— Наистина се чувствам изхабена — рече накрая тя, опитвайки се да обясни усещанията си.

Лорън протегна ръка и повдигна брадичката й.

— Тъкмо се канех да те правя капитан на отбора.

Емили зина.

— Капитан?

— Ами да — Лорън щракна с химикала си. — Реших, че го заслужаваш. Ти си истински отборен играч. Но щом не искаш да се занимаваш с плуване, тогава…

Дори по-големите й брат и сестра Джейк и Бет, които бяха в отбора през четирите години в гимназията и бяха спечелили стипендии за колежа, не бяха избирани за капитани.

Лорън нави канапа на свирката около пръста си.

— Какво ще кажеш да те поотпусна малко? — Тя разтърси ръката на Емили. — Знам, че беше много трудно. А и приятелката ти…

— Да. — Емили погледна към плаката на Майкъл Фелпс, който Лорън бе закачила на стената, с надеждата да не се разплаче отново. Всеки път, когато някой споменаваше за Али — което се случваше кажи-речи на всеки десет минути — очите й се насълзяваха.

— Какво ще кажеш? — попита Лорън.

Емили прокара език по зъбите си. Капитан. Е, вярно бе, че тя е шампион на щата на 100 метра бътерфлай, но „Роузууд дей“ имаше страхотен отбор по плуване — Лани Айлър стана пета в шампионата за младежи на 500 метра свободен стил, а „Станфорд“ вече бяха обещали на Джени Кестлър пълна стипендия за следващата година. Това, че Лорън беше избрала Емили пред Лани и Джени, означаваше нещо. Може би беше знак, че нейният люшкащ се живот отново влиза в релси.

— Добре — чу се тя да казва.

— Прекрасно. — Лорън я потупа по ръката. После бръкна в един от многото кашони с тениски и подаде една на Емили. — За теб. Подарък по случай началото на сезона.

Емили я разопакова. На нея имаше надпис: ГЕЙ МОМИЧЕТА: МОКРИ И ХЛЪЗГАВИ. С пресъхнало гърло тя вдигна поглед. Нима Лорън знаеше?

Лорън наведе глава на една страна.

— Правя аналогия с бътерфлая5 — бавно изрече тя. — Нали се сещаш, пеперудка?

Емили отново погледна към тениската. Там не пишеше „гей момичета“, а „летящи момичета“6.

— О — рече тя прегракнало и сгъна тениската. — Благодаря.

После излезе от кабинета на Лорън и се затътри с омекнали крака по коридора край басейна. Салонът беше препълнен с плувци, които бяха дошли заради състезанието. Изведнъж се спря, защото усети, че някой я гледа. В другия край на залата видя Бен, бившето й гадже, който се беше облегнал на секцията с трофеите. Погледът му бе страшно напрегнат и той дори не мигна. Кожата й настръхна и тя усети как се изчервява. Бен се усмихна самодоволно, обърна се настрана и прошепна нещо на най-добрия си приятел Сет Кардиф. Сет се засмя, погледна Емили и му прошепна нещо в отговор. След това и двамата се разкикотиха.

Емили се скри зад тълпа деца от училището „Сейнт Антъни“.

Това бе другата причина да иска да се откаже от плуването — така нямаше да й се налага всеки ден след училище да бъде с бившето си гадже, което знаеше. В петък, на купона в дома на Ноъл, той беше хванал Емили и Мая в далеч не приятелска поза.

Тя тръгна по празния коридор, който водеше към съблекалните, като отново се замисли за последното съобщение от А. То беше много странно, но когато Емили прочете текста в хотелската тоалетна, почти й се стори, че чува гласа на Али. Само дето това не беше възможно, нали? Освен това единствено Бен знаеше за Мая. Може би по някакъв начин беше открил, че Емили се беше опитала да целуне и Али. Възможно ли е… Възможно ли е Бен да е А.?

— Къде отиваш?

Емили бързо се обърна. Бен я беше последвал в коридора.

— Здрасти — опита се да се усмихне тя. — Какво става?

Бен беше навлякъл парцаливия шампионски анцуг — смяташе, че му носи късмет, затова го носеше на всяко състезание. Беше си остригал косата през уикенда и сега ъгловатото му лице изглеждаше още по-сурово.

