Тогава Спенсър започна да трепери. Вината за всичко беше нейна. Само нейна. Усети, че й се повдига. Тоби я беше предупредил, че някои хора ще пострадат, и въпреки това тя не бе направила нищо. Беше толкова погълната от Рен — а виж как завърши всичко. Дори не й се мислеше за Рен в момента. Или пък за Мелиса. Или за тях двамата заедно. Това я караше да се чувства така, сякаш червеи пълзят из вените й. Нещо се беше случило на Емили, а тя бе имала възможността да го предотврати. В дневната й бе седял полицай. Дори А. я беше предупредил.

Внезапно Спенсър забеляза сестрата на Емили Каролин, която стоеше на алеята пред къщата и разговаряше с полицаите. Един от тях се наведе и прошепна нещо в ухото й. Лицето на Каролин се сбърчи така, сякаш плачеше. Тя хукна към къщата.

Фигурата на Ариа потрепери така, сякаш се канеше да припадне.

— О, Господи, Емили е…

Спенсър преглътна тежко.

— Все още нищо не знаем.

— Просто го усещам — каза Ариа с насълзени очи. — А. — Тоби. — Заплахите му. — Тя замълча, като отметна един кичур, който се беше пъхнал в устата й. Ръцете й силно трепереха. — Ние сме следващите, Спенсър. Знам го.

— Къде са родителите на Емили? — Попита Спенсър на висок глас, опитвайки се да омаловажи всичко, което Ариа бе казала. — Не трябва ли да са тук, щом Емили е… — Тя не искаше да произнесе думата мъртва.

Една тойота приус се приближи и паркира зад мерцедеса на Спенсър. От нея излезе Хана. Или по-скоро едно момиче, което приличаше на Хана. Тя не си бе направила труда да преобуе долнището на пижамата си, а дългата й кестенява коса, която обикновено бе спусната върху раменете й, сега бе прибрана в разпуснат кок. Спенсър от години не я беше виждала толкова размъкната.

Хана ги забеляза и тръгна към тях.

— Какво става? Дали…

— Не знаем — прекъсна я Спенсър.

— Аз успях да разбера нещо. — Хана свали слънчевите си очила. — Тази сутрин разговарях с едно ченге и…

Пред къщата спря още един новинарски микробус и Хана спря да говори. Спенсър разпозна жената от новините по „Канал 8“. Тя пристъпи към момичетата, притиснала към ухото си мобилен телефон.

— Значи тялото е било открито отвън тази сутрин? — попита тя, като гледаше в тефтера си. — Добре, благодаря.

Момичетата си размениха отчаяни погледи. Тогава Ариа хвана другите две за ръцете и те тръгнаха през цветната градина на Емили право към дома й. Когато стигнаха на няколко крачки от входната врата, пътя им бе препречен от един полицай.

— Хана, казах ти да не се замесваш в това — рече ченгето.

Спенсър преглътна. Това бе Уайлдън, същия полицай, който бе дошъл в дома й предишния ден. Сърцето й се разтуптя.

Хана се опита да го отблъсне настрана.

— Не ми казвай какво да правя! — Полицаят я хвана за раменете и тя започна да се извива. — Махни си ръцете от мен!

Спенсър бързо прегърна Хана през тънкото кръстче.

— Опитай се да я успокоиш — каза Уайлдън на Спенсър. След това осъзна коя е тя. — Ох — въздъхна той. Придоби първо объркан, а след това заинтересуван вид. — Госпожице Хейстингс.

— Просто искаме да разберем какво се е случило с Емили — опита се да обясни Спенсър, цялата разтреперана. — Тя е… Тя ни е приятелка.

— По-добре си вървете вкъщи. — Уайлдън кръстоса ръце.

Внезапно предната врата се отвори… и навън излезе Емили.

Тя беше боса и бледа, и държеше чаша вода стара чаша на Макдоналдс. Спенсър беше толкова облекчена да я види, че дори изплака. От гърлото й се разнесе един болезнен стон.

Момичетата се втурнаха към нея.

— Добре ли си? — попита Хана.

— Какво се е случило? — каза Ариа едновременно с нея.

— Какво става тук? — Спенсър посочи към насъбралата се тълпа.

