— Ариа?

Греъм се появи зад нея, облечен в синя риза и нови дънки. Косата му беше грижливо сресана, беше се обръснал и от мястото си тя можеше да усети одеколона му с горски аромат. Когато я видя, лицето му потрепна нервно.

— Изглеждаш много добре.

— О, непрекъснато нося тези вехтории — отвърна Ариа, махвайки с ръка към синята си дълга рокля и еспадрилите.

Греъм отиде до бара и поръча две джинджифилови бири, после я поведе към високата маса до парапета. Щом се настаниха, той я погледна лукаво, измъкна една манерка от задния си джоб и я разклати. Вътре се разплиска течност.

— Какво е това? — прошепна Ариа.

— Нещо, което ще ни помогне да празнуваме — отвърна Греъм, но се поколеба. — Нещо против?

Ариа сигурно имаше доста странно изражение на лицето; тя се изненада, че Греъм пие. Все пак в уебсайта, посветен на Табита, той беше изказал твърдото си отношение към сервирането на алкохол на непълнолетни в „Скалите“.

— Предполагам, че мога да пийна малко — отвърна тя след миг и му позволи да й налее в чашата малко от парливата течност. Когато отпи от нея, тя едва не се задави. — Бляк. — Сигурно беше поне петдесет градуса.

Греъм бързо пресуши чашата си.

— Имах нужда от това.

— Защо? — Ариа бутна чашата си встрани. — Мислех си, че след като вече спечелихме, ще се чувстваш доста по-спокоен. — Тя повдигна вежди. — Да не би да се притесняваш за изпълнението си в конкурса? На мен изпълнението на „Death Cab“ на лютня ми звучи страхотно.

— Не е заради това — промърмори Греъм.

— Тори сигурно адски ще го хареса — въздъхна Ариа. — Като стана дума за това защо най-накрая не изплюеш камъчето? Как всъщност мина срещата?

Греъм помръдна едното си рамо.

— Нали ти казах. Добре. Отидохме в ресторанта на главната палуба. Тя си поръча суши, аз — бургер с пуешко.

Ариа примигна. Изброяването на ястията, които някой си бе поръчал на срещата, не беше точно добър знак.

— Имахте ли много теми за разговор?

— Предполагам. — Греъм разкъса на малки парченца салфетката, която му бе донесена заедно с чашата бира. — Честно казано, май не си падам особено по Тори.

— Защо не? — извика Ариа. — Тя изглежда идеална за теб! И съм повече от сигурна, че е заинтригувана. — Тя се облегна назад. — Да не би да се страхуваш да харесаш някой друг заради Табита?

— Определено не се страхувам. Просто тя не е за мен. — Греъм вдигна чашата и изпи остатъка от питието. На дъното на празната чаша задрънчаха парченца лед. Когато отново се облегна назад, той й хвърли продължителен, пронизващ поглед, който Ариа не можа да разбере. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо, за което цял ден събирам смелост да произнеса.

Ариа се напрегна.

— Какво имаш предвид?

Греъм продължаваше да я гледа. Внезапно всички парчета от пъзела си дойдоха на мястото. Той те харесва, беше казал Ноъл. Едно момче веднага може да го разбере.

Тя рязко се обърна надясно, като едва не събори чашата си.

— Не е нужно да ми казваш каквото и да било — рече тя, опитвайки се да прозвучи безгрижно.

— Не, наистина трябва…

— Тази вечер ще се забавляваме — прекъсна го Ариа, пресягайки се към питието: внезапно алкохолът й се стори много добра идея. — Ще отпразнуваме победата ни.

— Но… — Греъм млъкна рязко и очите му се разшириха, когато впери поглед в нещо на гърдите й.

Тя погледна надолу и съжали, че не си е облякла нещо друго с по-малко деколте.

— Морето май е доста развълнувано тази вечер? — попита тя на висок глас, сочейки през перилата.

Но Греъм не клъвна на примамката. Той посочи с пръст медальона й.

— Откъде взе това нещо?

Ариа го докосна предпазливо.

— Приятелят ми ми го подари.