— Нищо не става — отвърна злобно той. Гласът му отекна в облицованите с плочки стени. — Мислех, че си решила да се откажеш.

Емили сви рамене.

— Да. Ами, промених си мнението.

— Наистина ли? В петък беше толкова сигурна. Приятелката ти изглеждаше толкова горда с теб.

Емили отвърна поглед.

— Бяхме много пияни.

— Да, бе, точно тъй. — Той пристъпи към нея.

— Мисли си каквото искаш. — Тя тръгна към съблекалнята. — И съобщението, което ми изпрати, изобщо не ме уплаши.

Бен вдигна вежди.

— Какво съобщение?

Емили се спря.

— Онова, в което казваш, че ще разкажеш на всички — рече тя в опит да го изпита.

— Никакви съобщения не съм ти изпращал — Бен вирна брадичка. — Но… Може и да разкажа. Това, че си обратна, си е доста пикантна историйка.

— Не съм гей — процеди Емили през зъби.

— Тъй ли? — Бен отново пристъпи към нея. Дишаше тежко през разширените си ноздри. — Докажи го.

Емили се изсмя. Бен си беше такъв. Но тогава той се наведе напред, обви я с ръце през кръста и я притисна към стената.

Тя си пое остро дъх. Усещаше как Бен диша във врата й и дъхът му миришеше на гроздов „Геторейд“7.

— Престани — прошепна тя, като се опитваше да се измъкне.

Бен можеше да я задържи дори само с една ръка. Той притисна тялото си към нейното.

— Казах докажи го.

— Бен, спри. — Очите й се насълзиха от страх. Тя колебливо се опита да го отблъсне, но той я натисна още по-силно. Ръцете му пробягаха по гърдите й. Тънък писък излетя от гърлото й.

— Проблем ли има?

Бен внезапно се отдръпна. На другия край на коридора стоеше момче с анцуг, на който се виждаше емблемата на гимназията „Тейт“. Емили му хвърли бърз поглед. Това не беше ли…?

— Не е твоя работа, човече — рече Бен на висок глас.

— Кое не е моя работа? — Момчето се приближи. Наистина беше той.

Тоби Кавана.

— Пич — Бен се обърна към него.

Очите на Тоби се плъзнаха към ръката му, която беше обгърнала кръста на Емили. Той вирна брадичка в посока на Бен.

— Какво става тук?

Бен погледна Емили и я пусна. Тя се отдръпна от него, а Бен побърза да блъсне с рамо вратата към мъжката съблекалня. След това настъпи тишина.

— Добре ли си? — попита Тоби.

Емили кимна с наведена глава.

— Така мисля.

— Сигурна ли си?

Емили го стрелна с поглед. Той беше пораснал много, лицето му вече нямаше онова мишо изражение, дори беше красив с тези високи скули и тъмни очи. Това я накара да се сети за другата част от съобщението на А. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем…

Коленете й омекнаха. Не може да бъде… Или пък може?

— Трябва да тръгвам — избъбри тя и хукна с разперени ръце към женската съблекалня.

8.

Дори типичните роузуудски момчета се занимават с анализ на чувствата

Докато вторник следобед Ариа се прибираше от училище, тя мина с колата си край игрището за лакрос и разпозна самотната фигура, която спринтираше по терена, размахвайки стик пред лицето си. Той непрекъснато сменяше посоките и се плъзгаше из мократа, разкаляна трева. Заплашителни тъмни облаци се бяха надвесили над главите им и дори бе започнало да пръска.

Ариа отби.

— Майк!

Не беше виждала брат си откакто предишния ден той профуча през вратата на бар „Виктъри“. Няколко часа по-късно се беше обадил, за да предупреди, че ще вечеря в дома на приятеля си Тио. По-късно отново се обади, за да каже, че ще остане да преспи у тях.

Брат й я погледна от другия край на терена и се намръщи.

— Какво?

— Ела тук.

Майк бавно тръгна през ниско окосената, без нито едно плевелче, поляна.

— Влизай в колата — заповяда му Ариа.

— Тренирам.

— Не можеш цял живот да избягваш тази тема. Трябва да поговорим.

