— Прасето ли? — попита Дънкан смутено.

— Селянинът — отвърна Саймън.

— Етълрод.

— О, как можах да го забравя? — продължи Саймън. — Очевидно прасето е развило вкус към ябълки. До голямата кошница е.

— Затова прасетата ги пускат свободно да рият из овощните градини, след като оберат плодовете — тросна се Дънкан. — Иначе само червеите ще се охранват.

— Понастоящем въпросното прасе се намира под земята и рие в един от твоите килери.

— Господи! — рече Дънкан през зъби, като тръгна към вратата. — Казах на Етълрод да построи достатъчно голяма кочина за тази умна свиня!

— Извинете, но трябва да видя това — каза Амбър, като се опитваше да не прихне. — Прасето на Етълрод е източник на много забавления за хората в крепостта.

— Ако тази свиня не бъде затворена — рече сухо Саймън, — ще стане източник на много бекон.

Амбър се разсмя и забърза след съпруга си.

С бърз поглед Саймън улови сянка от усмивка върху устните на Ариана. Нейната красота му напомни за първия път, когато видя норманската наследница. Тогава усети как някой му изкара дъха като със свит юмрук.

Дори и сега му бе трудно да повярва, че Ариана е пред него — една аристократка, сгодена за мъж от простолюдието, чиято единствена претенция към богатство и уважение се дължеше на бързата му сабя.

Без да иска, Саймън протегна ръка към нея.

— Ариана… — прошепна той.

Тя примигна при звука на името си. За секунди бе забравила, че не е сама.

Когато ръката на Саймън докосна косата й, Ариана се отдръпна.

Той бавно пусна ръката си. Усилието да не я свие в юмрук бе толкова силно, че го заболя. И въпреки това той го направи, тъй като бе дал обет никога повече да не позволи страстта му към една жена да управлява действията му.

— Скоро ще бъдем съпруг и съпруга — рече равно той.

Тръпка премина през Ариана.

— Така ли реагираш на всички мъже — попита Саймън — или само на мен?

— Ще изпълня дълга си — каза тихо Ариана.

И въпреки това още докато го казваше, осъзна, че думите й са лъжа. Бе преценила, че ще може да се справи със задълженията си на съпруга. Сега знаеше, че няма да може. Просто нямаше да може да принуди себе си да изтърпи отново изнасилване.

За съжаление го осъзна прекалено късно. Сватбата бе насрочена. Капанът бе заложен.

Никакъв начин да се измъкна.

Освен един.

Но този път мисълта за смъртта не й донесе утеха.

Как бих могла да убия Саймън, чието единствено престъпление е обичта му към брат му?

Щом не мога да направя това, как ще понеса изнасилването отново и отново, цял живот?

— Дългът… — прошепна тя.

— Дълг — повтори Саймън тихо. — Това ли е всичко, което ще можеш да ми дадеш в брака ни? И твоята красота ли е като тази на курвата Мари — плът, криеща в себе си ледена душа, която преследва само изгодата?

Ариана не каза нищо, защото се страхуваше, че ако отвори уста, ще се разнесе яростен вик.

— Начинът, по който очакваш сватбата ни, ме пленява — рече иронично Саймън. — Направи така, че да не се налага да изпращам войници да те доведат до олтара. Защото, Бог ми е свидетел, ще направя точно това, ако се наложи.

Саймън се обърна и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Нямаше и нужда. Ариана не се съмняваше, че той ще направи точно това, което каза Саймън беше мъж, който държи на думата си.

Никакъв изход.

Освен един.

Неусетно пръстите на Ариана дръпнаха струните на арфата. Един отчайващ дисонантен акорд се откъсна от инструмента.

Това бе единственият звук, който тя издаде.

Сватбата щеше да започне преди залез и да свърши, преди да изгрее луната. Преди луната да залезе отново, булката трябваше да намери начин да извърши убийството.

Или да умре.

ГЛАВА ТРЕТА

Меланхолични, леко противоречиви акорди звучаха в стаята на Ариана. Въпреки че в крепостта Стоунринг кипяха напрегнати приготовления за предстоящата сватба, никой не обезпокои Ариана, преди да се появи прислужницата й Бланш, за да се погрижи за господарката си.

Само с един поглед Ариана разбра, че няма промяна в състоянието на момичето. Лицето му бе все още много бледо. Под чистата забрадка светлокестенявата коса на Бланш бе загубила блясъка си. Както и сините й очи. Очевидно днес тя не се чувстваше по-добре от дните, когато пътуваха от Нормандия към Англия.

