи вратата към двустайния им апартамент и влетя вътре. Баща й седеше на дивана в предната стая.

— Хей — изправи се той, — как мина?

— Чудесно! — Хана го погледна с грейнали очи, като изпитваше едновременно щастие и тъга. Искаше да му признае колко е благодарна за това, че отново са заедно, но все пак знаеше, че бъдещето й с него зависи от един човек — от А. С малко късмет бръщолевениците, които бе изстреляла вчера пред Наоми и Райли щяха да я предпазят, но ако това не станеше? Може би трябваше да му признае за Онова с Джена, преди А. да се добере до него пръв.

Тя здраво стисна устни и погледна свенливо към килима.

— Трябва да взема душ по най-бързия начин, ако искаме навреме да стигнем в „Le Bec-Fin“.

— Изчакай секунда само — изправи се баща й. — Имам още една изненада за теб.

Хана инстинктивно погледна към ръцете на баща си, в очакване да види подарък за нея. Може би нещо, с което да се реваншира за всичките закъснели картички за рождения й ден. Но той държеше само мобилния си телефон.

Тогава на вратата та апартамента се почука.

— Том? Тя тук ли е?

Хана замръзна и усети как кръвта във вените и изстива. Тя позна гласа.

— Кейт и Изабел са тук — въодушевено прошепна баща й. Ще дойдат в „Le Bec-Fin“ с нас и след това всички отиваме на „Мама миа“! Нали в четвъртък ми каза, че много ти се гледа?

— Чакай! — Хана му препречи пътя към вратата. — Ти ли ги покани?

— Да — баща й я погледна объркано. — Че кой друг би могъл?

Например А., помисли си Хана. Изглеждаше напълно в неговия стил.

— Но аз си мислех, че ще бъдем само двамата.

— Никога не съм го казвал.

Хана се намръщи. Напротив, каза го. Нали?

— Том? — отново се чу гласът на Кейт. Хана почувства облекчение, че тя нарича баща й така, а не татко, но все пък стисна здраво ръката му.

Баща й се поколеба пред вратата, като очите му шареха неспокойно насам-натам.

— Но, Хана, те са вече тук. Мислех си, че ще ти бъде приятно.

— Защо…? — Защо си решил, че ще ми бъде приятно, мислеше да попита Хана. Кейт ме кара да се чувствам като боклук, а ти не ми обръщаш никакво внимание, когато тя е наоколо. Точно затова избягвах да разговарям с теб през всичките тези години!

Но по лицето на баща й бяха изписани едновременно разочарование и объркване. Сигурно бе планирал това събиране от седмици. Хана се втренчи в пискюлите на персийския килим. Усещаше, че се задушава, сякаш гърлото й бе затъкнато с нещо грамадно.

— Тогава май трябва да ги пуснеш — промърмори тя.

Когато баща й отвори вратата, Изабел изпищя от радост, сякаш са били разделени от цяла галактика, а не само от няколко щата. Тя все още изглеждаше твърде слаба и с твърде силен тен, а очите на Хана бяха веднага привлечени от камъка на лявата й ръка. Това бе пръстен от „Тифани“, с трикаратов диамант — Хана беше изгризала каталога на магазина с кориците.

И Кейт. Тя бе по-красива от всякога. Роклята й на диагонално разположени райета сигурно беше втори размер, а правата й кестенява коса бе по-дълга отколкото преди две години. Тя грациозно постави чантичката си „Луи Вуитон“ на малката хотелска масичка. Хана кипеше от гняв. Кейт сигурно никога не се препъваше с новите си обувки на „Джими Чууз“, нито пък се пързаляше по паркета, след като чистачката го бе лъснала с паркетин.

Лицето на Кейт изглеждаше смръщено, сякаш наистина бе ядосана, че са я довели тук. След това забеляза Хана и изразът й омекна. Тя я огледа от горе до долу — от сакото на „Клое“ до римските сандали — и се усмихна.

— Здрасти, Хана — каза Кейт с очевидна изненада. — Уха! — Тя постави ръка на рамото й, но за щастие не я прегърна. Ако го беше направила, щеше да усети колко силно трепери Хана.

* * *

— Всичко изглежда много добре — въздъхна Кейт, докато гледаше менюто.