Ръката на Греъм се стрелна напред. Той сграбчи медальона и го дръпна към себе си. Верижката се притисна в тила на Ариа, принуждавайки я да се наведе напред. Устните му се намираха на няколко сантиметра от нейните. Ариа извика и изви глава настрани, за да не може да я целуне, след което се отдръпна толкова рязко назад, че едва не събори стола си.

Когато отново се изправи, Греъм продължаваше да я гледа втренчено, без да се извини за онова, което беше направил. Ариа грабна чантичката си, избягвайки погледа му.

— Трябва да вървя.

Греъм също се изправи.

— Ариа, почакай.

— Недей. — Главата й бе започнала да пулсира. Внезапно всичко започна да й се струва неприятно и опетнено. — Ще поговорим по-късно, става ли?

Тя се опита да се обърне, но Греъм я хвана за ръката. Тя отново извика. Когато го погледна, лицето му бе мрачно, почни гневно.

— Но аз трябва да ти кажа нещо — рече настоятелно той.

— Боли ме — произнесе Ариа с треперещ глас, и погледна към ноктите му, забити в ръката й. Сърцето й блъскаше като полудяло в гърдите.

Греъм отпусна хватката си и изведнъж я погледна ужасено. Тя бързо се отдалечи към спираловидната стълба и започна да слиза по нея толкова бързо, колкото й позволяваха обувките.

— Ариа! — извика Греъм след нея, но тя не спря. Едва когато слезе по стълбището, се осмели да погледне нагоре. Греъм стоеше на върха с озадачено изражение на лицето. Очите му бяха тъжни, ъглите на устните му бяха увиснали надолу.

Тя бързо се отдалечи, усещайки как в гърдите й се надига чувство за вина. Беше ли подвела Греъм? Беше ли той съкрушен? Как можаха нещата да се объркат толкова много?

Струваше й се, че асансьорът не се движи достатъчно бързо. Тя не спираше да натиска бутона за повикване, уплашена, че Греъм може да реши да я настигне, за да говорят. В този миг зад гърба й се разнесоха звуците на пиано. В чакалнята имаше малък роял и някой не спираше да натиска високите тонове. Мелодията приличаше на саундтрак на филма „Психо“.

Ариа се обърна с намерението да каже на човека, който свири, да престане, но на пейката не седеше никой. Тя огледа празната зала — дали изобщо беше чула нещо? Но във въздуха отекваха пискливите нотки на пианото. Някой наистина беше свирил на него. И Ариа веднага се досети кой.

24.

Нещо липсва

— Добре дошли на Бермудите! — разнесе се същия следобед гласът на Джереми от тонколоните. Прозвучаха първите тонове на „Over the Rainbow“. Вместо да изтича към парапета и да започне да маха на хората, които стояха на дока, както беше правила всеки път при пристигането им на някой остров, Хана продължи да стои зад купчината книги в библиотеката, без да сваля поглед от вратата на каютата си, която се намираше малко по-нататък по коридора.

— Докога ще стоиш тук? — попита Майк, който седеше, вдигнал крака на съседното дъбово бюро, и разглеждаше някакъв стар брой на „Спортс Илюстрейтид“ с бански костюми.

— Вече ти казах — процеди Хана през зъби. — Чакам Наоми да излезе.

Майк надникна над корицата на списанието.

— Наистина ли не можеш да живееш, ако поне за миг не видиш Наоми? Да не би да се страхуваш от нея?

Хана го погледна.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. — Когато Майк я беше попитал какво смята да прави сутринта, Хана му беше отговорила, че смята да прегледа библиотеката на етажа. Майк й беше предложил да отиде с нея, но след като половин час гледа как Хана наблюдава стаята си и не отваря нито една книга, той най-накрая разбра какво всъщност прави тя.

— Продължавам да смятам, че борбата в кал е решението — каза Майк, отгръщайки страницата, за да погледне пак към супермодела, облечен с изрязани бански.

— Благодаря за предложението — отвърна Хана. — Но всъщност не искам директен сблъсък. Тя ме хвана, че надничам в компютъра й, и е много ядосана. Просто искам да се върна в стаята, когато нея я няма вътре.

Това донякъде беше истина. Хана не смяташе за нужно да добави, че иска да се върне в стаята, за да може отново да надникне в компютъра на Наоми. Или че може би Наоми е още по-ядосана на Хана, защото тя я беше зарязала без всякакво обяснение.

