— Но… Трябва да говоря с теб.

Той въздъхна.

Спенсър омекна.

— Съжалявам. Моля те, би ли поговорил с мен сега? — Тя тръгна да обикаля из стаята. — Имам нужда да чуя приятелски глас.

Рен мълчеше. Спенсър дори провери дисплея на телефона си, за да се убеди, че все още са свързани.

— Виж — каза най-накрая той. — Това не е най-лесния начин да ти го кажа, но… мисля, че няма да се получи.

Спенсър разтърка ушите си.

— Какво?

— Смятах, че всичко ще бъде наред. — Гласът на Рен звучеше сковано. Почти като на робот. — Но мисля, че си твърде млада за мен. Аз просто… Не знам. Изглежда, сме съвсем различни.

Стаята пред очите й се размаза, след това се килна на една страна. Спенсър стисна телефона толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Чакай малко. Какво? Бяхме заедно онзи ден и тогава всичко беше наред!

— Знам. Но… Боже, никак не е лесно… Започнах да се виждам с друга.

За няколко секунди мозъкът на Спенсър изключи. Тя нямаше представа как да отговори. Беше сигурна, че дори не диша.

— Но аз правих секс с теб — прошепна тя.

— Знам. Съжалявам. Но мисля, че така е по-добре.

По-добре… за кого? Спенсър чу как в далечината машината за кафе на Рен изписка, че кафето е готово.

— Рен… — примоли се Спенсър. — Защо правиш това?

Но той вече беше затворил.

На дисплея на телефона й се изписа КРАЙ НА РАЗГОВОРА. Спенсър продължи да го гледа.

— Хей!

Тя подскочи. Мелиса стоеше на вратата на стаята й. Облечена с жълтата си тениска „Джей Крю“ и оранжеви шорти „Адидас“, тя грееше като слънце.

— Как мина?

Спенсър примигна.

— А?

— Балът! Весело ли беше?

Спенсър се опита да прикрие бушуващите си емоции.

— Ами, да. Страхотно беше.

— Бижутата на аукциона грозни ли бяха? Как беше Андрю?

Андрю. Тя се канеше да му обясни всичко, но Тоби се беше намесил. Спенсър си тръгна от бала малко след като разбра, че Емили е добре, като взе едно от паркираните пред „Кингман хол“ таксита. Кредитните й карти отново работеха, така че тя без проблеми си плати сметката.

Чак й се догади като си представи как се чувства Андрю днес. Може би изпитваше същото като нея — заслепен и излъган. Но това беше глупаво, всъщност. Между Спенсър и Рен имаше нещо истинско… Андрю си бе въобразявал, че двата със Спенсър могат да са двойка.

Очите й се разшириха. А нима тя не си бе въобразявала, че е с Рен? Що за гадняр трябва да е, че да къса с нея по телефона?

Мелиса седна до нея на леглото, като очевидно очакваше отговор.

— Андрю беше добре. — Мозъкът и сякаш беше омекнал. — Той е, ъъъ, голям кавалер.

— Какво имаше за вечеря?

— Ами… пирог — излъга Спенсър. Нямаше ни най-малката представа.

— Романтична ли беше?

Спенсър набързо се опита да скалъпи някакви мили сцени с Андрю. Как са си поделили аперитива. Танцували са леко пияни на Шакира. След това спря. Защо го правеше? Вече нямаше смисъл.

Съзнанието й започна да се прояснява. Мелиса седеше тук, като толкова мило се опитваше да оправи нещата между тях. Как се интересуваше от бала, как бе накарала родителите им да й простят… а Спенсър й се беше отплатила, като й отмъкна Рен и преписа есетата й по икономика. Дори Мелиса не заслужаваше това.

— Трябва да ти кажа нещо — избъбри тя. — Аз… аз се виждах с Рен.

Мелиса едва примигна, затова Спенсър продължи.

— През цялата седмица. Ходих в новия му апартамент във Филаделфия, говорехме си по телефона, всичко. Но… Мисля, че всичко свърши. — Тя леко се присви, заемайки защитна позиция в случай, че Мелиса реши да я удари. — Можеш да ме намразиш. В смисъл, напълно те разбирам и не те виня. Можеш да кажеш на мама и татко да ме изхвърлят от къщата.

