Хана отвори уста, но от тях не излезе нито звук. Дали Наоми не говореше за снимките на момичетата от Ямайка? Да не би някой да ги беше подхвърлил там?

— Съжалявам — каза отново тя, без да знае как да й обясни случилото се.

Наоми се почеса по носа. Няколко мига се взираше във вълните, след това рязко се обърна към Хана.

— Искам да е ясно, че нямах представа, че в колата на Мадисън е имало някой друг. Тя беше толкова пияна онази нощ, че също не си спомняше. Но онова, което помнеше, бяха фаровете на кола, която се приближава срещу нея точно преди катастрофата. Точно това разследвахме, идиотка такава. Не теб.

Хана потрепна, но кимна смутено.

— Помня колата. На пътя нямаше никой и внезапно тя се появи, движейки се право срещу нас.

— Успяхме да намерим свидетел — рече неохотно Наоми. — Една жена живее в къщата на хълма, под който е катастрофирала колата. Тогава не е била у дома си, но има охранителна камера на алеята, която е заснела част от катастрофата. На кадрите има размазан образ на колата на Мадисън — няма как да се разбере, че вътре има двама души. Има и образа на втора кола, която изблъсква беемвето от пътя. Все едно го прави нарочно.

Сърцето на Хана заби ускорено.

— Имаш ли представа кой е бил?

— Имаме част от регистрационната табела, но само това. Ченгетата разпитаха Мадисън дали има някой, който да я мрази толкова много, че да иска да я нарани, но тя не познава такъв. Предполагам, че трябва и теб да попитам същото.

По гърба на Хана полазиха тръпки. Само ако знаеше кой иска да я нарани. Но може би точно така А. бе разбрал какво се беше случило онази нощ: той е бил зад волана на втората кола и е причинил катастрофата. И разбира се, беше станал свидетел на случилото се след това. Достатъчно бе да мине завоя, да угаси фаровете си и да наблюдава как Хана откача от страх.

Лодката забави ход и пред тях се появи пристанището на Хамилтън. Приятелките на Хана, които седяха в другия край на лодката, се извърнаха, за да го видят, след което погледнаха към Хана. Сигурно бяха наблюдавали разговора им, опитвайки се да разгадаят какво казваше тя. Хана се зачуди дали по поведението й ще успеят да разберат, че Наоми не е А.

Тя погледна отново Наоми. Искаше й се да й каже много неща. Поне едно благодаря — ако не беше лодката, те щяха да умрат. Искаше й се да се опита да й се реваншира, макар да нямаше представа как. Но всяко едно от тези неща й се струваше напълно неуместно в момента. Едно беше да пази стореното от нея в тайна, нещо, което я измъчваше, но бе принудена да търпи. Съвсем друго бе, когато разбираше колко животи е променила. Това засилваше чувството й за вина и срам.

— Наистина ужасно съжалявам за всичко — отново промърмори тя.

— Ами, да, така и трябва да бъде — изръмжа Наоми. Когато отново погледна към Хана, в очите й се четеше отвращение, но после просто сви рамене. — Няма да кажа на никого, ако това те притеснява. Но си ми длъжница, ясно? И нека се надяваме, че ще успеят да намерят другия шофьор.

— О, благодаря. — Хана беше изненадана от внезапната проява на щедрост от страна на Наоми. Но тя просто завъртя очи и й обърна гръб.

Една вълна се разби в борда, опръсквайки лицето на Хана. Тя се облегна назад, изпълнена със смесица от срам и съжаление. Внезапно осъзна, че семенцето на приятелството, което беше покълнало между тях, вероятно бе изгубено завинаги. Бяха казани твърде много неща. Беше нанесена твърде много вреда — и всичко това се беше случило по вина на Хана. Може би нямаше да се избягват по коридорите в „Роузууд дей“, но повече никога нямаше да сядат заедно в Стийм. Поредното нещо, което А. беше съсипал.

Лодката спря край доковете и всички се наредиха на опашка за слизане.

— Знаеш ли, има още нещо, което може би трябва да ти кажа — рече мрачно Наоми, когато стъпиха на сушата.

— Какво е то? — попита Хана.

Наоми прибра кичур коса зад ухото си.

