— Не можем да отидем в полицията — изсъска Спенсър. — Като знам как се държа с мен онова ченге сутринта, не бих се изненадала, ако мислят, че ние сме убили Али.

Хана се втренчи в големия кристален полилей на тавана. Две деца хвърляха носните си кърпички по него, с надеждата да накарат кристалите да се залюлеят.

— Но нали в съобщението ти буквално се казва „ще те нараня“, нали? Това не е ли достатъчно?

— И е подписано с А. И пише, че и ние сме го наранили. Как да им обясним това?

— Но как да разберем дали Емили е добре? — попита Ариа, като подръпваше роклята си. Хана отбеляза с горчивина, че страничният й цип е все още наполовина свален.

— Може би трябва да отидем до дома й — предположи Спенсър.

— Двамата с Шон можем веднага да отидем — предложи Ариа.

Ченето на Хана увисна.

— Разказала си на Шон за това?

— Не — изкрещя Ариа, опитвайки се да надвика извивките на Наташа Бедингфийлд и изсипващия се дъжд. Хана забеляза, че вече дори светлините на лампите, които осветяваха двора, едва се различават от изсипващия се порой. — Нищо няма да му кажа. Не знам как ще му го обясня, но той няма да разбере.

— Двамата с него ще ходите ли на някой купон след бала? — попита Хана.

Ариа я погледна като обезумяла.

— Нима мислиш, че след всичко това ще хукна по разни купони?

— Е, не, но ако не се беше случило щяхте ли да отидете?

— Хана — Спенсър постави хладната си слаба ръка на рамото й. — Да вървим.

Хана стисна зъби, грабна чаша шампанско от подноса на сервитьорката и я изпразни до дъно. Не можеше да остави нещата така. Това беше невъзможно.

— Вие проверете в къщата на Емили — каза Спенсър на Ариа. — Аз ще продължа да й звъня.

— Какво да правим, ако отидем у Емили и Тоби е с нея? — попита Ариа. — Да го обвиним ли? Имам предвид… ако той наистина е А…

Трите се спогледаха неспокойно. Хана искаше да му срита задника — как е успял да разбере за Кейт? За баща й? За арестите? Как Шон е скъсал с нея и как се е принуждавала да повръща? Как смее да се опитва да я унижи! Но освен това ужасно се страхуваше. Ако Тоби беше А. — ако знаеше, — то значи наистина иска да ги нарани. В това имаше… смисъл.

— Трябва само да се убедим, че Емили е в безопасност — рече Спенсър. — Какво ще кажете, ако не се чуем с нея скоро, да се обадим в полицията и да оставим анонимно предупреждение? Можем да съобщим, че сме видели Тоби да я напада. Не е нужно да затъваме в подробности.

— Ако ченгетата отидат да го търсят, той ще знае, че вината е наша — противопостави се Хана. — Ами ако вземе да им разкаже за Джена? — Тя си се представи в отделението за непълнолетни, облечена в оранжеви дрехи и разговаряща с баща си през стъклена стена.

— Или пък ако тръгне да ни преследва? — попита Ариа.

— Трябва да я открием преди това да се случи — прекъсна ги Спенсър.

Хана погледна към часовника. Десет и половина.

— Аз изчезвам. — Тя хукна към вратата. — Ще ти се обадя, Спенсър. — На Ариа не каза нищо. Дори не можеше да гледа нито нея, нито гигантската смучка на врата й.

Докато си тръгваше, Наоми Циглър я сграбчи за ръката.

— Хан, за онова, което ми каза вчера на футболното игрище. — Тя я гледаше с огромните, съчувстващи очи на водеща на ток-шоу. — Има групи за лечение на булимия. Мога да ти помогна да откриеш някоя.

— Разкарай се — рече Хана и профуча край нея.

* * *

Когато Хана се стовари на седалката във влака за Филаделфия, цялата подгизнала от дъжда, докато притичваше от таксито до влака, главата й изведнъж натежа. Във всяко свое отражение тя виждаше своето аз от седми клас, което й намигаше. Тя затвори очи.

Когато отново ги отвори, влакът бе спрял. Всички лампи бяха угасени, с изключение на табелките за аварийните изходи, които просветваха в тъмнината. Само че на тях вече не пишеше ИЗХОД, а ВНИМАВАЙ.