Мелиса взе малката крепонена възглавница на Спенсър и я притисна към гърдите си. Отне й доста време да отговори.

— Всичко е наред. Нищо няма да им казвам. — Мелиса се облегна назад. — Всъщност и аз искам да ти кажа нещо. Помниш ли петък вечер, когато не можеше да се свържеш с Рен? Когато му остави пет съобщения?

Спенсър се втренчи в нея.

— От… Откъде знаеш за това?

Мелиса се усмихна доволно. Усмивка, която внезапно изясни всичко. Започнах да се виждам с друга, беше казал Рен. Не може да бъде, помисли си Спенсър.

— Защото Рен не беше във Филаделфия — равнодушно отговори Мелиса. — Беше тук, в Роузууд. С мен. — Тя стана от леглото и прибра косата си зад ушите. Тогава Спенсър видя смучката на шията й, на същото място, където бе нейната. Дори оградена с червило нямаше да е толкова очевадна.

— И той ти каза? — успя да произнесе Спенсър. — През цялото време си знаела?

— Не, разбрах едва снощи. — Мелиса потърка брадичката си. — Да речем, че получих бележка от загрижен гражданин.

Спенсър сграбчи чаршафа. А.

— Както и да е — оживи се Мелиса. — Снощи също бях с Рен, докато ти бе на бала. — Тя завъртя глава към Спенсър и я погледна по същия начин, както когато преди години играеше Кралицата. Правилата никога не се промениха: Мелиса винаги щеше да бъде Кралицата, а Спенсър винаги трябваше да изпълнява заповедите й. Оправи ми леглото, моя вярна слугиньо, казваше Мелиса. Целуни ми краката. Ти си вечно моя.

Мелиса пристъпи към вратата.

— Но тази сутрин взех решение. Още не съм му казала, но Рен наистина не е за мен. Затова повече няма да се виждам с него. — Тя замълча, обмисляйки думите си, и после се усмихна. — И като гледам как се развиват нещата, предполагам, че ти също повече няма да се виждаш с него.

34.

Видяхте ли? Дълбоко в себе си Хана наистина е добро момиче

Първото нещо, което Хана чу в неделя сутринта, бе как някой пее песента на Елвис Костело „Алисън“.

„Алисъъъъъъън! Знам, че този свят те УБИВА!“ Беше някакъв мъж, гласът му бе силен и скърцаше като косачка. Хана отметна одеялото си. Телевизорът ли беше? Или някой отвън?

Когато се изправи, усещаше главата си сякаш пълна със захарен памук. Видя метнатото на облегалката на стола сако на „Клое“, което беше носила предишната вечер, и изведнъж споменът за преживяното я връхлетя.

След като майка й я извлече от „Четирите сезона“, те пътуваха към къщи в пълно мълчание. Когато влязоха в алеята пред дома им, госпожа Мерин паркира Лексуса и яростно връхлетя в къщата. Когато Хана стигна до вратата, майка й я затръшна пред лицето й. Хана отстъпи зашеметена. Добре, тя бе разказала колко некадърен родител е майка й и това явно се бе оказало лош ход. Но тя наистина ли смяташе да я остави навън?

Хана потропа по вратата и госпожа Мерин отвори с трясък. Погледна я със свъсени вежди.

— О, извинявай. Искаш ли да влезеш?

— Д-да — заекна Хана.

Майка й избухна в смях.

— Способна си да ме обиждаш и да ме унижаваш пред баща си, но не си чак толкова горда, че да откажеш да живееш тук?

Хана направи някакъв нещастен опит да се извини, но майка й разярена се врътна и влезе в къщата. Все пак остави вратата отворена. Хана грабна Дот и се шмугна в стаята си, толкова травматизирана, че дори не успя да заплаче.

„Ооооо, Алисъъъъъън… Знам, че този свят те убива.“

Хана отиде на пръсти до вратата. Пеенето идваше от вътрешността на къщата. Краката й започнаха да треперят. Само някой ненормален би сглупил точно сега да пее „Алисън“ в Роузууд. Ченгетата сигурно ще арестуват човек дори само за това, че си я тананика на обществено място.

