Друго го дразнеше още повече: Саймън бе сигурен във въздействието, което тялото му има върху Ариана, както и нейното — върху него. Когато се приближи за първи път към нея в крепостта Блакторн, тя го погледна веднъж и сетне продължи да го гледа така, сякаш никога преди не бе виждала мъж.

Саймън възприе Ариана по същия начин. Бе виждал по-красиви жени, но никога не бе виждал жена, която така да приковава сетивата му. Дори сирената Мари.

Тогава Саймън прие като жестока божия шега факта, че Ариана бе сгодена за Дънкан Максуел — приятел на Саймън и съюзник на Доминик. Когато се разбра, че Дънкан обича друга жена, Саймън незабавно предложи да се ожени за дъщерята на могъщия нормански барон. Женитбата щеше да осигури мира, от който Доминик така отчаяно се нуждаеше в Спорните земи, ако на крепостта Блакторн бе писано да процъфтява.

Когато предложи женитбата, Саймън бе сигурен, че Ариана го предпочита пред други мъже. Сега вече не бе толкова убеден. Вероятно просто се опитваше да го държи в напрежение. Това със сигурност бе играта на Мари, която тя играеше изключително добре.

— Обидих ли те с нещо, лейди Ариана? — попита хладно Саймън.

— Не.

Толкова бърз отговор. И толкова фалшив.

— Сепна ме, това е всичко. Не очаквах да си толкова близо до мен.

Саймън само се усмихна в отговор.

— Да накарам ли Мег да ми приготви специален сапун, за да зарадвам изтънчените ти ноздри? — попита той.

— Ароматът ти ми харесва много такъв, какъвто е — отвърна любезно Ариана.

И докато го казваше, осъзна, че наистина мисли така. За разлика от много други мъже Саймън не миришеше на застояла пот и прекалено дълго носени дрехи.

— Изглеждаш учудена, че не смърдя — каза Саймън. — Да проверя ли истинността на думите ти?

С обезоръжаваща бързина той отново се наведе към Ариана. Тя се дръпна в същия миг, преди да успее да овладее страха си. Постара се да застане изправена на дървения стол, така че да изглежда сякаш се държи по-настрана от него.

— А сега можеш вече да дишаш — каза той сухо.

Ариана пое дъх с бърз и дрезгав звук, който можеше да е породен от страх или удоволствие. Саймън реши, че по-вероятно е страх.

Или отвращение.

Устните се свиха под меката, късо подрязана брада на Саймън. Много добре си спомняше думите на Ариана, когато Дънкан я бе попитал дали ще бъде съпруга не само на думи, но и на дело.

Ще изпълнявам дълга си, но се отвращавам от перспективата на брачното ложе.

Когато я попита дали студенината й се дължи на това, че обича друг мъж, Ариана бе прекалено откровена.

Аз нямам сърце.

Нямаше съмнение, че говори истината, тъй като Амбър през цялото време докосваше Ариана и не откри нищо освен откровеност в думите на норманската наследница.

Ариана се бе съгласила да се омъжи, но бе дала ясно да се разбере, че я отвращава мисълта да се съвкупява с мъж. Дори с мъжа, който щеше скоро да й стане съпруг.

Или пък точно с него?

Устните на Саймън се изкривиха мрачно, когато погледна норманската наследница, която се бе съгласила да стане негова невеста.

Когато се видяхме за първи път, дали ме гледаше със страх, докато аз я гледах с желание?

Мисълта смрази Саймън, тъй като си беше дал обет никога вече да не желае жена повече, отколкото го желае тя. Този вид желание даваше на жената власт над мъжа, жестока власт, която го съсипва.

Дали е възможно Ариана да е една от онези жени, които си играят на топло и студено, като с несигурност привличат мъжа да подлудява от желание, оставяйки го полунаситен?

Или изобщо ненаситен?

Но тази игра на преструвки, на оттегляне и привикване може да се играе и от други.

Това бе игра, която Саймън бе изучил доста добре в ръцете на Мари. Толкова добре, че накрая я бе победил в собствената й игра.

Като не каза нито дума, той се изправи и се отдръпна от Ариана, без изобщо да я докосне.

Макар и облекчена, Ариана усети, че отдръпването й от Саймън бе накърнило гордостта му. Мисълта я разтревожи, тъй като той с нищо не го бе заслужил.

И въпреки това, когато отвори уста, за да му го каже, оттам не излязоха никакви думи. Нямаше смисъл да отрича истината: мисълта да спи с мъж смразяваше кръвта й.