— Ровиш из нещата? — рече Майк. — Какво ти е щукнало? Първо следиш Колийн, сега Наоми…

— Ще престанеш ли да задаваш въпроси? — изсъска Хана, чувствайки се все по-раздразнена.

Майк остави списанието.

— Боже, добре. — Той се изправи и се протегна. — Отивам да намеря Ноъл, за да изрепетираме отново песента ни за шоуто. Обади ми се, като решиш да спреш да шпионираш.

Когато той излезе навън, вратата на каютата й се отвори и навън излезе Наоми, облечена с бяла рокля с презрамки и сини сандали. На китките си носеше няколко дебели гривни, а под мишницата си държеше малка червена кожена чанта.

Когато Наоми мина покрай библиотеката, Хана затаи дъх, молейки се да не влезе вътре. Не влезе. Щом вратата на асансьора се затвори зад нея, Хана се промъкна по коридора към стаята им. Почти я беше стигнала, когато в коридора, който пресичаше техния, се появи някаква фигура, и тя замръзна. Беше Джереми. Вървеше с ръце зад гърба и си подсвиркваше „Янки Дудъл“.

Тя се притисна към стената, разколебана. Когато чу звънчето на асансьора, през ума й мина ужасяваща мисъл. Ами ако Наоми беше забравила нещо и сега се връщаше?

Хана бързо изтича обратно в библиотеката и се обади на Спенсър.

— Хана съм — прошепна тя, когато приятелката й се обади. — Намирам се точно пред стаята ми и искам да надникна в компютъра на Наоми, но не искам да ме хване. Можеш ли да стоиш на пост?

Спенсър изпъшка.

— Не искам да я ядосвам още повече.

Хана погледна отново към асансьора. Надяваше се Наоми да не се отскочила само набързо до магазина за подаръци.

— Моля те, Спенс. Няма да отнеме повече от пет минути. Трябва да я пипнем.

Спенсър въздъхна дълбоко и прекъсна връзката. След по-малко от минута асансьорът пропя и тя излезе навън, накуцвайки. Лицето й беше бледо, а косата от едната страна на главата й бе сплъстена. Спенсър забеляза, че Хана я гледа и каза:

— В косата ми беше залепнала дъвка. Голям зор беше, докато я махна. — След това направи жест с ръка към коридора. — Давай да свършваме по-бързо.

Хана влезе в стаята. Леглото на Наоми беше оправено, дрехите й лежаха сгънати на скрина. Хана се огледа наляво и надясно и накрая забеляза лаптопа под бюрото й. Когато повдигна капака му, сърцето й подскочи. Намери бързо папката със снимки и я отвори. Погледът й веднага попадна на една папка, озаглавена „Вак.“ Тя я отвори и цъкна на първата иконка. Появи се същата снимка, която беше и в телефона на Ариа. Оказа се твърде лесно.

— О, Господи — прошепна Хана. — Ето ни.

— Наистина ли? — Спенсър дотича от вратата и погледна към екрана. — Господи. Изтрий ги!

— Ей сега. — Хана маркира снимките и ги изпрати в кошчето. — Върни се до вратата и гледай да не дойде! — нареди тя на приятелката си.

Спенсър го направи, макар че след няколко секунди отново се отдалечи от нея. Надникна в банята на Хана.

— Хей, твоята баня е по-хубава от моята.

— Според теб Наоми ли е направила тези снимки? — промърмори Хана, натискайки „да“ на прозорчето, което я питаше дали е сигурна, че иска да изтрие снимките.

— Мисля, че това вече го обсъдихме. Сигурно ги е получила от Втория А.

— Разбираш ли какво означава съществуването на Втория А.? — прошепна Хана, молейки се снимките да се изтрият по-бързо. — Означава, че някой друг също ни мрази. Освен това означава, че още някой притежава тези снимки. Това е човекът, който е видял какво се случи в Ямайка.

— Знам — отвърна мрачно Спенсър.

— Кой е той, според теб?

— Хана, ако знаех, може би нямаше да сме забъркани в тази каша! — Гласът на Спенсър звучеше отчаяно.