Вляво Хана видя километрична гора. Луната грееше пълна и ясна над върховете на дърветата. Но преди десетина минути не валеше ли проливен дъжд? От другата страна на влака минаваше път 30. Той обикновено бе задръстен от трафик, но сега на кръстовището не чакаше нито една кола. Тя обърна глава назад, за да види как останалите пътници реагират на спирането на влака, но осъзна, че всички те спят.

— Не, не спят — чу се нечий глас. — Мъртви са.

Хана подскочи. Това беше Тоби. Лицето му бе размазано, но тя знаеше, че е той. Тоби бавно се изправи от седалката и тръгна към нея.

Влакът наду свирката си и Хана рязко се пробуди. Флуоресцентните лампи светеха ярко и безпощадно, както винаги; влакът приближаваше към града; отвън профучаваха размазани светлини. Когато погледна през прозореца, тя видя как едно дърво се пречупва и пада на земята. Две белокоси възрастни дами, които седяха на местата пред нея, коментираха светкавиците и непрекъснато възкликваха:

— О, Господи! Тази беше голяма!

Хана сви колене към гърдите си. Нищо не може да разклати света ти повече от едно разтърсващо признание за Тоби Кавана. И да те потопи в адска параноя.

Тя не бе сигурна как да приеме новините. Не беше реагирала веднага, както направи Ариа; първо трябваше да ги обмисли. Да, тя беше ядосана на Спенсър, че не им беше казала. И бе ужасена от Тоби. Но в момента бе обсебена единствено от мисълта за Джена. Дали и тя знаеше? Дали е знаела през цялото време? Дали знаеше, че Тоби е убил Али?

Всъщност Хана беше видяла Джена след инцидента — само веднъж, — и не беше казала на останалите. Това се случи само няколко седмици преди Али да изчезне, тъкмо когато бе организирала един импровизиран купон в задния си двор. Дойдоха всички популярни деца от „Роузууд дей“ — дори по-големите момичета от отбора по хокей на трева на Али. Тогава за пръв път Хана проведе истински разговор с Шон; разговаряха за филма „Гладиатор“. Хана тъкмо обясняваше колко е страшен филма, когато Али изведнъж изникна зад тях.

Първо погледна към Хана, а очите й казваха: Ура! Най-после говориш с него! Но после, след като Хана рече: „Когато двамата с баща ми излязохме от киното, о, Боже, аз бях толкова изплашена, че отидох директно в тоалетната и повърнах“, Али я сбута с лакът.

— Напоследък имаш доста проблеми с това, нали? — пошегува се тя.

Хана пребледня.

— Какво?

Това се случи скоро след посещението в Анаполис.

Али се постара да привлече вниманието на Шон.

— Това е Хана — рече тя, пъхна показалец в гърлото си, имитирайки гадене и се изхили. Шон, обаче, не се засмя; той погледна едната, после и другата, като изглеждаше объркан и смутен.

— Аз, ъъъ, трябва… — промърмори той и се изниза към приятелите си.

Хана ужасена се обърна към Али.

— Защо направи това?

— О, Хана — рече Али и й обърна гръб. — Не разбираш ли от шега?

Но Хана не разбираше. Не и от такава шега. Тя излезе на панорамната веранда пред къщата на Али, като дишаше тежко, изпълнена с гняв. Когато вдигна поглед се оказа, че гледа право в лицето на Джена Кавана.

Джена стоеше на края на техния двор, сложила големи слънчеви очила и с бяло бастунче в ръка. Гърлото на Хана пресъхна изведнъж. Сякаш бе видяла призрак. Тя наистина е сляпа, помисли си Хана. Досега някак си бе успяла да се убеди, че това изобщо не се е случвало.

Джена стоеше неподвижно на тротоара. Ако можеше да вижда, тя щеше да гледа към огромната дупка в страничния двор на Али, която бяха изкопали за големия, двайсетместен павилион — същото място, където години по-късно, работниците щяха да открият тялото на Али. Хана я погледа известно време, а Джена се взираше в нейната посока с безизразен поглед. След това Хана изведнъж се усети. Там вътре, с Шон, Хана бе заела мястото на Джена, а Али бе заела нейното. Нямаше никаква причина Али да дразни Хана, освен че просто можеше да го прави. Осъзнаването на този факт я порази толкова силно, че тя трябваше да се хване за един кол, за да запази равновесие.

