— Изборът е между онзи тип Енрике Иглесиас и Джеймс Бонд в ъгъла.

Наоми присви очи и огледа Джеймс Бонд, който носеше впит костюм, скъпо изглеждащи обувки и очила Рей Бан.

— Хана! — изписка тя. — Та той изглежда на четирийсет!

— Не е вярно! — отвърна Хана, оглеждайки загорялото му тяло и гъстите вежди. — Изглежда по-възрастен само защото е изтънчен.

— Определено е не повече от шест или седем — реши Наоми, отпивайки от коктейла си. — Виж онзи, вече, е десятка. — Тя посочи със сламката си един рус младеж до бара. Той изглеждаше като слязъл от корицата на списание за сърфисти.

— Шегуваш ли се? — Хана сбърчи нос. — Най-много осмица е.

— Ами ей този там? — Наоми погледна към младежа, който седеше на близката маса. Той имаше бръсната глава и секси скули.

— Петичка — обяви гръмогласно Хана, чувствайки се все по-уверена. — Мразя бръснатите глави.

— А другия? — Някакъв тип с рачешки червени нос и ръце.

— Бляк! Едно! — извика Хана.

Те го обърнаха на игра — тръгнаха да обикалят из залата, да си избират момчета и да ги оценяват като някакви полудели феи-кръстници.

— Шест! — извикаха те на едно леко пълно момче, което имаше гъста, сияеща коса. — Девет! — определиха на един, който приличаше на модел на Абъркромби и танцуваше гол до кръста на дансинга. — Седем! Четири! Осем и половина!

Първоначално младежите в клуба не разбираха какво точно правят момичетата, но доста бързо успяха да се досетят. Онези, които получаваха осмици и нагоре изглеждаха доволни. Момчето, което получи шест, присви очи и устните му произнесоха някаква дума, която изглеждаше като „Кучки!“.

Докато Хана минаваше покрай кабинката на диджея, някой я улови за ръката.

— Хей, на мен колко ще ми дадеш?

Тя рязко се спря и го погледна. Косата му беше мазна, ноздрите странно уголемени, носеше тениска с логото на Шанел, залепено отпред. Той напомни на Хана за младежа, който работеше на щанда на Моторола в мола.

Тя се обърна към Наоми, която също се спря.

— Знаеш ли, Али имаше подходящата фраза за такива случаи — извика тя в ухото й.

— И каква беше тя? — попита Наоми.

— Не и то!

Хана се обърна и избяга. Наоми избухна в смях и забърза след нея. Останали без дъх от смях, те излязоха на терасата, която бе много по-прохладна и тиха. Наоми избърса очите си.

— Не мисля, че друг път в живота си съм се смяла толкова много.

— Видя ли изражението на този мазен тип, когато казах „Не и то“? — изписка Хана. — Мислех, че ще ни убие.

Наоми се тръсна в един стол.

— Играехте ли често тази игра, докато Али беше с вас?

Хана потисна кикота си и поклати глава.

— Не по този начин.

— Когато аз бях приятелка с нея, тази игра я нямаше — каза Наоми. По лицето й премина смущение. — Но пък и тя не е била същата Али.

Настроението на Хана леко се развали.

— Да — отвърна тя и се пресегна към питието си, не знаейки какво да каже.

Наоми завъртя гривната си около китката.

— Чувствам се ужасно заради онова, което се случи с вас и Али в Поконос. Направо е невероятно.

— Благодаря — промърмори Хана. После надигна глава, осъзнавайки нещо. — Ти изненада ли се, когато разбра, че всъщност са били две? И че момичето, с което ти си била приятелка, всъщност е убийца?

Наоми започна да човърка ноктите си.

— Ами, донякъде, но…

— Но какво?

Наоми се загледа във фенерите, които висяха от гредите.

— Знаеш ли, цялата тази история е просто тъжна. Чувствам се ужасно, като казвам това, но тя понякога ми липсва.

— Не трябва да се чувстваш така — каза тихо Хана. Досега не й беше хрумвало, че Наоми също е изгубила Али. Не тяхната Али, но все пак Али.

— Знаеш ли какво? — погледна я Наоми. — С теб се разговаря много леко. Изненадана съм.

