Спенсър докосна ръката на Ариа и тежко преглътна.

— Права си. Трябва да сложим край на това и признанието е единственият начин. Ще участвам.

— Аз също — каза след миг Хана. Емили кимна.

Те помълчаха известно време, заслушани в глъчката, която изпълваше фоайето. Джереми обяви още веднъж, че резервират места за всички до Филаделфия за полети през следващите няколко дни. При мисълта за това стомахът на Спенсър се сви. Щом се върнеха у дома, с живота им щеше да бъде свършено. Да можеше да остане завинаги на Бермудите.

Внезапно в арката на вратата изникна една фигура. Рифър застана там с ръце в джобовете.

— Може ли да поговорим? — попита той, поглеждайки към Спенсър.

Спенсър се обърна към приятелките си, които свиха рамене и кимнаха. Тя колебливо тръгна към Рифър и сърцето й внезапно затупка учестено. Щом се приближи до него той я сграбчи и я притисна в силна прегръдка.

— Току-що научих какво се е случило — промърмори той в ухото й. — Добре ли си? Какво търсеше със спасителната лодка при онези пещери?

Спенсър стоеше като вдървена, докато предпазливо оглеждаше залата, за да види кой ги наблюдава. Макар Наоми да не беше А., все някой й бе изпратил съобщенията да стои далеч от Рифър.

Но тогава тя се сети, че скоро ще си признаят всичко. Животът бе твърде кратък, за да стои далеч от него.

— Дълга история — призна си тя. — Но сега съм добре. Всъщност Наоми ме спаси. Предполагам, че все пак не е психопатка.

Рифър рязко поклати глава.

— Не, Спенсър, напротив. Тя ми призна всичко.

Спенсър се намръщи.

— Какво ти е признала?

— Тя ти е погаждала номера. — Гласът му се снижи до шепот. — Разляла е бебешкото олио на пода, отрязала е краката на леглото ти, за да се счупи, всичко останало. Всичко, което си мислеше, се оказа истина.

Спенсър примигна учестено.

— И тя наистина ти го е признала?

Рифър кимна.

— Току-що разговарях с нея. Първо тя ми каза за спасяването, но след това призна какви ги е вършила. Като че ли се чувства гузна заради това. Аз също се чувствам гузен. Не ти повярвах. Можеш ли да ми простиш?

Спенсър го гледаше изумено.

— Аз трябва да ти поискам прошка. Аз се държах като ненормална. Аз скъсах с теб. Никога не трябваше да го правя.

Рифър я притисна силно към себе си.

— Разбира се, че ти прощавам — промърмори той. — Това беше едно много странно пътуване, нали? Наоми те измъчваше, онази бегълка скочи през парапета, а чу ли за експлозията? Сигурно е била умишлена.

Спенсър преглътна тежко.

— Не съм чула. — Тя се надяваше, че това е прозвучало искрено.

Рифър кимна.

— Пожарът е започнал в котелното. Според тях някой от пътниците го е направил.

Спенсър наведе глава, защото знаеше, че погледът й ще издаде всичко.

— Знаят ли кой го е направил? — попита тя.

Рифър сви рамене.

— Нямат представа. Опитват се да извадят охранителните камери от котелното, но две от тях са счупени. Дочух, че са успели да различат двама души на третата камера, но не могат да разберат кои са.

Спенсър погледна към Ариа, която разговаряше с Хана и Емили. Беше сигурна, че двете фигури на записа са Ариа… и Греъм. Тя затвори очи за миг, представяйки си Греъм като А. Та те дори не го познаваха. Всичко й се струваше толкова… безпристрастно. Що за ненормалник ще следи и измъчва убийците на приятелката си, вместо просто да ги издаде на полицията?

Ненормалник, наречен А., разбира се.

Тя погледна отново Рифър. Искаше й се да мисли за нещо друго.

— Толкова ми липсваше — призна си тя.

— И ти на мен — каза Рифър и се наведе, за да я целуне по шията.