— Да поговорим за кое?

Тя повдигна идеално оформените си вежди.

— Ами за това, което видяхме вчера? В бара?

Майк започна да чопли единия от каишите на стика. По брезентовата козирка на шапката му се появиха първите дъждовни капки.

— Не знам за какво говориш.

— Какво? — Ариа присви очи, но Майк дори не я погледна.

— Хубаво. — Тя му обърна гръб. — Щом си такъв страхопъзльо…

Изведнъж Майк протегна ръка и се хвана за рамката на вратата.

— Аз… Не знам какво ще правя — тихо рече той.

Ариа натисна спирачката.

— Какво?

— Не знам какво ще правя, ако се разведат — повтори Майк. С това смутено изражение на лицето той изглеждаше уязвим и с около десет години по-възрастен. — Сигурно ще се самоубия.

Очите й се насълзиха.

— Това няма да се случи — каза тя с треперещ глас. — Обещавам ти.

Майк подсмръкна. Тя протегна ръка към него, но той се отдръпна и хукна по поляната.

Ариа реши, че е по-добре да тръгва и бавно подкара колата по криволичещия, мокър път. Тя обожаваше мокрото време. Напомняше й за онези дъждовни дни, когато беше още на девет. Тогава се промъкваше до гаража на съседа, където той бе паркирал моторната си лодка, пъхаше се под брезентовото покривало и се сгушваше в една от кабините, където, заслушана в звука на потропващите капчици, водеше записки в дневника си.

Тя смяташе, че мисълта й работи най-добре в дъждовно време, а сега определено имаше нужда да помисли. С А. би могла лесно да се справи, като каже на Ила за Мередит, ако тази история бе окончателно приключила. Родителите й щяха да я обсъдят, Байрън щеше да каже, че това няма да се повтори и други подобни ала-бала приказки. Но сега Мередит се беше върнала и това променяше всичко. Снощи баща й не се прибра у дома за вечеря — Ариа и майка й вечеряха на дивана пред телевизора, като гледаха шоуто „Риск“ с по една купа, пълна със супа, в скута. И двете бяха абсолютно безмълвни. Работата беше там, че тя също не знаеше какво ще прави, ако родителите й се разведат.

Когато тръгна да се изкачва по един изключително стръмен хълм, Ариа подаде газ — нейното субару винаги имаше нужда от малко изръчкване по стръмнините. Но вместо да поеме бързо нагоре, светлините в купето угаснаха и колата се затъркаля надолу по хълма.

— Мамка му — прошепна Ариа и дръпна ръчната спирачка. Когато отново се опита да запали, двигателят изобщо не се обади.

Тя огледа пустия двулентов път. Над главата й изтрещя гръмотевица и дъждът започна да се излива от небето. Ариа бръкна в чантата си, за да открие телефона. Трябваше да се обади или на пътна помощ, или на родителите си да я приберат. След като известно време рови безуспешно, тя се сети, че го е забравила на масата у дома. Дъждът беше толкова проливен, че през стъклата нищо не се виждаше.

— Мили Боже — прошепна Ариа, затисната от усещането за клаустрофобия. Пред очите й се появиха цветни петна.

Ариа познаваше това тревожно усещане: връхлиташе я паниката. Беше й се случвало няколко пъти досега. Първо след Онази случка с Джена, после след като Али изчезна и накрая в Рейкявик, когато, докато се разхождаше по улица Лаугавегур, видя на един билборд снимката на момиче, което изглеждаше точно като Мередит.

Успокой се, каза си тя. Това е просто някакъв си дъжд. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, запуши си ушите с пръсти и започна да пее „Братко Жан“ — по неведоми причини френския вариант на популярната песничка свърши идеална работа. След като си я изпя три пъти, петната започнаха да изчезват. Дъждът беше преминал от порой в спокоен валеж. Оставаше й просто да се върне обратно до фермата, която беше подминала преди малко, и да използва телефона им. Тя отвори вратата със замах, заметна униформеното си яке през глава и започна да тича. Силен порив на вятъра повдигна късата й пола и тя стъпи в огромна, кална локва. Краката й, обути в сандали, подгизнаха.