— О, Господи! О, Господи! — проплака Емили.

— Не спирай да караш — изръмжа Спенсър, поглеждайки през задното стъкло към примигващия буркан на линейката. Двама парамедици изскочиха навън и внимателно се спуснаха надолу. — Не трябва да ни видят!

Хана се обърна настрани и погледна през прозореца. В гърдите й се бореха различни емоции. Облекчение, определено — Мадисън щеше да получи помощ. Но гърлото й бе стегнато от страх. Дали преместването на Мадисън не бе влошило състоянието й? Какво се беше случило току-що?

От устата й се отрони стон. Тя отпусна глава върху дланите си и почувства горещите сълзи.

Емили също се разплака. Последва я Ариа.

— Мацки, престанете! — сопна им се Спенсър, макар по нейните бузи също да се стичаха сълзи. — Медиците ще се погрижат за нея. Сигурно всичко е наред…

— Ами ако не е? — проплака Ариа. — Ами ако сме я парализирали?

— Просто се опитвах да постъпя правилно, като й предложих да я откарам у тях! — изстена Хана.

— Знаем. — Емили я прегърна силно. — Знаем.

Докато субаруто профучаваше по острите завои, всички мислеха върху нещо друго, което искаха да кажат, но не се осмеляваха: поне никой друг не знае за това. Катастрофата беше станала на отдалечена отсечка от пътя. Бяха се измъкнали оттам, преди някой да ги види.

Бяха в безопасност.

Момичетата зачакаха случилото се да се появи в новините; представяха си заглавието „Кола излита от остър завой на улица «Рийдс»“. В материала сигурно щеше да се спомене за високата алкохолна проба на момичето и как е била размазана колата. Но какво ли друго щяха да кажат репортерите? Ами ако Мадисън беше парализирана? Ами ако се сетеше, че не е карала тя и дори си спомнеше, че момичетата са я пренесли?

На следващия ден всяка от тях седеше пред телевизора, проверяваше телефона си за новини и държеше радиото включено, макар и с намален звук. Но нямаше нищо.

Мина един ден, после втори. Все така. Сякаш катастрофата не се беше случила. На третата сутрин Хана се качи в колата си и мина бавно по улица „Рийдс“, чудейки се дали цялата случка не се е разиграла само във въображението й. Но не, виждаше се огънатият парапет. В калта имаше следи от плъзгането на автомобила, а по земята проблясваха парчета стъкло.

— Може би семейството й е било много притеснено от случилото се и се е разбрало с ченгетата да си мълчат — предположи Спенсър, когато Хана й се обади, за да изрази притеснението си от липсата на новини. — Помниш ли Надин Рупърт, приятелката на Мелиса? Една нощ, докато били още в гимназията, Надин се напила и забила колата си в едно дърво. Нямало й нищо, но семейството й се примолило на полицаите да премълчат за инцидента и те се съгласили. Надин отсъства цял месец от училище, докато се възстановяваше, а след това разправяше на всички, че е била на минерални бани. Но после пак се напи и разказа на Мелиса какво всъщност се е случило.

— Ще ми се да науча, че не е ранена — рече Хана с тих гласец.

— Знам. — Спенсър звучеше притеснено. — Да се обадим в болницата.

И те го направиха, но тъй като Хана не знаеше фамилията на Мадисън, сестрата не можа да им даде никаква информация. Хана прекъсна връзката и се загледа безизразно в нищото. След това отвори уеб страницата на Държавния университет на Пенсилвания, където учеше Мадисън, и я потърси, с надеждата, че ще открие каква е фамилията й. Но в горните курсове имаше няколко момичета на име Мадисън — твърде много, за да може да ги провери една по една.

Щеше ли да се почувства по-добре, ако отидеше в полицията и си признаеше? Но дори и да им обяснеше, че другата кола е изскочила от нищото и я е избутала от пътя, никой нямаше да й повярва — щяха да я тикнат в затвора. Освен това щяха да се досетят, че е имала нужда от помощ, за да премести Мадисън, и е повикала приятелките си. Така те също щяха да загазят.

„Спри да си мислиш за това — каза си решително Хана. — Щом семейството й предпочита да си мълчи за това, същото трябва да се отнася и за теб“. Така че тя просто продължи да ходи в мола и да се пече на слънце край басейна в кънтри клуба. Избягваше доведената си сестра Кейт и беше шаферка на сватбата на баща й с Изабел, облечена в ужасна зелена рокля. Накрая спря да мисли непрекъснато за Мадисън и катастрофата. Все пак вината не беше нейна, а и с Мадисън сигурно всичко беше наред. И без това двете не се познаваха. Едва ли щеше да я види отново.

