Sara Shepard - Опарени

Двете слязоха по рампата и навлязоха във влажната атмосфера на Пуерто Рико. Слънчевите лъчи се отразяваха във водата. Те подминаха група деца, които носеха тениски на „Ълстър“, училището на Джордан.

— Искаш ли да ги поздравиш? — попита Емили.

Джордан я погледна безизразно.

— Кого?

— Ами… — Емили замълча. Вече бяха подминали учениците от „Ълстър“; моментът бе отминал. — И какво ще правим сега? — попита вместо това тя. — Ще скитаме по улиците? Да седнем в някое кафе и да слушаме мариачи?

— Търпение, сладурче. — Джордан леко плесна Ема по хълбока, после рязко сви вляво и тръгна по втория док, към който бяха привързани яхти и лодки. Тя вървеше уверено, сякаш познаваше мястото, и накрая спря пред дълга, ъгловата моторница, която се поклащаше леко върху вълните. На Емили й се стори, че промърмори: — Тази ще свърши работа.

Джордан влезе в лодката. Тя леко се разлюля под тежестта й и момичето разпери ръце за равновесие. Влезе бързо в кокпита и огледа уредите. После отвори люка до кормилото. Порови малко из вътре и моторът забръмча.

— И така! — извика тя на Емили пред боботещия звук. — Качваш ли се на борда?

Емили примигна.

— Това твоята лодка ли е?

Джордан се засмя.

— Не, глупаче!

— Тогава какво правиш?

Джордан се облегна върху кормилото.

— Собственикът й отдавна не я е ползвал. — Тя посочи към стикера, залепен отстрани. — Виждаш ли? Лицензът й е изтекъл. Покрита е със слой мръсотия — не е била почиствана от години. — Тя потупа с ръка по кожената седалка. — Горката старица. Иска ти се да излезеш в морето, нали?

— Можем да попаднем в голяма беда! Мислех си, че се опитваш да останеш незабелязана!

Джордан грабна шапката на капитана, която висеше на един пирон над кормилото, и я сложи на главата си.

— Животът не си заслужава да се живее, ако непрекъснато се страхуваш.

Емили погледна през рамото си, почти очаквайки да види сянката на А. да се плъзва зад съседната лодка. Но там нямаше никой. Тук бяха само тя, Джордан и докът, пълен с лодки. Джордан беше права: Емили непрекъснато се страхуваше. Кога за последно се беше забавлявала?

Тя колебливо стъпи с единия крак в лодката.

— Само една малка обиколка, нали?

— Яху! — извика Джордан и бързо се приближи до Емили, за да й помогне да се качи на борда. Прегърна я силно и я притисна към себе си за няколко секунди. Кожата на Емили настръхна. Мисълта, че могат да последват още такива прегръдки, беше достатъчно основание да наруши правилата.

Джордан развърза лодката. След това с едно завъртане на кормилото изкара лодката от пристанището. Миришещият на сол бриз разреши косата на Емили. След няколко секунди те подминаха круизния кораб, после още няколко лодки. Докато заобикаляха старата крепост в покрайнините на града, Емили погледна надолу и забеляза нещо. Дъното на лодката беше стъклено. На няколко сантиметра под него грациозно плаваха риби, които проблясваха под слънчевите лъчи.

— О, Боже! — Тя притисна длани към стъклото. — Джордан! Ела да видиш!

Джордан спря лодката и се приближи към нея. Под краката й се плъзгаха тропически риби. Океанските растения се извиваха грациозно.

— Леле — възкликна тя.

— Никога не съм виждала нещо подобно — рече възхитено Емили. — Дори не ни е необходима маска за гмуркане!

Няколко минути двете наблюдаваха възхитено водата. Но докато Емили се взираше в бездната, веселото й настроение постепенно започна да се изпарява. Преди по-малко от година Табита беше повлечена от същото това море. Риби, същите като тези, бяха плували безстрастно около тялото й, наблюдавайки постепенното му разлагане. Водораслите се бяха оплели в косите й. Солената вода бавно, неуморно бе разяждала трупа й, докато накрая бяха останали само кости.

В гърлото й се зароди странен гъргорещ звук. Джордан се обърна.

— Добре ли си?

— Добре съм — едва успя да произнесе Емили.

