Sara Shepard - Опарени

Статиите я описваха като самоуверена жена, способна да убеди хората във всичко, само за да постигне своето. Други репортери я определяха като „социопат“, „момичето Худини“ и „мерзавка без уважение към частната собственост“. Очевидно Джордан не крадеше превозните средства, защото имаше нужда от тях, а просто заради тръпката.

Това бе смазващо. С Джордан Емили се беше почувствала като преродена. За няколко блажени часа в света й отново се беше появило нещо хубаво. Как можа да попадне на поредния лъжец? Дали Джордан изобщо я харесваше, или просто беше използвала добротата и щедростта на Емили, за да се покрие? Ами ако Емили бе загазила здраво заради това, че си беше имала работа с нея? А. също знаеше за това — ами ако се раздрънка?

Тя въздъхна и грабна чантата си от перваза, където я беше оставила.

— Връщам се за малко в стаята си. Но утре ще бъда готова за представлението, обещавам.

Тя отиде до асансьора, поглеждайки само веднъж назад през рамо. Ариа и Спенсър си шушукаха нещо, сигурно се чудеха дали да я последват. Радваше се, че не го направиха.

В асансьора нямаше никой друг, а коридорът до стаята й беше празен. Но когато зърна седящата до вратата фигура, тя замръзна на мястото си и сърцето й се разтупка. Това беше Джордан.

Момичето я зърна в същия миг, устните й се разтвориха и то започна да се изправя.

— Емили!

Емили рязко се обърна и тръгна в другата посока, тръстиковата пола драскаше краката й.

— Емили! — извика отново Джордан и се затича след нея. — Почакай!

Емили не спираше да върви, без да каже нищо.

— Знам, че си сърдита — избъбри Джордан. — Съжалявам, че не ти казах по-рано. Опитах се няколко пъти, но… Просто не знаех как.

— Добре, сега всичко е ясно, нали? — рече бързо Емили, отваряйки тежката врата към стълбището. Тя нямаше представа къде отива. Знаеше само, че трябва да отиде някъде.

— Значи това е то? — Гласът на Джордан секна. — Просто така ще изоставиш всичко между нас?

Емили прехапа долната си устна и се изкачи до първата стълбищна площадка, шумолейки с тръстиковата си пола.

— Емили, моля те — каза Джордан. — Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам.

Емили се спря насред крачка. Когато се обърна, лицето на Джордан бе обляно в сълзи. Вирнатото й носле се беше зачервило от плач, а ръцете й разнищваха подгъва на тениската й. Тениска, която случайно бе взела назаем от гардероба на Емили — защото Емили беше толкова глупаво наивна и добра. Образът на Джордан от телевизора проблесна в съзнанието й. Продължавай да вървиш, настоя обиденият глас в главата й.

Но тя знаеше какво има предвид Джордан. Между тях се беше случило нещо невероятно.

Тя преглътна тежко.

— Ти ме излъга. Не знам нищо за теб. Не знам дори истинското ти име!

— Знам. И се чувствам ужасно заради това. Но не защото исках да те нараня. Исках да те защитя.

Емили прокара пръсти по една пукнатина на стената.

— Наистина ли си избягала от затвора?

— Да — отвърна тихо Джордан.

— Защо не носеше онзи оранжев гащеризон първия път, когато те видях?

— В килията стоях с обичайните си ежедневни дрехи.

— Защо избра името Джордан?

— Това е второто ми име. — Джордан заби поглед в краката си. — А Ричард е бащиното име на майка ми. Винаги съм ги харесвала повече.

— Защо крадеш самолети? Коли?

Джордан наведе поглед.

— Най-добрата ми приятелка ме предизвика да го направя. Двете участвахме заедно.

Емили се намръщи.

— Най-добрата ти приятелка те е накарала да откраднеш самолет?

— Тя е онова момиче Макензи, за което започнах да ти разказвам. Тя ме предизвикваше да крада по-големи неща, да правя по-опасни работи, най-вече защото се наслаждаваше на властта, която имаше над мен. Обеща, че ще отвърне на любовта ми, ако го направя, но не се получи така.

Емили сви пръстите на краката си. Историята й беше болезнено позната — Али също се беше държала така с нея.

— Всъщност Макензи ме предаде — продължи Джордан. — Казах й, че повече не искам да крада нищо, че нещата стават твърде объркани. Затова тя се обади на ченгетата.

Емили ахна.

— Тя загазила ли е?

Джордан поклати глава.

— Не.

— Защо? Тя не е ли крала заедно е теб?

Устните на Джордан потръпнаха.

— Не казах на ченгетата за това. — Тя погледна смутено към Емили. — Голяма съм смотанячка, нали?

Емили изгледа голямото чисто шест, нарисувано на стената до стълбището. Тя също бе прикривала Али. По дяволите, дори я беше пуснала от къщата в Поконос.

— Не си смотанячка. Но връзката ти с приятелката ти не е любов. Дори не е приятелство.

— Знам — отвърна тихо Джордан. — Но когато го осъзнах, вече беше твърде късно. Едва сега наистина знам какво е любовта.