— Али ми се обади веднъж, след като се беше прибрала в Роузууд като Кортни. Разказа ми всичко. Че тя е истинската Али, но е била затворена в болница в началото на шести клас заради онази случайна размяна и че донякъде вие сте виновни за това.

Хана се ококори.

— Казвала ли си на някого за това?

Наоми поклати глава.

— Реших, че е пияна — историята прозвуча толкова налудничаво. Но тя не спираше да повтаря: „Мразя ги, Наоми. Те ми съсипаха живота. Съсипаха и твоя, не мислиш ли? Не ти ли дължат нещо?“.

— Ти така ли мислиш? — попита Хана.

Наоми сви рамене.

— Беше готино да сме приятелки на Али и аз наистина се ядосах, когато тя заряза мен и Райли заради вас. Но с времето започнах да си мисля, че така е по-добре. Али беше голяма командаджийка. И пазеше много тайни.

— Какви например?

Наоми я погледна странно.

— Ами например, че има сестра близначка, за която никой не знае? — След това се прокашля. — Но тя ми каза и още нещо по телефона. Каза: „Ще пипнем кучките, Наоми. Ще ги накараме да си платят за онова, което ми причиниха“.

— Господи — прошепна Хана. Али наистина ги беше накарала да си платят.

След това погледна към Наоми.

— Ще ми се да ми го беше казала по-рано. Ще ми се да беше казала на някого. — Ако Наоми беше приела думите на Али по-сериозно, момичетата може би нямаше да преживеят ужаса в Поконос. Ако Истинската Али беше изпратена обратно в Убежището — защото сигурно щеше да стане така, — в Ямайка нямаше да се случи нищо. Табита щеше да е просто странната приятелка на Али от Убежището, която просто се държеше странно, нищо повече.

Хана си представи как всяко ужасно нещо, което бяха сторили, се превръща в прах. Какъв ли живот щеше да живее тогава? Колко щастлива щеше да бъде, колко безгрижна? Колко страхотно щеше да бъде, ако в живота й не съществуваше А.!

По лицето на Наоми премина хитро, отмъстително изражение, което напомни на Хана за момичето, което тя познаваше от години, момичето, което винаги й е било враг.

— Предполагам, че това ни прави квит.

31.

Сдобряване с горчиво-сладък привкус

Фоайето на хотел „Ройъл Армс“ беше издържано в бежово и кафяво и обзаведено със стандартни мебели и грозни метални лампи, които караха Спенсър да се чувства така сякаш се намира в хотела до летището на Филаделфия, вместо на Бермудите. Единственото специално нещо на фоайето беше, че то бе препълнено с младежи, които се бяха евакуирали от круизния кораб. Момчетата от „Причърд“ седяха на диваните. Група ученици от „Роузууд дей“ се бяха събрали в малкия ресторант, където три телевизора излъчваха срещи по крикет. Момичетата от „Вила Луиза“ се бяха облегнали на рецепцията и разговаряха с родителите си по мобилните си телефони. Всички се бяха чули с родителите си, които бяха бесни, че децата им е трябвало да се спасяват с лодки. Носеха се слухове за дела, заведени срещу круизната компания. Мейсън Байърс обяви, че баща му пристига с частен самолет на Бермудите същата вечер, за да го прибере от проклетото място. За случилото се дори говореха по новините — лента с надпис „БЕРМУДСКИЯ ТРИЪГЪЛНИК“ се появи в емисията преди крикета, последвана от кадри с десетки малки спасителни лодки, които се отдалечават от горящия кораб. За нещастие историята на сблъсъка им със смъртта също се беше появила в новините — на репортерите буквално им бяха потекли лигите, когато осъзнаха, че става въпрос за Сладките малки лъжкини. От новините Спенсър разбра, че властите все още се опитват да разберат какво е причинило експлозията в котелното.

— Чуйте ме всички! — извика Джереми в мегафона, опитвайки се с всички сили да остане весел. — Пожарът на кораба е угасен, но въпреки това с него не е безопасно да се плава, затова сме ви резервирали билети за самолет. Ще отпътувате или утре сутринта, или вдругиден. Опитваме се да ви резервираме стаи тук, затова не отивайте никъде. В противен случай ще останете на Бермудите, докато родителите ви не дойдат да ви приберат.