Джордан се наведе към нея, ококорила зелените си очи.

— Не, не си. Да не те е страх, че взехме тази лодка?

Емили уви ръце около тялото си, почувствала внезапен хлад. „От всичко ме е страх“, й се искаше да каже. Но се боеше, че ако отвори уста, само за минути оттам ще се излеят всичките й тайни. Не можеше да каже на Джордан за Табита. Беше твърде опасно.

— Радвам се, че сме тук — успя да произнесе най-накрая тя. — Имах нужда от това. Да се махна поне за малко от живота си.

Джордан наведе глава.

— Нещата вкъщи са много зле, а?

Емили кимна, чувствайки голяма буца в гърлото си.

— Родителите ти! — предположи Джордан. — Ти ми каза, че не те искат край себе си.

Очите на Емили се напълниха със сълзи и тя отново кимна.

— Те ме мразят.

— Какво точно се случи?

Емили я погледна, после си пое дълбоко дъх. Тази тайна поне можеше да сподели.

— Разбраха, че миналото лято родих дете. Когато миналата седмица им казах, те не просто откачиха — отдръпнаха се изцяло от мен.

Джордан примигна.

— Родила си дете?

Емили потрепна, долавяйки шока в гласа на Джордан. Сигурно беше отвратена. Но после погледна към лицето й. На него бе изписана нежност и разбиране. „Хайде — сякаш казваше изражението й, — слушам те. Така или иначе те харесвам“.

Изведнъж всичко се изля навън. Частта за Гейл. Дори отмятането от договорката и оставянето на бебето на прага на семейство Бейкър.

— След като Айзък разбра за него, реших, че е ред и на родителите ми да научат — каза Емили. — Но сега сякаш просто не съм част от семейството. И преди се е случвало да ми се ядосат, но това е нещо съвсем различно. Знам, че би трябвало да ги намразя, но толкова много ми липсват.

Тя погледна със замъглените си от сълзите очи надолу към рибите, които се носеха във водата. Всичко, което беше казала, бе болезнено искрено. Беше преживяла много неща със семейството си, но смяташе, че бяха започнали да се разбират взаимно. Стореното от нея бе съсипало завинаги нещата между тях.

Джордан пристъпи към нея и я докосна по ръката.

— Толкова си смела — каза тихо тя. — Аз не бих могла да постъпя като теб. В никакъв случай.

Емили примигна, за да махне сълзите от очите си.

— Беше много, много трудно.

— Какво е усещането? — Джордан я гледаше с ококорени очи. — Да си бременна, имам предвид. Да родиш. Да преминеш през нещо толкова… разтърсващо. Аз не мога да си го представя.

— Страшно — отвърна Емили. — Но и невероятно. Любимата ми част беше да я усещам как рита. Лежах си през нощта, сложила ръка на корема и просто оставах така часове наред. Първоначално беше като леко пърхане. Но после, когато стана по-голяма, ритниците бяха по-силни. Направо ми взимаше ума.

— Леле — прошепна Джордан.

Очите й се напълниха със сълзи и тя погледна с признателност към Джордан.

— Знаеш, досега никой не ме е питал за това. Винаги казваха, че съм сбъркала и какъв ужасен човек съм.

— Не си ужасна — рече Джордан. — Невероятна си.

Емили я погледна срамежливо.

— Мисля, че ти също си невероятна — прошепна тя.

Джордан постави показалеца си върху коляното на Емили. Вместо миг по-късно да го отдръпне, тя го остави там. Емили погледна розовия й добре оформен нокът и се плъзна по-близо към нея. Сърцето й се разтуптя. Преди да се усети, устните им се докоснаха. Носът на Емили се изпълни с главозамайващия аромат на жасминов парфюм. Тя погали с пръсти голите ръце на Джордан. Кожата й беше мека като на венчелистче.

Те се притиснаха една към друга, вдъхвайки аромата си, а когато се откъснаха, впериха поглед в очите си.

— Яху — прошепна Джордан замаяно. — Надявах се това да се случи.

— Яху за мен — настоя Емили, сви се в скута на Джордан и се загледа в облаците.

— Яху за нас — поправи я Джордан. После взе капитанската шапка, постави я на главата на Емили и отново разпери ръце.