— Може би трябва просто да се предадем — предложи Ариа.

— Полудя ли? — прошепна Емили Фийлдс.

— Добре де, може би трябва аз да се предам — отстъпи Ариа. — Нали аз я блъснах. Вината е моя.

— Това са глупости — отвърна бързо Спенсър, снижавайки глас. — Всички го направихме, не само ти. И никой няма да се предава, ясно ли е?

Погледът й бе привлечен от някакво движение, но когато се приближи до прозореца, не забеляза нищо подозрително. Годеникът на майка й, господин Пенитисъл, беше паркирал огромния си джип на алеята пред къщата. Новата жена, която се беше нанесла в дома на семейство Кавана от другата страна на улицата, беше коленичила в цветната леха и плевеше. Когато погледна наляво, Спенсър успя да различи прозореца на някогашната спалня на Алисън Дилорентис. Когато Али живееше там, розовите завеси винаги бяха дръпнати настрани, но новата обитателка на стаята, Мая Сен Жермен, винаги държеше дървените щори спуснати.

Спенсър седна на леглото си.

— Може би няма значение, че полицаите са разбрали, че Табита е била убита. Няма начин да открият, че сме били ние.

— Освен ако А. не проговори — рече предупредително Емили. — И кой знае на какво е способен — А. няма да се поколебае да ни обвини в убийството на Табита. Може да ни натопи и за убийството на Гейл. Нали бяхме там.

— Някой получавал ли е нещо от А? — попита Ариа. — Странно, че след погребението на Гейл нещо се умълча. — От погребението беше минала почти седмица.

— Аз не съм — отвърна Спенсър.

— Аз също — пропя Емили.

— Той сигурно планира следващото си нападение. — Хана звучеше притеснено.

— Трябва да го спрем — каза Спенсър.

Хана изсумтя.

— И как ще го направим?

Спенсър протегна ръка и нервно зачовърка златната закопчалка на куфара. Нямаше представа как да отговори. Който и да беше Новият А., той беше ненормален. Как се предугаждат ходовете на един луд човек?

— А. уби Гейл — рече тя след миг. — Ако разберем кой е А., можем да отидем в полицията.

— Да, и тогава А. се появява и ни разкрива на полицаите — отбеляза Хана.

— Може пък да не повярват на един убиец — отвърна Спенсър.

— Да, но А. има снимки, за да го докаже — изсъска Ариа.

— Но това не са точно наши снимки — рече Спенсър. — А и ако разберем кой е А., току-виж сме ги намерили и ще можем да ги изтрием.

Ариа изпъшка.

— Всичко това би звучало чудесно, ако сме примерно Джеймс Бонд. Но точно сега дори нямаме представа кой е А.

— Знаете ли, добре, че отиваме на това пътуване — каза след миг Хана. — Така ще имаме повече време да помислим.

Ариа се изсмя.

— Наистина ли смяташ, че А. ще ни остави на мира?

Хана ахна.

— Да не би да смяташ, че и той ще дойде?

— Надявам се, че не — отвърна Ариа, — но няма как да съм сигурна.

— Нито пък аз — обади се Спенсър. Тя също бе обмисляла възможността А. да се окаже на борда. При мисълта, че може да се озове насред океана заедно с един психопат, я побиха ледени тръпки.

— Как ви струва това пътуване до Карибите? — попита нервно Емили. — Имам усещането, че ще ми напомня за… всичко.

Ариа изстена.

— Поне няма да ходим в Ямайка — обади се Хана. — Круизният кораб щеше да спре в Сейнт Мартин, Пуерто Рико и Бермудите.

Спенсър затвори очи и си спомни колко развълнувана беше, че ще ходи в Ямайка през пролетната ваканция. Бяха решили да оставят зад гърба си Истинската Али, злобните послания на А., които бяха получили от нея, и преживяното в Поконос, което едва не доведе до смъртта им. Изпълнена с надежди, тя бе хвърлила в сака банските си, няколко тениски и същия лосион против изгаряне. „Всичко свърши — си беше помислила тя. — Животът ми вече ще бъде прекрасен“.

Спенсър погледна към часовника на нощното шкафче.