Саймън не заслужаваше студенината й, но Ариана не можеше да направи нищо, за да промени това. Цялата й топлота й бе отнета преди месеци, през дългата нощ когато бе лежала упоена и безпомощна, докато Хубавият Джефри бе грухтял над нея като прасе.

Ариана потръпна от отвращение. Спомените й от онази ужасна нощ бяха бледи и изкривени от черното питие, което Джефри й бе дал, за да мълчи и да лежи безпомощна.

Понякога си мислеше, че замъглените спомени бяха като милост.

Но друг път й се струваше, че само подсилват ужаса й.

— Саймън — прошепна Ариана, без да разбере, че произнася на глас името му.

За миг Саймън се спря, сякаш я бе чул. Сетне хладно й обърна гръб.

ГЛАВА ВТОРА

Закачливите думи на младоженците изпълваха напрегнатата тишина, възцарила се между Саймън и Ариана.

— Имаш ли време да пояздиш с мен? — попита Дънкан Амбър.

— За теб имам всичкото време на този свят.

— Само на света ли? — престори се на обиден той. — Ами в рая и след това?

— Пазариш ли с мен, съпруже?

— Имам ли нещо, на което би искала да сложиш ръка? — парира я Дънкан.

Усмивката на Амбър бе стара като Ева и млада като руменината, появила се върху страните й.

В отговор смехът на Дънкан бе едно чисто мъжко удоволствие:

— Безценна Амбър, как ме радваш.

— Така ли?

— Непрекъснато.

— Как? — заизмъчва го тя.

Дънкан започна да й казва, сетне си спомни, че не са сами.

— Попитай ме довечера — отвърна тихо той, — когато огънят в камината ще се превърне в пурпурни въглени, обвити в сребриста пепел.

— Заклевам се, че ще го направя — каза Амбър, като положи ръка върху силното рамо на Дънкан.

— А сега, ако си свършила тук, да тръгваме към конете.

— Да съм свършила ли? — Амбър премига. — О, гребенчето ми. Забравих за него.

Тя се обърна към Ариана, която я наблюдаваше с ясни и далечни като скъпоценни камъни очи.

— Виждала ли си едно гребенче, украсено с червен кехлибар? — попита я Амбър. — Мисля, че сигурно е паднало от косата ми някъде из крепостта.

— Не съм го виждала, ще попитам Бланш.

— По-добре ли се чувства прислужницата ти днес?

— Не — Ариана сви устни. — Боя се, че Бланш е болна от нещо по-обикновено от онова, което повали рицарите ми на идване от Нормандия.

— О, така ли? — попита Амбър.

— Мисля, че чака дете.

— Това не е болест, а благословия — каза Саймън.

— Навярно е така за омъжените жени — отвърна Ариана — Но Бланш е далеч от дома си, от семейството си и, по всяка вероятност, от момчето, заради което сега е в това състояние. Нейното едва ли е благословия?

С едно гъвкаво движение на раменете Саймън отхвърли възраженията на Ариана.

— Като твой съпруг ще взема мерки прислужницата ти да получи достатъчно грижи — рече хладно Саймън. — Нуждаем се от повече деца в Спорните земи.

— Деца… — промълви Ариана със странен глас.

— Да, моя бъдеща съпруго. Деца. Възразяваш ли?

— Само срещу средствата.

— Средствата?

— Съвкуплението — каза Ариана и потръпна — Жалък начин да се постигне толкова хубава цел.

— Няма да ти изглежда така, след като се омъжиш — рече мило Амбър. — Тогава ще разбереш, че девическите ти страхове са безпочвени като вятъра.

— Да — отвърна разсеяно Ариана. — Разбира се.

Никой обаче не й повярва и най-малко — тя самата.

Ръцете й още веднъж сляпо затърсиха утехата на арфата. Звуците, който се чуха от грациозния инструмент, бяха мрачни като мислите й. И въпреки това докосването на инструмента й донесе известно успокоение. Накара я да вярва, че ще успее да издържи на това, което трябваше да изтърпи — мрачните и болезнени нощи и кошмарите, които после щяха да я преследват денем.

Амбър погледна озадачено Ариана, но норманската наследница не забеляза.

— Навярно ще е по-добре да не прибързвате с женитбата — каза тихо Амбър на Саймън. — Ариана е… неспокойна.

— Доминик се страхува, че нещо друго може да тръгне зле, ако отлагаме.

— Нещо друго ли? — Тогава Амбър осъзна какво искаше да каже Саймън. — О, бракът на Дънкан с мен вместо с лейди Ариана.

— Да — потвърди иронично Саймън. — Така или иначе северната граница на Блакторн отново е в безопасност, щом брат ти Ерик е доволен от твоя брак.

Амбър кимна.