Спенсър отметна глава назад, наслаждавайки се на чувството. Но внезапно група туристи, облечени в тениски с американското знаме, започнаха да си пробиват път през тълпата от деца и тя отново се съсредоточи върху реалността. Утре щяха да се обадят на ФБР. Как щяха да се развият събитията? Първо обаждането, после срещата със следователя, сълзливите признания? Тя си представи как привикват родителите им в затвора, пресата ги пресреща на входа с въпроси, имената им отново се появяват във вестниците, всички погледи са насочени към тях. Какво ли щеше да си помисли Рифър, когато разбереше за това?

Тя изстена тихо и го прегърна още по-силно. Когато беше малка, двете с Мелиса играеха една измислена от тях игра, наречена „Принц Чарминг“, в която си записваха всички черти, които трябваше да притежава бъдещото гадже. Първоначално Спенсър винаги копираше онова, което казваше Мелиса — висок, тъмнокос, красив, да кара хубава кола, да има добра работа — докато осъзна, че те описват баща си — повече или по-малко. Но дори когато си представяше своя собствен бъдещ принц, в списъка никога не бяха попадали определения като мирише на трева или може да цитира неизвестни песни на Грейтфул Дет. Но когато погледна към милото, нежно лице на Рифър, в гърдите й отново се надигна онзи копнеж, че някой ден нейният принц ще се появи — същият, който се появяваше всеки път, когато играеха играта. И макар Рифър да не бе от момчетата, с които бе очаквала да започне да излиза, той беше точно онова, което бе искала някога.

Но дали той щеше да я иска, когато разбереше какво бе направила?

32.

Тревоги

Въпреки че круизната компания бе наела чартърни полети, които да откарат учениците във Филаделфия, все още съществуваше проблемът с прибирането на багажа на всички от кораба. В седем сутринта той акостира в пристанището на Хамилтън и на всички бе отпуснат един час, за да си опаковат нещата. Ариа и Ноъл се изкачиха по рампата, надникнаха в концертната зала, която все още беше украсена в очакване за конкурса. Видът на веселите балони, гирляндите и фестивалните лампи донякъде навяваше тъга. Дори храната все още беше по масите, макар около нея да жужаха гладни мухи.

Ноъл посочи веспата, която беше паркирана до сцената.

— Чудя се кой ли ще прибере това?

— Никой, предполагам — промърмори Ариа.

Той навъсено поклати глава.

— Вчера беше ужасно. — Той хвана Ариа за ръката. — Просто не мога да повярвам, че си се навила да отидеш със Спенсър да търсите някакво глупаво бижу. Можеше да умреш.

Ариа сведе поглед.

— Не мислех, че ще стане чак такъв проблем. Не сме планирали да спукаме лодката. Това си беше чиста случайност.

— Но трябваше да я предвидите. — Ноъл взе лицето на Ариа в шепите си. — Когато Наоми ми каза, че сте отплавали към залеза и още не сте се върнали, сърцето ми направо спря. Не знам какво щях да правя без теб.

— Не изпадай в мелодраматизъм — промърмори Ариа, но в очите й се насълзиха. Споменът за онези ужасни мигове във водата беше все още твърде пресен в съзнанието й. Също така все още не можеше да възприеме мисълта, че Наоми не е А. — и че това може да е само и единствено Греъм. Той ги беше наблюдавал, беше се промъквал в сенките без всякакви усилия. Той беше убил Гейл и едва не бе убил и тях.

Колкото повече навлизаха в кораба, толкова по-силна ставаше миризмата на пушек. Ноъл сбърчи нос.

— Гадно.

Когато подминаха казиното, той погледна към поставената най-отпред маса, върху която все още стоеше табелата за търсенето на съкровища.

— Разговаря ли с Греъм след евакуацията? — попита той, мръщейки се — Изненадан съм, че той не пожела да те спасява.

Ариа преглътна тежко, припомняйки си ужасните моменти в котелното. Спенсър й беше казала, че са успели да спасят една от охранителните камери, но тя се двоумеше дали е доволна от това, което може да бъде разкрито на нея. От една страна, щеше да е хубаво Греъм да бъде идентифициран и заловен. От друга страна, тя беше втората фигура на записа. Ноъл сигурно щеше да се побърка, когато откриеше, че едва не е била взривена на парченца.