— Мацки, вече е десет часа. Време е да тръгваме. — Трябваше да се съберат на пристанището в Нюарк, Ню Джърси, малко след дванайсет.

— Мамка му — каза Хана.

— Ще се видим там — отвърна Ариа.

Всички прекъснаха едновременно връзката. Спенсър пусна телефона си в брезентовата плажна чанта, преметна я през рамо и повлече след себе си куфара на колелца. Почти бе стигнала до вратата, когато някакво движение отново привлече погледа й.

Тя отиде до прозореца и погледна към двора на семейство Дилорентис. В първия момент не можа да разбере каква е разликата. Тенис кортовете, построени от новото семейство над полуизкопаната дупка, в която бе намерено тялото на Кортни Дилорентис, бяха празни. Дървените щори на някогашния прозорец на Али все още бяха спуснати. Задната веранда, на която момичетата се събираха, за да обсъждат клюки и момчета, бе почистена от листата. В този миг тя го видя: насред двора лежеше детски спасителен пояс на червени и бели райета, върху който с големи, накъдрени букви като от пиратско писмо, беше написано:

„Мъртъвците не говорят“.

Спенсър почувства как в гърлото й се надигат киселини. Макар наоколо да нямаше никой, тя все пак имаше усещането, че това е послание от А., „Побързай да се вкопчиш в него — като че ли гласеше то, — защото току-виж те накарам да вървиш по дъската“.

2.

Малката русалка на Емили

Пътят към корабостроителницата в Нюарк беше невзрачно двулентово шосе, което минаваше покрай еднообразни офис сгради, бензиностанции и долнопробни барове. Но когато Емили Фийлдс и баща й направиха остър ляв завой и поеха по бреговата линия, небето изведнъж се ширна над тях, въздухът натежа от аромата на морска сол и пред очите им, като една гигантска, многоетажна сватбена торта, се извиси огромният круизен кораб „Селебрити“.

— Леле! — ахна Емили. Корабът покриваше дължината на няколко квартални пресечки и люковете на нивата му бяха повече, отколкото можеше да преброи. Емили беше прочела в брошурата, че в кораба има театър, казино, фитнес салон с деветнайсет пътечки, йога студио, фризьорски и спа салон, тринайсет ресторанта, единайсет салона, стена за спортно катерене и басейн с изкуствени вълни.

Господин Фийлдс паркира на свободното място край една голяма тента с банер, на който пишеше „Пасажери, регистрирайте се тук!“. Пред нея имаше опашка от около трийсетина деца с куфари и сакове. След като угаси двигателя, той остана на мястото си, вперил поглед напред. Над главите им кръжаха чайки. Две момичета се разпищяха въодушевено, щом се зърнаха.

Емили се прокашля смутено.

— Благодаря, че ме докара.

Господин Фийлдс се извърна рязко и я погледна сурово. Очите му бяха ледени, а две строги бръчки обграждаха устните му като скоби.

— Татко… — Коремът започна да я боли. — Може ли да поговорим за това?

Господин Фийлдс стисна зъби и отново впери поглед напред. След това усили радиото. През втората половина на пътуването двамата бяха слушали една нюйоркска новинарска станция; сега репортерът обясняваше с монотонен глас за някаква жена, с прякор Модния крадец, която сутринта избягала от килията си в Ню Джърси.

— Госпожа Катрин Дилонг може да е въоръжена и опасна — тъкмо казваше той. — А сега, времето…

Емили отново намали звука.

— Татко?

Но баща й не й обърна никакво внимание. Устните на Емили се изкривиха. Предишната седмица тя се престраши и разказа на родителите си, че през лятото тайно е родила момиченце и малко след това го е дала за осиновяване. Беше пропуснала някои срамни подробности, като например как Гейл Ригс, богаташката, която искаше да получи бебето, й беше платила щедро; след това обаче Емили размисли и върна парите, които А. открадна. Но им призна много други неща. Как се беше крила в стаята на сестра си Карълайн в общежитията. Как беше посещавала гинеколог във Филаделфия и как й бяха направили цезарово сечение в болницата „Джеферсън“.