— Все едно това е нещо лошо — промърмори Спенсър и завъртя очи. Тя стоеше заедно с приятелките си в задния коридор до няколко компютърни терминала и машини за снаксове, и наблюдаваше отдалеч хаоса във фоайето. Никоя от тях не се беше съвзела напълно от престоя им в студената вода — раменете им все още бяха увити в хавлиени кърпи и ръцете им бяха настръхнали. Косата им бе изсъхнала донякъде, но в бретона на Ариа имаше заплетени водорасли. Емили държеше чаша горещ шоколад в ръцете си, а Хана все още трепереше. Но може би причината за това беше, че току-що им беше съобщила, че Наоми не е А.

— Тя не знаеше какво съм причинила на Мадисън — продължи Хана, след като Джереми завърши съобщението си. — Освен това тя е организирала спасителния екип. Очевидно истинският А. отново ни е пратил по фалшива следа.

Спенсър кимна, без да бъде особено изненадана. Веднага, щом Наоми се появи заедно със спасителния екип, тя бе започнала да се съмнява в подозренията си. Невероятно беше колко изкусно А. бе успял да подреди всичко така, че да изглежда сякаш Наоми ги тормози. Изпращаше им есемеси, когато тя бе наоколо. Настани я заедно с Хана в една стая.

Тя затвори очи.

— Но А. беше на кораба. И А. проби спасителната ни лодка, нали?

Ариа кимна.

— Съвпаденията са твърде много. Определено А. го е направил. Което означава, че Греъм е сам. Може би той е единственият А.

— Но аз не мога да разбера как е успял да ни проследи до пещерата, без да го забележим — рече озадачено Емили. — Намирахме се в открито море. Сигурно е действал бързо — ние не се бавихме много в пещерата.

— Може да ни е чул как обсъждаме отиването ни в пещерата и е тръгнал пръв — предположи Хана. — Или вече е бил там, когато сме пристигнали, и се е криел в някоя от пещерите.

Ариа присви очи.

— Не знам как е успял да стигне толкова бързо дотам след експлозията. Но предполагам, че всичко е възможно.

Спенсър завъртя сребърния си пръстен около пръста.

— Греъм сигурно е подслушал разговора ни в залата. И защото Наоми не се мяркаше наоколо, ние решихме, че сме на сигурно място.

— Някой виждал ли е Греъм? — прошепна Хана. — Може би точно сега ни подслушва.

Всички вдигнаха глави. Спенсър огледа тълпата във фоайето. Дженифър Фелдман пишеше нещо на айпада си край рецепцията. Лукас Бийти се разхождаше из фоайето и правеше снимки за годишника. Греъм не се виждаше никъде.

— Чудя се какъв ли ще е следващият му ход — рече неспокойно тя. — Смятате ли, че ще проговори веднага, щом се върнем в Щатите?

Ариа повдигна рамене.

— Мисля, че трябва ние да си признаем, вместо да му позволим да ни предаде.

Да си признаят. Спенсър си пое дълбоко дъх. Хана и Емили се размърдаха неспокойно. Очевидно всички размишляваха върху обещанието, което си бяха дали във водата.

Емили загриза кожичките около ноктите си.

— Страхувам се от онова, което ще се случи, след като разкажем всичко.

— Трябва да сложим край на това — рече Ариа. — Докато бяхме във водата, аз получих прозрение. Предпочитам съвестта ми да е чиста, вместо да живея в лъжа. Дори ако това означава да страдам, не мисля, че бих могла да преживея още един ден с тази тежест.

Спенсър кимна.

— И аз се чувствам по същия начин. Но ти подценяваш страданието, Ариа. Може да прекараме години в обикаляне на съдилищата. Може да прекараме остатъка от живота си в затвора.

— А. също може да ни измъчва до края на живота ни — каза Ариа.

— Но така може никога повече да не видим семействата си — каза Хана. — Всички, които обичаме, ще ни намразят.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи.

— Знам. Но както вече казах, мога да си призная само аз и…

— Не! — казаха в един глас Спенсър, Емили и Хана.