Ариа избърса очите си и огледа момчетата, които отиваха към каютите си. Стаята на Греъм се намираше на този етаж, но тя не го забеляза сред останалите. Всъщност изобщо не го беше видяла никъде. Беше огледала тълпата във фоайето на хотела, ресторантите, терена отвън, но той не се виждаше никъде. Но пък все пак той беше А., а онова, в което бе най-добър, бе да се скатава.

Но скоро това нямаше да има никакво значение. Щом си признаеха за Табита, Греъм нямаше да може да ги измъчва повече. Щяха да бъдат свободни.

— Земята вика Ариа?

Тя подскочи. Ноъл я гледаше.

— Добре ли си? — попита той.

Ариа се опита да се усмихне, но устата й отказваше да й се подчини. Действителността я поля като кофа ледена вода. Щяха да си признаят. Ноъл не заслужаваше ли да узнае пръв? Ариа не искаше той да научи всичко от новините в шест часа.

— Аз… — започна тя, но гласът й секна.

Ноъл я погледна разтревожено.

— Какво има? — попита нежно той.

— Н-направих нещо ужасно — прошепна Ариа.

— Какво? — Ноъл се приближи към нея. Не беше ясно дали не бе успял да разбере какво му е казала и или я подканя да продължи да говори.

Някаква врата се затръшна силно. Друг от корабите в пристанището наду сирената си. Истината пулсираше на върха на езика й, очаквайки да бъде освободена.

— Аз…

Внезапно от високоговорителите се разнесе гласът на Джереми.

— Остават четирийсет и пет минути! Моля, побързайте!

Ноъл се обърна към Ариа. Погледна я очаквателно. Ариа се извърна.

— Няма значение — каза тя. В никакъв случай нямаше да му го каже точно сега.

Той я прегърна силно, после се отдръпна и докосна ключицата й.

— Къде ти е огърлицата?

Ариа се замисли трескаво за извинение.

— Сигурно съм я изгубила във водата. — Надяваше се да е прозвучала убедително. — Предполагам, че просто е пожелала да се върне в морето.

Ноъл бавно кимна; не изглеждаше кой знае колко разочарован.

— Предполагам, че е по-добре да изгубя нея, отколкото теб.

Той я прегърна за последно и тръгна към стаята си. Ариа се насочи към асансьора — нейната каюта се намираше два етажа над тази на Ноъл. Всеки мускул в тялото й пулсираше напрегнато. Може би това беше последната им прегръдка. Дали изобщо щеше да й проговори, след като научи, че е убийца?

Внезапно, точно когато вратите се затваряха, един мъж в полицейска униформа се приближи към асансьора, вперил поглед право напред. Ариа натисна бутона за отваряне на вратата и отново излезе в коридора на Ноъл. Ченгето отиде до края му и влезе през отворената врата на стаята вляво. Ариа беше почти сигурна, че това е каютата на Греъм. Спомняше си къде се намира от деня, в който беше отишла да го вземе за миниголфа. Струваше й се, че това се беше случило ужасно отдавна.

Видя как Ноъл се приближава до стаята си, пъха картата си в ключалката и влиза вътре. Ариа си пое дълбоко дъх и също тръгна по коридора. Подмина вратата на Ноъл и продължи към вратата на стаята, в която беше влязъл полицаят. Това определено беше каютата на Греъм — Ариа разпозна стикера на рицар върху дъската за обявления.

Тя надникна вътре, подготвяйки се да види Греъм, но вместо това вътре бяха само ченгето и Джереми. Бяха доближили глави и разговаряха тихо.

— От колко време е в безсъзнание? — попита полицаят, сложил ръце на кръста.

— От началото на евакуацията — промърмори Джереми. — Не съм сигурен колко сериозни са нараняванията му — лекарите не ми казват. Семейството му скоро ще долети.

Ариа примигна. Греъм в болницата ли беше?

Полицаят се намръщи.

— Оставането в безсъзнание е лесен начин да не говори, а? Записите от охранителната камера разкриват двама души, единият от които е той. — Ченгето погледна телефона си. — Има доста неща, от които трябва да се притеснява.