— И аз съм изненадана за теб — отвърна колебливо Хана. Думите й имаха много по-голям заряд, отколкото би могла да предположи Наоми.

— Казах ти неща, които не съм казвала на много хора — рече Наоми, облягайки се на парапета.

— Нима? Какви, например?

— Например за тъпченето — призна Наоми. Светлината се отрази в златните й обеци и те заблестяха. — И неща като сега, за Али.

— Спомена нещо и за любимата ти братовчедка — каза Хана и сърцето й заблъска в гърдите. — Момичето, което катастрофирало.

Наоми сви устни.

— Да. Мадисън. Никога не говоря за нея.

— Значи тя… да не е загинала в катастрофата? — Хана затаи дъх.

Наоми поклати глава.

— Не. Но беше много зле — доста счупени кости, лежа в кома няколко дни. Трябваше да се учи да ходи наново. Много ни беше трудно. — Гласът й секна.

Хана въздъхна облекчено на ум — Мадисън не беше мъртва. Но научавайки какво й се беше случило, очите й се напълниха със сълзи. Сега в съзнанието й се появи нов образ — как Мадисън се държи за една от онези терапевтични проходилки и се опитва да направи крачка.

Наоми остави празната си чаша на масата и отново подсмръкна.

— Но по един странен начин тази катастрофа се оказа най-доброто нещо, което можеше да се случи на братовчедка ми. Тя я накара да се стегне. Преди това беше абсолютна алкохоличка — пиеше, вместо да ходи на училище, започваше да пие още щом се събудеше на сутринта, пиеше и шофираше и едва не се уби. Искам да кажа, че е гадно, дето помля колата и преживя толкова много болка, но оттогава не е близвала алкохол. И сега изглежда много по-щастлива.

— Това е… добре — рече Хана, опитвайки се да говори спокойно.

— Да. — Наоми вдигна глава към нея и й се усмихна толкова искрено, че сърцето на Хана се разтопи. — Така е.

Двете поседяха мълчаливо още известно време, слушайки туптящия бас от клуба. Внезапно на Хана й се прииска да се пресегне и да прегърне силно Наоми. Всичко, което я беше тревожило, всичко, от което се бе страхувала, внезапно се беше изпарило. Подозренията им към Наоми бяха неоснователни. Наоми не беше ядосана заради това, че Мадисън е катастрофирала — тя чувстваше облекчение, защото това бе променило живота й към добро. Който й да беше А., той беше научил за Мадисън по друг начин.

Усещането бе невероятно освобождаващо. Сега вече можеше да бъде приятелка с Наоми, без да се притеснява. Можеше да смята, че всичко, което казва Наоми, е истина.

Хана се изправи и й предложи ръката си.

— Готова ли си да се върнем вътре и да възнаградим още някой с „Не и то“?

Наоми я погледна и се ухили.

— Определено.

Те влязоха наперено в залата, сякаш заведението беше тяхно. Докато стискаше ръката на Наоми, Хана си мислеше, че и преди са бъркали за А. И този път грешаха. А. сигурно искаше тя да подозира Наоми — и така да изгуби потенциална приятелка. Но Хана нямаше да позволи това да се случи. Не и този път.

* * *

— Шшшт! — Наоми се намръщи, когато двете залитаха тромаво по коридора към стаята им. Бяха минали няколко часа и те се бяха качили на кораба преди началото на вечерния час, като се бяха престорили успешно на трезви, за да заблудят пазачите. — Едва не откърти пожарогасителя!

— Изпречи ми се на пътя — обяви капризно Хана и избухна в смях.

Докато Наоми пъхаше картата, за да отключи вратата на стаята им, тя увисна на гърба й. Вратата се отвори и двете момичета залитнаха навътре. Хана се облегна на вратата на банята, за да не падне.

— Тук мирише толкова хубаво — извика тя, вдъхвайки свежия аромат на бебешка пудра и парфюма „Туърл“ на Кейт Спейд.

— Имаш ли нещо против първа да взема душ? — попита Наоми, сложила ръка на бравата.

— Действай — отвърна Хана и се просна на леглото.

Наоми затвори вратата и водата зашумя. Хана отърка краката си в меките, копринени чаршафи, чувствайки се доволна и изтощена.

Пинг.