— Добро утро, Бланш. Или е вече добър ден?

В гласа на Ариана нямаше неодобрение, само чисто любопитство.

— Не чухте ли, че часовоят обяви часа? — попита Бланш.

— Не.

— Е, да, щом като толкова скоро ще се омъжите за годеник, когото не сте искали — рече Бланш със зрелост, надхвърляща нейните петнадесет години.

Ариана сви рамене.

— Няма голяма разлика между мъжете.

Бланш я погледна сепнато.

— Моля да ме извините, госпожо, но има значителна разлика.

Ариана отговори само с поредица от бързо изсвирени ноти, които прозвучаха като несъгласие.

— Не че ви обвинявам за това, че сте неспокойна — каза бързо Бланш. — Тук се навъртат някакви изключително странни хора. Направо да те хване страх и от сенките.

— Странни ли? — попита разсеяно Ариана, като изсвири въпросителен трилер на арфата.

— Да, госпожо, толкова отдавна свирите на арфата, че умът ви трябва да се е уморил като пръстите ви. Учените хора са странни, не мислите ли?

Ариана премига. За няколко секунди пръстите й се укротиха.

— Не смятам, че учените са странни — рече тя най-накрая. — Лейди Амбър е добра и прекрасна. Сър Ерик е по-добре образован и по-красив от почти всички, рицари които познавам.

— Но тези негови огромни хрътки и този дяволски сокол на ръката му… Смятам, че не е естествено.

— Естествено е като дишането. Всички рицари имат любими хрътки и соколи.

— Но… — запротестира Бланш, ала бе прекъсната.

— Стига вече безполезни приказки — рече твърдо Ариана. — Всички крепости и хората в тях изглеждат странни, когато човек дълго време не е живял там.

Бланш замълча и заприготвя нещата за банята на господарката си. Един продълговат абаносов гребен напомни на Ариана предишния й разговор с господарката на крепостта.

— Виждала ли си едно гребенче, украсено с червен кехлибар? — попита Ариана. — Лейди Амбър го е оставила някъде.

Бланш бе така сепната от въпроса, че просто зяпна, като си гризеше нокътя, без да пророни нито дума.

— Бланш, пак ли ти е лошо?

Бланш тръсна глава и няколко къдрици се показаха под забрадката й.

— Ако намериш гребенчето, моля те да ми кажеш.

— Едва ли ще го намеря преди вас, милейди. Сър Джефри много пъти е казвал колко много приличате на леля си.

Ариана се вцепени, но не каза нищо.

— Вярно ли е? — попита Бланш.

— Кое?

— Че леля ви можела да намери сребърна игла в купа сено?

— Да.

Бланш се ухили и в устата й се показа дупка от липсващ зъб, който момичето бе изгубило на дванайсетгодишна възраст.

— Хубаво е човек да може да открива изгубени вещи — рече Бланш и въздъхна. — Лейди Елинор винаги ме биеше, когато изгубех сребърните й игли за бродерия.

— Знам.

— Не се натъжавайте толкова — рече Бланш. — Ако лейди Амбър е изгубила гребенчето си, много скоро ще го откриете.

— Не.

Резкият отказ накара Бланш да премигне.

— Но Джефри каза че сте намерила сребърна чаша и кана, която никой… — започна прислужницата.

— Готова ли е банята ми? — прекъсна я Ариана.

— Да милейди — отвърна тихо тя.

Нещастието на прислужницата предизвикваше съчувствие у Ариана, но тя нямаше желание да й обяснява, че е изгубила странния си дар заедно с девствеността си.

Освен това се беше уморила да усеща как се свива стомахът й всеки път, когато чуе името на Джефри.

— Приготви ми най-хубавата риза и червената рокля — рече тихо Ариана.

Независимо дали щеше да е сватба или бдение над мъртвец, роклята щеше да свърши добра работа.

— Не смея! — смотолеви прислужницата.

— Защо? — попита Ариана.

— Лейди Амбър ми каза че лично ще донесе сватбената ви рокля.

Ариана бе обзета от безпокойство.

— Кога беше това?

— В крепостта пристигна още една учена магьосница… ъ, жена — рече Бланш.

— Кога?

— На зазоряване. Не чухте ли как се разлаяха онези хрътки?

— Помислих, че сънувам.

— Не, в крепостта пристигна една учена жена с подарък за вас. Сватбена рокля.

Ариана се намръщи и остави арфата настрани.

— Амбър нищо не ми каза.