— Емили… — Уайлдън сложи ръце на хълбоците си. — Ще можеш да се видиш с приятелките си по-късно. Родителите ти казаха, че не трябва да излизаш от къщата.

Но Емили поклати глава с раздразнение.

— Не, всичко е наред.

Тя ги поведе покрай ченгето към вътрешния двор. Почти ги завря в розовия храст до къщата, където можеха да получат поне малко усамотение. Спенсър хубаво огледа Емили. Тя имаше тъмни кръгове под очите, а краката и бяха надрани, но иначе изглеждаше наред.

— Какво се е случило? — попита Спенсър.

Емили си пое дълбоко дъх.

— Тази сутрин един колоездач открил тялото на Тоби в гората до дома. Предполагам, че… Предполагам, че е поел свръхдоза или нещо такова.

Сърцето на Спенсър замря. Хана си пое дълбоко въздух. Ариа пребледня.

— Какво? Къде? — попита тя.

— По някое време през нощта — рече Емили. — Щях да ви се обадя, но ченгето ме дебнеше като сокол. — Долната й челюст трепереше. — Нашите са на гости при баба. — Тя се опита да се усмихне, но устата й се изкриви в гримаса, а след това тя избухна в плач.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Хана.

— Цялата вечер той се държа много странно — рече Емили, като избърса лице с ризата си. — Когато си тръгвахме от бала, в един момент той изглеждаше съвсем нормален, а в следващия ми разказваше колко е мразел Али. Каза, че не можел да й прости онова, което е сторила, и че се радва, че е мъртва.

— О, Господи — Спенсър покри очите си с ръце. Всичко това бе истина.

— Тогава осъзнах, че Тоби е знаел — продължи Емили с бледо лице и треперещи ръце. — Сигурно е разбрал, какво е направила Али… и мисля, че той я е убил.

— Чакай малко — прекъсна я Хана, като вдигна ръка. — Не мисля, че той…

— Шшт — Спенсър леко докосна тънката китка на Хана. Тя изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но Спенсър се боеше, че ако Емили спре, няма да намери сили да продължи.

— Аз избягах от него и тичах чак до дома — каза Емили. — Когато влязох вътре, Спенсър се обади, но връзката прекъсна. Тогава… Тогава Тоби се появи пред задната врата. Казах му, че знам какво е направил и че ще кажа на полицията. Той беше поразен и тогава разбрах.

Емили изглеждаше като замаяна от цялото това говорене.

— Момичета… Откъде Тоби е разбрал за всичко?

Стомахът на Спенсър се сви. Предишната седмица връзката беше прекъснала преди да успее да каже на Емили истината за Онова с Джена. Надяваше се да не се наложи да й го обяснява сега — Емили изглеждаше толкова разстроена. И без това бе достатъчно гадно да я признае на Ариа и Хана — но истината щеше да разруши крехкия свят на Емили.

Емили и Хана я гледаха очаквателно и Спенсър бе принудена да го разкаже.

— Той винаги е знаел — рече тя. — В онази нощ видял Али. Тя го изнуди да поеме вината върху себе си. После ме накара да запазя тайната. — Тя замълча, за да си поеме дъх, и забеляза, че Емили не реагира по начина, по който Спенсър очакваше. Тя просто си стоеше там съвсем спокойна, сякаш слушаше урок по география. Това някак си разстрои Спенсър. — После, ъъъ, когато Али изчезна, непрекъснато си мислех че, знам ли… — Тя вдигна поглед към небето, осъзнавайки че онова, което се кани да каже, е абсолютната истина. — Помислих си, че Тоби има нещо общо с това, но бях твърде уплашена, за да кажа каквото и да било. Но после той се върна за нейното погребение… а в моите съобщения от А. се намекваше за тайната на Тоби. В последното пишеше Вие ме наранихте, затова и аз ще ви нараня. Той искаше да си отмъсти на всички ни. Сигурно е знаел, че всички сме участвали.

Емили продължаваше спокойно да стои. След това много бавно, раменете й започнаха да треперят. Тя затвори очи. Първоначално Спенсър помисли, че тя плаче, но после осъзна, че всъщност се смее.

Емили отметна глава назад, като смехът й все повече се усилваше. Спенсър неспокойно погледна към Ариа и Хана. Очевидно Емили се беше побъркала.