Тоби ли беше?

Тя изпъна жълтата си камизолка и излезе в коридора. В същия момент вратата на банята се отвори и оттам излезе някакъв мъж.

Хана вдигна ръка към устата си. Мъжът се бе увил с кърпа — нейната бяла, пухкава кърпа от „Потъри барн“. Черната му коса стърчеше на всички страни. Потиснат писък заседна в гърлото на Хана.

След това той се обърна и я видя. Хана отстъпи назад. Това бе Дарън Уайлдън. Полицай Дарън Уайлдън.

— Уха. — Уайлдън замръзна. — Хана.

Беше невъзможно да не се заплесне в идеално оформените му прасци. Определено не беше ченге, което обича да си похапва понички.

— Защо пееш това? — попита най-накрая тя.

Уайлдън изглеждаше смутен.

— Понякога не се усещам, че пея.

— Помислих, че си… — Хана отстъпи назад. Какво правеше Уайлдън тук? Но след това се усети. Разбира се. Майка й. Тя приглади косата си, без да се отпуска. Ами ако беше Тоби? Какво щеше да прави? Досега сигурно щеше да е мъртва.

— Искаш ли… Искаш ли да влезеш? — Уайлдън стеснително махна към банята. — Майка ти е в нейната.

Хана бе твърде зашеметена, за да отговори. След това, без съвсем да осъзнава какво говори, тя изтърси:

— Трябва да ти кажа нещо. Нещо важно.

— Така ли? — Една водна капка се оцеди от косата му и капна на пода.

— Мисля, че знам кой… кой е убил Алисън Дилорентис.

Уайлдън вдигна вежди.

— Кой?

Хана навлажни устните си.

— Тоби Кавана.

— Защо си мислиш, че е той?

— Аз… Не мога да ти кажа защо. Просто трябва да ми се довериш.

Уайлдън се намръщи и се облегна на касата на вратата, все още полугол.

— Ще трябва да ми дадеш малко повече от това. Може да си ми казала името на момчето, което ти е разбило сърцето, просто ей така, за отмъщение.

В такъв случай щях да ти кажа Шон Ейкард, помисли си горчиво Хана. Тя не знаеше какво да прави. Ако разкаже на Уайлдън за Онова с Джена, баща й щеше да я намрази. Всички в Роузууд щяха да говорят. Тя и приятелките й щяха да отидат в поправително училище.

Но пазенето на тайната от баща й — и от всички в Роузууд — вече нямаше значение. Целият й живот бе съсипан, а и освен това тя бе човекът, който наистина бе наранил Джена. Случилото се през онази нощ може и да беше случайност, но Хана я беше наранявала умишлено достатъчно пъти.

— Ще ти кажа — бавно рече тя, — но не искам никой друг да пострада. Само… само аз, ако се наложи. Става ли?

Уайлдън вдигна ръка да я спре.

— Няма значение. Ние проверихме Тоби още когато Алисън изчезна. Той има непоклатимо алиби. Невъзможно е да е той.

Хана зяпна.

— Има алиби? С кого?

— Не мога да го разкрия. — За момент Уайлдън се поколеба известно време, но накрая краищата на устните му се извиха в усмивка. Той посочи с пръст към покритото с щампи на лосове долнище на Хана. — Много си сладка е тая пижамка.

Хана заби пръстите на краката си в пода. Винаги бе мразила умалителното на пижама.

— Чакай малко. Наистина ли си убеден, че Тоби е невинен?

Уайлдън тъкмо се канеше да отговори, когато уоки-токито му, което беше закачил отстрани до мивката, издаде силно пращене. Той се обърна и го сграбчи с едната ръка, като с другата се мъчеше да задържи кърпата около кръста си.

— Кейси?

— Открихме още едно тяло — чу се прекъсващ глас. — И то е. — Чуха се само статични шумове.

Сърцето на Хана отново се разтуптя. Още едно тяло?

— Кейси. — Извика Уайлдън, докато закопчаваше полицейската си риза. — Можеш ли да повториш. Ало? — нов отговор получаваше само пращене. Той забеляза, че Хана все още стои там. — Върви си в стаята.

Хана настръхна. Как смее да й говори така, все едно й е баща!