Но Хана нямаше представа, че Мадисън е свързана с някой, когото момичетата познаваха много добре — всъщност някой, който ги мразеше. И ако този някой знаеше какви са ги свършили, щяха да им се случат ужасни неща. Очакваше ги възмездие. Отмъщение. Мъчения. Същият този човек щеше да си постави за цел да се превърне в кошмар, който да вселява див страх в сърцата на четирите момичета.

В един нов — и далеч по-ужасяващ — А.

1.

Пазете се, лъжкини!

В една буреносна понеделнишка сутрин в края на месец март, Спенсър Хейстингс се взираше в марковия куфар „Луи Вюитон“, който лежеше върху леглото й. Той бе натъпкан догоре с дрехи и принадлежности за предстоящото еко-пътуване до Карибите, организирано от „Роузууд дей“. То представляваше комбинация от екскурзия и семинар, посветен на екологията. В семейството им използването на куфара беше дългогодишна традиция, носеща късмет; той бе принадлежал на Реджина Хейстингс, прапрабабата на Спенсър. Реджина си направила резервация за „Титаник“, но решила да остане още няколко седмици в Саутхемптън и да отпътува със следващия параход.

Когато Спенсър хвърли вътре трета тубичка лосион против слънчево изгаряне, телефонът й тихо пропя. На екрана се появи балонче със съобщение от Рифър Фредрикс. „Здрасти, приятелче — пишеше там. — Какво правиш?“

Спенсър намери номера на Рифър в списъка с контакти и му се обади.

— Приготвям си багажа за пътуването — каза тя, когато той вдигна още след първото позвъняване. — А ти?

— Почти съм приключил — отвърна Рифър. — Обаче съм прецакан. Не мога да си намеря спидото.

— О, стига, моля те — подразни го Спенсър, навивайки кичур медноруса коса на пръста си. — Ти нямаш спидо.

— Този път ме хвана. — Рифър се изкиска. — Но наистина не мога да си намеря банските.

Сърцето на Спенсър подскочи при мисълта за Рифър по бански — през тениската му си личеше, че е доста мускулест. Училището му също щеше да участва в пътуването, заедно с още няколко частни училища от района.

Тя се беше запознала с него на организираната от Принстън вечеря в чест на всички новоприети студенти, която се бе провела няколко седмици по-рано, и макар първоначално да не си беше паднала по наркоманското му, хипарско излъчване, накрая се оказа, че той е най-хубавото нещо, което й се беше случило през онзи кошмарен уикенд.

Откакто се беше върнала в Роузууд, двамата непрекъснато се чуваха и си разменяха есемеси. По време на маратона на, „Доктор Кой“ по Би Би Си Америка, двамата се обаждаха един на друг, докато течаха рекламите, за да обсъждат чудатите извънземни приключения на доктора. Спенсър го научи да слуша „Мъмфърд енд сънс“, а Рифър я запозна с творчеството на „Грейтфул Дет“, „Фиш“ и други групи, и преди да се усети, тя здраво си беше паднала по него. Той беше забавен, умен и дори нещо повече — като че ли нищо не можеше да го разтърси. Рифър бе човешкият еквивалент на масажа с вулканични камъни — точното момче, от което Спенсър се нуждаеше в момента.

Тя се надяваше, че по време на пътуването между тях ще се случи нещо. Горната палуба на круизния кораб изглеждаше като идеалното място за първа целувка, докато лъчите на тропическия залез ги огряват като огромна клада. А може би щяха да се целунат по време на гмурканията — и двамата се бяха записали на курс за водолази. Може би щяха да плуват покрай неоново розови корали и изведнъж ръцете им щяха да се докоснат под водата, те щяха да изплуват на повърхността, да свалят маските си и тогава…

Рифър се изкашля от другата страна и Спенсър се изчерви, сякаш бе изказала мислите си на глас. Всъщност дори не беше убедена, че Рифър си мисли за нея — вярно, че в Принстън флиртуваше, но според нея той се държеше така с всички момичета.