Хана отново погледна към Джена. Толкова съжалявам, изрече само с устни тя. Джена, разбира се, не отговори. Тя не можеше да я види.

Хана никога не е била толкова щастлива да види светлините на Филаделфия — най-накрая се оказа далеч от Роузууд и Тоби. Все още разполагаше с достатъчно време да се върне в хотела преди баща й, Изабел и Кейт да се върнат от „Мама миа“, дори може би щеше да успее да си вземе вана. Сигурно в мини бара щеше да се намери нещо интересно. Нещо силно. Може би дори ще разкаже на Кейт какво се е случило и двете ще си поръчат руум сървис и заедно ще унищожат някоя бутилка.

Уха. Хана никога не бе предполагала, че точно тази мисъл ще и мине през ума.

Тя вкара пропуска си в уреда до вратата, отвори я, пристъпи вътре и… едва не се сблъска с баща си. Той стоеше пред вратата и говореше по мобилния си телефон.

— Ау — извика тя.

Баща й се обърна.

— Вече е тук — каза той по телефона и го затвори. Очите му се взираха студено в нея. — Е, добре дошла.

Хана примигна. Зад баща й стояха Кейт и Изабел. Просто си… седяха там, на дивана и четяха някакво туристическо списание, което бяха намерили в стаята.

— Здрасти — каза тя предпазливо. Всички гледаха нея. — Кейт не ви ли каза? Аз трябваше…

— Да отидеш на бала? — прекъсна я Изабел.

Устата на Хана остана отворена. Поредната гръмотевица я накара да подскочи. Тя отчаяно се обърна към Кейт, която надменно вирна глава и кръстоса ръце. Тя беше ли… Беше ли им казала? Изразът на лицето й казваше да.

Хана се почувства така, сякаш са я изпуснали на главата й.

— Беше… Беше спешен случай.

— Сигурно е било така. — Баща й облегна ръце на масата и се отпусна върху тях. — Не мога да повярвам, че се върна. Помислихме, че пак ще го откараш цяла нощ, може би ще откраднеш още някоя кола. Пък и кой знае? Може да задигнеш нечий самолет? Да отвлечеш президента?

— Татко… — примоли се Хана. Никога не го беше виждала такъв. Ризата му не беше запасана, той бе застъпил краищата на чорапите си и едното му ухо беше изцапано. На всичкото отгоре той беснееше. Никога не го беше чувала да вика така. — Аз мога да обясня.

Баща й хвана главата си с ръце.

— Хана… това можеш ли да го обясниш? — той бръкна в джоба си, за да извади нещо. Бавно разтвори пръсти, един по един. На дланта му лежеше малката опаковка Перкосепт. Неразпечатана.

Когато Хана се протегна към нея, той рязко дръпна ръка.

— О, не, недей.

Хана посочи към Кейт.

— Тя ги взе от мен. Поиска ми ги.

— Ти ми ги даде — рече Кейт с равен тон. На лицето й бе изписан многозначителен израз, който сякаш казваше: Да не си посмяла да се намесваш в нашия живот. Хана се мразеше за това, че е толкова глупава. Кейт не се беше променила. Изобщо.

— Какво изобщо правят тези хапчета у теб? — попита баща й. След това вдигна ръка. — Не. Забрави. Не искам да знам. Аз… — Той затвори очи. — Вече наистина не те познавам, Хана.

В Хана нещо се пречупи.

— Разбира се, че не ме познаваш! — изкрещя тя. — Четири шибани години не си направи труда да поговориш с мен!

В стаята настъпи мълчание. Изглежда всички се страхуваха да помръднат. Ръцете на Кейт лежаха върху списанието. Изабел замръзна с пъхнат в ухото пръст. Баща й отвори уста да каже нещо, но след това отново я затвори.

На вратата се почука и всички подскочиха.

Отвън стоеше госпожа Мерин, необичайно разрошена: косата й бе мокра и увиснала, нямаше много грим и бе облечена с най-обикновени тениска и дънки. Изобщо не приличаше на изтупаната дама, която ходеше всеки ден в търговския център.

— Ти идваш с мен. — Тя присви очи и погледна Хана, като дори не се направи, че вижда Изабел и Кейт. Хана се зачуди дали това не е първия път, когато всички се събират на едно място. Когато майка й видя Перкосепта в ръката на господин Мерин, тя пребледня.