— Може би не е могла. Учената жена беше много страшна. Бяла коса и очи като лед. — Бланш набързо се прекръсти. — Наричат я Касандра. Казват, че предрича бъдещето. Тук има магьосници, милейди.

Ариана сви рамене.

— Според някои и в моя дом имало магьосници. Леля ми била една от тях. Аз също. Помниш ли?

Бланш изглеждаше объркана.

— Ако ще ви помогне да се почувствате по-добре, аз видях Учената жена лице в лице — каза Бланш. — Касандра има човешки образ.

Намръщеното лице на прислужницата се отпусна и тя въздъхна.

— Свещеникът ми каза, че това било свято място независимо от слуховете — каза Бланш. — Истинско облекчение е да го чуеш. Страхувах се за моето бе…

Сякаш прерязани с нож, думите на Бланш секнаха.

— Не се тревожи — рече спокойно Ариана. — Знам, че си бременна. Бебето няма да пострада. Саймън обеща.

Бланш все още изглеждаше обезпокоена.

— Искаш ли Саймън да ти намери съпруг? — попита Ариана.

Тревогата върху лицето на Бланш се измести от копнеж. Сетне тя тръсна глава.

— Не, благодаря, милейди.

Черните вежди на Ариана се приповдигнаха учудено, но тя рече само:

— Знаеш ли кой е бащата на детето ти?

Бланш се поколеба, но сетне кимна.

— Той в Нормандия ли е?

— Не.

— А, значи тогава трябва да е някой от моите хора. Земевладелец ли е или воин?

Бланш поклати глава.

— Значи е рицар — промълви тихо Ариана. — Да не е един от онези, които загинаха от тежката болест?

— Няма значение — каза Бланш, като се покашля. — Никой рицар не би се оженил за прислужница без родословие, без зестра и без особена хубост.

Очите на момичето се насълзиха и светлосините й зеници проблеснаха с необичайна яснота.

— Бъди спокойна — каза Ариана. — Поне никой не те преследва заради това, което можеш да му дадеш. Нито пък някой мъж ще ти отнеме със сила или с измама това, което си е твое.

Бланш погледна странно господарката си, но не каза нищо.

— Не се страхувай, ще се погрижим за теб и бебето ти и няма да се налага да търпиш в леглото си съпруг, когото не желаеш.

— О, това ли било — усмихна се Бланш. — Не е чак такова изпитание. През зимата мъжът е по-топъл от свинята и не вони чак толкова. Поне повечето мъже.

В душата на Ариана неочаквано нахлу споменът за Саймън, който се навежда към нея и дъхът му едва не докосва шията й.

Да накарам ли Мег да ми приготви специален сапун, който да зарадва изтънчените ти ноздри?

Ароматът ти ми харесва много такъв, какъвто е.

Странно усещане премина през Ариана, когато отново осъзна колко верни са били думите й. За нейните сетива Саймън бе чист като слънчевите лъчи, които проникваха в косата му и я правеха сякаш да гори.

Ако всичко, което трябва да правя като съпруга е да домакинствам в къщата му, да оправям сметките му, да се грижа за удобствата му…

Но това не е всичко, което мъжът иска от жена си. Това не е всичко, което и Господ иска.

— Милейди? Добре ли сте?

— Да — отвърна вяло Ариана.

Бланш се наведе напред и погледна отблизо господарката си.

— Изглеждате бяла като стената — рече тя. — И вие ли чакате дете?

— Не — отчетливо отвърна Ариана.

— Извинете ме, не исках да ви обидя — бързо рече Бланш, като заекваше. — Просто в акъла ми са само бебета, а сър Джефри каза, че сте много нетърпелива да имате деца.

— Сър Джефри греши.

Мъртвешкото спокойствие в гласа на Ариана подсказа на Бланш, че отново е прекрачила границите на още ненаучените си задължения на прислужница.

Бланш въздъхна и си пожела всички аристократи да са така очарователни и естествени като хубавия сър Джефри. Нищо чудно, че лейди Ариана бе станала толкова мрачна, след като й казаха, че я изпращат в Англия, за да се омъжи за някакъв саксонски грубиян вместо да си остане в къщи и да вземе сър Джефри, сина на великия нормански барон.

Ариана предадената.

— Нещата ви са готови, милейди — каза Бланш съчувствено. — Искате ли да ви помогна да се изкъпете?

— Не.

Въпреки че белезите от преживяното в обятията на сър Джефри бяха отдавна заличени по тялото на Ариана, тя не можеше да понесе дори случайното докосване от ръката на прислужницата си.