Внезапно на екрана на телевизора примигна банер, който привлече погледа й. „Смърт в Ямайка: започва разследването на мъртвото момиче“. Появи се снимка на позната блондинка. Под нея имаше надпис: Табита Кларк.

— Ъъъ, Рифър? — рече рязко Спенсър. — Трябва да вървя.

Тя прекъсна разговора и се втренчи в телевизора. Там вече се беше появил сивокос мъж с мрачно изражение на лицето. Надписът под изображението гласеше: Майкъл Полсън, ФБР.

— Започваме да сглобяваме парчетата от причината, която може да е довела до смъртта на госпожица Кларк — каза той на групичката репортери. — Очевидно тя е пътувала сама до Ямайка, но ние се опитваме да разберем къде и с кого е била през онзи ден.

Новините продължиха с убийство във Фиштаун. Внезапно пъстроцветните, веселяшки дрехи, прибрани чинно в куфара, й се сториха перверзни и абсурдни. Усмихнатото слънчице на тубата със слънцезащитен крем като че ли се хилеше злобно. Не можеше просто да замине на пътуване в тропиците, сякаш всичко беше наред. Нищо не беше наред. Тя беше хладнокръвна убийца и полицаите бързо стесняваха кръга около нея.

Откакто Спенсър и приятелките й бяха открили, че са убили Табита Кларк — а не истинската Алисън Дилорентис, както си мислеха — тя не можеше да си поеме спокойно дъх. Първо ченгетата решиха, че Табита се е удавила случайно, но сега вече знаеха, че е била убита. И не само те смятаха така.

Новият А. също го знаеше.

Спенсър нямаше представа кой може да е Новият А., коварният преследвач, който знаеше всичко за тях. Първоначално тя и приятелките й смятаха, че това е Истинската Али — може би беше оцеляла след падането от покривната тераса и беше решила да приключи с тях веднъж завинаги. Но след това властите идентифицираха останките на Табита и момичетата осъзнаха колко невероятно звучеше мисълта, че Али е оцеляла в пожара. Костите й може и да не бяха открити, но тя беше вътре, когато къщата се взриви. В никакъв случай не би могла да се измъкне, макар Емили да продължаваше да поддържа тази теория.

След това момичетата решиха, че А. може да е Келси Пиърс, която бе натопена за притежаване на наркотици от Спенсър предишното лято. Това беше напълно възможно — Спенсър не само й беше съсипала живота, но се оказа, че Келси е била в Ямайка по същото време, когато и четирите момичета са били там.

Но това също се оказа невярно. Следващият А. според тях беше Гейл Ригс, жената, на която Емили бе обещала — а след това отказала — нероденото си дете, и която се оказа мащеха на Табита. Но тази теория се провали, когато намериха Гейл мъртва на алеята пред дома й. На всичкото отгоре те бяха повече от сигурни, че Новият А. я е убил.

Което беше озадачаващо — и ужасяващо. Дали Гейл е знаела нещо, което не трябва? Или пък А. е възнамерявал всъщност да убие Спенсър и останалите? А той знаеше всичко. Не само им изпращаше снимки, на които момичетата разговаряха с Табита по време на вечерята в нощта, когато я бяха убили, но сред тях имаше и една, на която се виждаше потрошеното й тяло на плажа. Сякаш А. се беше настанил в очакване на брега, стиснал фотоапарат в ръка, предчувствайки падането, преди още да се беше случило. Освен това те бяха узнали още един странен факт: Табита е била пациентка в психиатричната клиника „Убежището в Адисън-Стивънс“ по същото време, когато там е била и Али. Приятелки ли бяха двете? Затова ли в Ямайка Табита приличаше толкова много на Али?

Телефонът на Спенсър отново изпиука и тя подскочи. На екрана се виждаше името на Ариа Монтгомъри.

— Гледаш ли новините? — попита Спенсър.

— Да. — В гласа на Ариа се долавяше паника. — Емили и Хана също са на линия.

— Какво ще правим, момичета? — попита Хана Мерин с треперещ глас. — Трябва ли да признаем на ченгетата, че сме били в курорта, или по-добре да си мълчим? Но тогава ако някой друг им каже, че сме били там, ще изглеждаме виновни, нали?

— Успокой се. — Спенсър отново погледна към телевизора. Сега на екрана се виждаше бащата на Табита, който беше и съпруг на Гейл. Той изглеждаше изтощен — което бе напълно нормално. В рамките на една година бяха убити дъщеря му и съпругата му.