— Но тази безопасност може да изчезне — продължи Саймън, без да се церемони, — ако барон Дьогер си помисли, че Дънкан е зарязал дъщеря му заради теб.

Амбър погледна бързо към Ариана. Ако слушаше, това не личеше нито по лицето й, нито по премерените движения на пръстите й върху струните на арфата.

— Не се страхувай за нежните чувства на лейди Ариана — рече Саймън с ирония. — Тя е възпитана като аристократка. Знае дълга си да се омъжи за онзи, който влезе в брачната сделка.

— Лейди Ариана трябва да се омъжи за верен васал на Доминик льо Сабр — рече сухо Дънкан. — И колкото по-бързо, толкова по-добре за всички ни.

— Но… — започна Амбър, ала бе прекъсната от Саймън.

— И съпругът й трябва да е някой, който има одобрението и на крал Хенри, и на самия Дьогер — додаде той.

— Но ти нямаш това одобрение! — възрази Амбър.

— Саймън е толкова лоялен към Доминик, колкото всеки друг — рече Дънкан. — Затова английският крал ще одобри женитбата. Саймън е норман, а не шотландец или саксонец и в това отношение барон Дьогер ще бъде по-доволен, отколкото ако младоженецът бях аз.

— Да. Във всяко едно отношение аз съм по-желаният съпруг за дъщерята на Дьогер от Дънкан.

— Този барон — рече Амбър, — толкова ли е властен, че и кралете се страхуват от него?

— Да — отсече ясно Ариана.

Единствената дума бе придружена с дисонансен акорд.

— Ако ме беше омъжил за Хубавия Джефри, който е син на друг велик нормански барон, баща ми скоро щеше да стане равен ако не по закон, то поне по богатство и военна мощ на вашия крал Хенри. Затова съм сгодена за рицар, който е верен по-скоро на Хенри, отколкото на някой нормански херцог.

— А сега — продължи сухо Саймън — само трябва да убедим барон Дьогер, че дъщеря му е напълно доволна от мен. Така няма да има повод за война.

— А, това обяснява историята за крепостта и околностите, която разпространява Свен — каза Амбър.

— Каква история? — попита Ариана.

Саймън се засмя невесело.

— Да, и то каква история.

Ариана не каза нищо повече, но пръстите й задърпаха една след друга струните на арфата. С това зададе въпрос и Саймън й отговори:

— Свен разправя, че сме се влюбили един в друг, когато съм те придружавал от Блакторн към крепостта Стоунринг.

Пръстите на Ариана потрепериха в мига, в който скандалната история я измъкна от нещастните й мисли.

— Любов ли? — промърмори тя. — Що за сантиментална глупост? Мъжете не обичат годениците си. Те обичат само зестрата и властта.

Амбър премигна, но Саймън се засмя.

— Да, моя лейди — рече Саймън. — Сантиментална глупост, наистина.

— Но историята е мъдра — рече възхитен Дънкан. — Дори самият крал трябва да се поклони пред абсолютното право на едно момиче да избере съпруга си. Дьогер не може да прави изключение.

— Доминик наистина заслужава да го наричат Вълкът от Глендруид — рече Амбър. — Мъдрите му планове носят мир, а не война.

— Идеята да се ожени за мен бе на Саймън, а не на брат му — отвърна Ариана. — Умът на Саймън е по-бърз и от ръцете му.

По лицето на Саймън се появи мигновено учудване. Последното нещо, което очакваше от Ариана, бе комплимент, колкото и небрежно да бе поднесен.

От друга страна, тя може би просто се залавяше отново за играта, с която го измъчваше.

— Смяташ ли, че Дьогер ще ти повярва? — попита Амбър със съмнение.

— Какво да повярва? Че съм се оженил за дъщеря му ли?

— Че е било… — Амбър търсеше думите.

— … любовно привличане, което е било предизвикателство и за английския крал, и за бащата-норман — намеси се Ариана. — По любов, разбира се.

Тонът на Ариана точно имитираше насмешката в гласа на Саймън, когато самият той бе предложил женитбата като изход от опасната ситуация на разваления й годеж.

Саймън сви рамене.

— Дьогер или ще повярва на историята, или да се оправя както знае. Така или иначе, преди да започне среднощната служба, лейди Ариана ще стане моя съпруга.

Вик от двора на замъка отвлече вниманието на Саймън. Той приближи до тесния прозорец, ослуша се и хвърли кос поглед на Дънкан.

— Прекалено дълго чака, за да избягаш, велики господарю на Стоунринг — рече той, като се поклони така, както един сарацин би се поклонил на султана си. — Това е крепостният селянин със скитащото прасе — как се казваше?