Тя отвори очи. Телефонът й, който лежеше на нощното шкафче, не мигаше. Погледът й попадна върху отворения лаптоп на леглото на Наоми. В ъгъла на екрана се беше появило съобщение: Имате нов имейл от Мадисън Стрикланд.

Хана отмести поглед. На кого му пукаше, че Наоми е получила имейл от Мадисън? Братовчедките могат непрекъснато да се чуват.

Но нямаше да я заболи, ако хвърли едно око, нали?

Хана наостри уши към банята. Водата продължаваше да тече. Тя бавно свали краката си от леглото и отиде на пръсти до лаптопа. Когато седна на леглото на Наоми, пружините изскърцаха. В дясната страна на екрана имаше две папки с надписи Училищни документи и Кандидатстване в Принстън. Хана ги прегледа и излезе. След това раздвижи курсора над иконката на гугъл мейл. Пое си дълбоко дъх и кликна два пъти върху нея. Програмата се отвори директно в пощата на Наоми. Появи се новото писмо от Мадисън. То беше част от цяла поредица, озаглавена Онази нощ. Хана си пое дълбоко дъх. Първият имейл в поредицата беше от началото на юли предишната година.

Хана се върна в началото на поредицата, с дата първи юли.

— Все още ли се опитваш да разбереш името на шофьора? — беше написала Наоми на братовчедка си.

— Да — беше отвърнала Мадисън още същия ден. — Мисля, че имам напредък.

След това, на трети юли, Мадисън бе написала ново писмо:

— Трябва да поговорим лично. Мисля, че знам кой ми причини това.

Наоми беше отговорила на пети юли:

— Те потъват. Ще се погрижа да си получат заслуженото.

След продължителен период без никаква размяна на писма, днес Мадисън беше написала:

— Гордея се, че правиш това за мен.

Хана излезе от пощата на Наоми и вдигна глава, зървайки абсолютно трезвото си отражение в огледалото, което висеше над бюрото. Те. Мадисън не само бе разбрала, че Хана е шофирала, но и че Ариа, Спенсър и Емили са й помогнали да избяга. Щом е споделила това с Наоми в началото на юли, Наоми е разполагала с достатъчно време, за да проследи момичетата и да изкопае тайните им. Ами „Гордея се, че правиш това за мен“? Какво имаше предвид Мадисън?

Сърцето й заби ускорено. Беше сбъркала. Отново. Наоми беше А. Това го доказваше.

— Какво правиш?

Наоми стоеше на вратата на банята, увита в халата си. Хана бързо отстъпи от леглото й.

— З-здрасти.

— Здра-асти — отвърна провлачено Наоми. Погледът й прескочи от Хана към лаптопа, после отново към Хана. — Всичко наред ли е?

— Ами просто търсех нощната си маска — каза Хана, опипвайки непохватно леглото на Наоми, след което продължи по пода. Сигурна беше, че туптенето на сърцето й се чува чак в другия край на стаята.

Наоми отиде до леглото си и седна. Изгледа продължително Хана, но не каза нищо. За миг лунната светлина озари лицето й и когато тя се усмихна, зъбите й изглеждаха дълги и блестящи, почти като на вълк.

— Банята е твоя, ако искаш — каза най-накрая тя.

— И така съм добре — рече Хана. — Просто искам да си легна. — Искаше й се да може да изпрати есемес на Майк и да го помоли да остане при него още една нощ. Но тогава Наоми наистина ще се досети.

— Добре, тогава. — Наоми свали лаптопа си на пода и придърпа завивките към себе си. — Лека нощ, най-добра приятелко.

— Лека — изграчи Хана и се сви под шалтето, знаейки, че няма да може да мигне.

18.

Неустоим

В събота сутринта Спенсър нахлу в празната сводеста галерия, където я очакваха приятелките й. Емили крачеше нервно покрай празните видеоконзоли на „Кол Ъф Дюти 4“ и „Денс Денс Ревълюшън“. Ариа барабанеше с нокти по машината за размяна на монети. Хана хвана един разнищен конец на дънковите си шорти, а светлините на пинбол-машината проблясваха по лицето й. Косата й беше изгубила блясъка си, под очите й имаше тъмни кръгове. Сутринта им беше изпратила есемеси, в които искаше да поговорят по най-бързия начин.