Емили я погледна; въздухът се наелектризира. Джордан я погледна толкова искрено, че Емили усети как я привлича като магнит. Спомни си как Джордан я притискаше към себе си в лодката със стъкленото дъно, как приемаше всичките й недостатъци. Как я бе целунала в асансьора. Как можеха да разговарят за всичко, колко се смееха и колко истински бяха целувките им.

Тя заслиза бавно по стълбите, докато не се озова до Джордан. Когато плъзна ръка в нейната, се почувства така, сякаш се е прибрала у дома. Но след това се стресна.

— Ами ако някой знае къде се намираш? — Тя се сети за съобщението на А. „Може да се паднете в една и съща килия в затвора!.“

Джордан сви устни.

— Какво имаш предвид?

Емили преглътна тежко.

— Ами ако някой те е разпознал от новините… и те издаде?

— Доста се постарах да не изпъквам — настоя Джордан. — А и не мисля, че някой на този кораб ще тръгне да ме търси. Не трябва да се притесняваш.

— Но… — Емили млъкна, мислейки си за всичко, което А. може да сътвори с информацията, която притежава. — Какво ще правиш, когато пътуването приключи и се върнем на сушата? Те ще те заловят — не можеш да бягаш вечно. Какво ще стане с нас? Ще те видя ли отново?

Джордан я притегли към себе си и я залюля успокояващо.

— Хей — рече тихо тя, разтърквайки нежно гърба на Емили. — Не се притеснявай.

— Но аз трябва да се притеснявам! — проплака Емили. — Ти се нуждаеш от план! Трябва да намериш начин да се скриеш!

Джордан се усмихна спокойно.

— Ем, аз имам план.

Емили примигна.

— И какъв е той?

Джордан бавно я поведе по стълбите, покрай колонадата в една от залите за почивка, която имаше големи сепарета и наредени покрай стените аквариуми. Освен тях двете, единственият човек в залата беше Джереми, който се беше облегнал на бара и разговаряше с един от барманите.

Двете седнаха в едно от задните сепарета, което се намираше близо до банкомата. Секундарникът на часовника в стил арт деко направи пълен оборот, преди Джордан да заговори отново.

— Нямам намерение да се връщам в Щатите — започна тя. — Ти си права — щом стъпя там, ще ме арестуват. Но остана ли в някоя друга държава, ще съм в безопасност. Така че спрем ли на Бермудите, ще се кача на самолета. Смятах да го направя при първото ни спиране на Сейнт Мартин, но тогава срещнах теб и просто… не можах.

Емили се ококори.

— Къде ще отидеш?

— В Тайланд. Всичко съм измислила. На Бермудите ме чака фалшив паспорт заедно със самолетен билет.

Емили си представи картата на света, опитвайки се да прецени разстоянието между Роузууд и Тайланд. Все едно Джордан отиваше на Луната.

— Какво ще правиш там?

— Ще живея страхотен живот — отвърна замислено Джордан, мачкайки несъзнателно салфетката, която бе поставена на масата пред нея. — Там е невероятно, Ем — красиви плажове, изумителна култура, и с малко пари човек може да си живее като цар. Мисля да преподавам английски, за да припечелвам. И искам да дойдеш с мен.

Емили подскочи.

— Какво?

— Помисли си! — Джордан я сграбчи за ръцете, като едва не събори чашата с вода. — Ще живеем на брега. Ти ще плуваш всеки ден в океана. Бихме могли да пътуваме, да имаме невероятни приключения и така ще избягаш от всичко, което мразиш.

Покрай тях мина някакъв непознат ученик, отиде до банкомата и Емили не отвори уста, докато момчето не приключи. После изгледа тъжно Джордан.

— Ами ако искам да видя семейството си? Няма ли самолетният билет да е много скъп?

— Повече никога няма да можеш да видиш семейството си. Властите може да разберат, че сме избягали заедно — ще те смятат за съучастник, щом си ме укривала. Ако се върнеш в Щатите, също ще бъдеш арестувана.

Емили се почувства така, сякаш някой я беше ударил в стомаха. Никога повече да не види семейството си? Никога повече да не живее в Америка?

Но пък какво ли толкова ценно имаше в Америка? Семейство, което я мразеше? Университетско бъдеще, което изобщо не я въодушевяваше? Добри приятелки, да, но те сигурно също щяха да се вкопчат във всяка възможност да напуснат града. Имаше я и Вайълет, разбира се, но пък семейство Бейкър бяха най-добрите родители, за които можеше да се надява.

Ако Емили си тръгнеше, тя никога повече нямаше да се притеснява дали няма да я арестуват за убийството на Табита. Никога нямаше да се притеснява, че А. я преследва и призракът на Али никога повече нямаше да я навестява. Семейството й сигурно щеше да се радва на изчезването й. Айзък дори нямаше да го забележи. Университетът на Северна Каролина щеше да си намери друга плувкиня.

Тя погледна в големите, изпълнени с надежда очи на Джордан и очарователната трапчинка до веждата й. Беше открила толкова много неща в един човек и изпускането му й се струваше като ужасна грешка.

А можеше ли да си позволи да сгреши отново?