През цялото време майката на Емили дори не мигна. След като момичето приключи разказа си, госпожа Фийлдс отпи от чая си и й благодари за откровеността. Тя дори попита Емили дали се чувства добре.

Тревогите на Емили се поразсеяха. Майка й се държеше нормално — дори прие нещата твърде хладнокръвно!

— Справям се — отвърна тя. — Семейството, което получи бебето, е страхотно — преди няколко дни се срещнах с тях. Нарекли са я Вайълет. Вече е на седем месеца.

Един мускул потрепна на бузата на госпожа Фийлдс.

— Седем месеца?

— Да — отвърна Емили. — Усмихва се. И маха с ръчичка. Те са чудесни родители.

В този миг действителността се стовари върху майка й като гръмотевица. Тя опипом намери ръката на съпруга си и се вкопчи в нея, сякаш се намираше върху потъващ леден къс. После тихо изписка, скочи от мястото си и изтича в банята.

Господин Фийлдс седеше като истукан. После бавно се обърна към Емили.

— Казваш, че сестра ти също е знаела за това?

— Да, но моля ви, не й се сърдете — отвърна тихо Емили.

След този ден майката на Емили почти не влизаше в стаята й. Господин Фийлдс вършеше всички домакински задължения, приготвяше вечерите, подписваше извинителните бележки на Емили и се занимаваше с прането. Всеки път, когато Емили се опитваше да говори с него, той я отрязваше. И дума не можеше да става да говори с майка си; всеки път, когато момичето се приближаваше до спалнята на родителите си, баща й изникваше от нищото като някое яростно куче-пазач и я прогонваше оттам.

Емили нямаше представа какво да прави. Би предпочела техните да я изпратят в поправително училище или при свръхрелигиозните им роднини в Айова, където я бяха пращали в миналото, когато й бяха ядосани. Може би не трябваше да им казва за бебето, но не й се искаше те да научат за това от някой друг — като например Новия А. Полицията на Роузууд също беше запозната със случилото се, както и Айзък, бащата на бебето, и господин Кларк, съпругът на Гейл.

Невероятно, но слуховете за бебето не се бяха разпространили из „Роузууд дей“, ала това нямаше никакво значение — Емили продължаваше да се чувства като парий. Като прибавим към това, че две седмици по-рано тя бе станала свидетел на убийство и че полицията разследваше смъртта на Табита, през повечето дни момичето едва успяваше да запази разсъдъка си. Освен това бе повече от сигурна, че А. е Истинската Али — че е оцеляла в пожара и е решила веднъж завинаги да се разправи с тях. Истинската Али беше натопила Келси Пиърс и почти бе успяла да накара Емили да я убие в каменоломната „Плаващия мъж“. След това бе насочила подозренията им към Гейл и когато жената застана на пътя й, я уби. Емили потрепери. Какво ли щеше да последва?

Гръмката сирена на кораба я откъсна от мислите й.

— Така, май трябва да вървя — рече тихо Емили, поглеждайки отново към баща си. — Благодаря, ъъъ, че ме пуснахте на пътуването.

Господин Фийлдс отпи глътка минерална вода от бутилката.

— Благодари на учителя, който те номинира за стипендията. И на отец Флеминг. Според мен не трябва да заминаваш.

Емили повъртя в ръцете си шапката с козирка с емблемата на Университета на Северна Каролина, която лежеше в скута й. Родителите й нямаха пари, за да изпращат децата си на разни несериозни училищни екскурзии, но тя беше спечелила стипендията чрез курса си по ботаника. След като родителите й разбраха за бебето, господин Фийлдс беше отишъл при отец Флеминг, техния свещеник, за да попита дали да й позволят да пътува. Отец Флеминг отговори, че е редно — това ще им даде време да обмислят случилото се и да осъзнаят чувствата си.

На Емили не й оставаше друго, освен да отвори вратата, да грабне куфарите си и да тръгне към тентата за регистрация. Не беше направила повече от три крачки, когато баща й запали двигателя и се отдалечи по пътя, без дори да изчака кораба да отплава, както правеха повечето родители. Тя преглътна сълзите си, опитвайки се с всички сили да не заплаче.