— Ем… — нежно рече тя.

Когато Емили свали главата си, долната й устна трепереше.

— Али ни обеща, че никой няма да разбере какво сме направили.

— Предполагам, че е излъгала — равнодушно произнесе Хана.

Очите на Емили блестяха, докато ги оглеждаше една след друга.

— Но как може така да ни излъже? Ами ако Тоби беше решил да каже? — Тя поклати глава. — Това… се е случило, докато бяхме в къщата на Али, и гледахме към портата на двора? — попита Емили. — В онази същата нощ?

Спенсър кимна сериозно.

— Тогава Али са върна в къщата и каза, че всичко е наред, и тогава никой не можа да спи, освен нея, а тя ни утешаваше всичките?

— Да — по бузите на Спенсър се стичаха сълзи. Разбира се, Емили помнеше всеки детайл.

Емили се взираше в нищото.

— Тогава тя ни даде тези. — Тя протегна ръката си. Гривната, която Али им беше направила — като символ на тайната — беше здраво вързана на китката й. Всички останали отдавна бяха свалили своите.

Краката на Емили се подкосиха и тя се строполи на тревата. След това започна да дърпа гривната от ръката си, опитвайки се да я скъса, но конците бяха стари и здрави.

— По дяволите — рече Емили, свивайки пръсти в опит да изтъни дланта си така, че да може да изниже гривната, без да се налага да я развързва. След това заби зъбите си в нея, но тя отказваше да се разкъса.

Ариа сложи ръка на рамото на Емили.

— Всичко е наред.

— Просто не мога да повярвам — тя избърса очите си и се отказа да се занимава с гривната. После отскубна шепа трева. — Освен това не мога да повярвам, че отидох на бала с… убиеца на Али.

— Толкова се страхувахме за теб — прошепна Спенсър.

Хана размаха ръце.

— Хей, момичета, точно това се опитвах да ви кажа. Тоби не е убил Али.

— А? — намръщи се Спенсър. — Какви ги говориш?

— Аз… Разговарях с онзи полицай тази сутрин — Хана посочи към Уайлдън, който обсъждаше нещо с новинарския екип. Казах му за Тоби… за това, че според мен той е убил Али. Той отговори, че още тогава са го проверили. Имал алиби. Той дори не е заподозрян.

— Със сигурност го е направил — Емили стоеше изпъната. — Когато снощи му казах, че знам какво е направил, той страшно се паникьоса и ме умоляваше да не казвам на ченгетата.

Всички се спогледаха объркани.

— Значи смяташ, че ченгетата грешат? — Хана въртеше в пръстите си закопчалката на гривната във форма на сърце.

— Чакай малко — бавно изрече Емили. — Спенсър, с какво го е изнудвала Али? Как е успяла да накара Тоби да поеме вината за… Джена?

— Според Спенеър Али не й е казала — отговори Ариа.

Спенсър усети как я обзема неспокойно нервно чувство. Така е по-добре, беше казала Али. Ние ще пазим тайната на Тоби, той ще пази нашата.

Но Тоби беше мъртъв. Али беше мъртва. Вече нямаше никакво значение.

— Не, знам — тихо каза тя.

Тогава Спенсър забеляза, че някой се приближава към вътрешния двор и пулсът и се ускори. Беше Джена Кавана.

Тя носеше черна тениска и тесни черни дънки, а черната й коса бе събрана в кок на главата й. Кожата й все още бе блестяща, снежнобяла, но лицето й бе скрито зад огромни слънчеви очила. В едната си ръка държеше бяло бастунче, а в другата държеше повода на златистия си ретривър. Той я доведе досами групата.

Спенсър бе повече от сигурна, че всеки момент ще припадне. Или това, или отново щеше да заплаче.

Джена и кучето й спряха точно до Хана.

— Тук ли е Емили Фийлдс?

— Да — прошепна Емили. Спенсър долови страха в гласа й. — Тук съм.

Джена се обърна в посоката, откъдето дойде гласът на Емили.

— Това е твое — тя и подаде розова сатенена чантичка. Емили я взе изключително внимателно, сякаш бе направена от стъкло. — А тук имам нещо, което трябва да прочетеш — Джена бръкна в джоба си и извади омачкан лист хартия. — От Тоби е.