Затова тя последва младежа към бара. Там имаше двама мъже с угрижен вид и една жена, които висяха на по една бира, а в дъното други двама играеха на дартс.

Барманът, който я беше придумал да влезе, зае мястото си зад бара.

— Между другото, аз съм Джаксън — рече той. — Какво да ти налея?

Всъщност на Хана не й се пиеше нищо, но си поръча маргарита. Когато вдъхна сладкия мирис на коктейла, някой й подвикна от другия край на бара:

— Хей, внимавай. Тези неща са коварно силни.

Там седеше слаба девойка със сини очи и високи скули, няколко години по-голяма от Хана. Имаше нещо спортно в широките й рамене, свежа кожа и високо вързана конска опашка. Тя кимна към питието на Хана.

— Сериозно говоря. Джаксън трябваше да те предупреди.

Хана облиза пръстите си.

— Благодаря. Ще го запомня.

Момичето грабна коктейла си, стана и се плъзна на мястото до нея.

— Доста е сладък.

Хана сви рамене.

— Изглежда така, сякаш участва в отбор по гребане. Не е мой тип.

Момичето отпи от чашата си.

— На бас, че не можеш да го извикаш да пийне с нас.

— Сигурно — отвърна бързо Хана. Не беше в настроение за веселба.

Момичето наведе леко глава настрани.

— Да не те е страх?

Хана потрепна. Али обичаше да предизвиква Хана, Емили, Ариа и Спенсър да правят най-различни неща, които не им се нравеха, и когато откажеха, тя им се подиграваше, че са страхливки. Винаги успяваше да ги накара да се почувстват като смотанячки.

— Хубаво. — Хана махна с ръка на Джаксън и поръча три водки фис — едната за него. Барманът и момичето се чукнаха, но Хана издебна когато не я гледаха и изля питието си на пода.

Момичето избърса небрежно устата си и се ухили одобрително на Хана.

— Как се казваш всъщност?

— Оливия — изтърси Хана първото име, което й мина през ума. Така се казваше сватбената агентка на баща й и Изабел, с която бе разговаряла по-рано през деня.

— Аз съм Мадисън. — Момичето вдигна празната си чаша. — Ще глътна още едно, преди да се запътя обратно към Пен. Там съм на изпитателен срок и ако доловят дори намек за алкохол в дъха ти, направо откачат. Ти къде учиш?

— В „Темпъл“. — Отново бърза мисъл — следващата седмица Емили започваше лятната програма на Темпъл.

Мадисън продължи да разпитва Хана, която продължаваше да си измисля. Каза, че тренира крос кънтри, че иска да стане адвокат и че живее в Ярмът, който се намираше близо до Роузууд. Харесваше й да се представя за някой друг. Двете най-добри приятелки на измислената Оливия не бяха убийци. Животът й изглеждаше завидно прост. Единственото истинско нещо, което сподели, беше, че скоро заминава за Рейкявик, Исландия, заедно с Ариа, Ноъл и Майк.

— Това ли беше мястото, където можеше да се пуши марихуана на улицата? — попита възторжено Мадисън.

Хана поклати глава.

— Не, онова е Амстердам.

Мадисън изглеждаше разочарована. Тя разказа на Хана, че живее наблизо, макар да не поясни къде. Първоначално говореше убедено, че наесен се връща в училище, но колкото повече се напиваше, толкова ентусиазмът й изглеждаше все по-пресилен и измислен.

След около час Мадисън вече настоятелно флиртуваше с всички мъже в бара — особено с Джаксън, който според нея често спирал в магазина, където работела. Накрая вече заваляше думите, изпускаше разни неща и разля шестото си питие върху бара. Хана изтича за салфетки, а Джаксън грабна празната чаша. Искаше й се да му каже да спре да налива на Мадисън — тя едва си стоеше на краката.

— Излизаме в кратка почивка, но скоро ще се върнем! — прогърмяха говорителите в залата, откъсвайки Хана от мислите й. Тя се огледа. Чинията с пържени картофки беше почти празна. Джеймс го нямаше, а Майк се занимаваше с мобилния си телефон. Тя стисна зъби, ядосана, че изобщо си е позволила да си помисли за Мадисън. Нали беше решила да не се сеща за гадостите в миналото си?

— Все още нямам сигнал — изръмжа Майк, без да спира да натиска бутоните. — Ами ако през цялото пътуване остане така?

— Екипажът ни каза, че няма покритие навсякъде — напомни му Хана. — Освен това за какво ти е телефонът? Да не би тайно да пращаш есемеси на някое момиче?

— Абсурд — отвърна Майк и се изправи. — Отивам да си разопаковам багажа. Искаш ли да се срещнем по-късно в стаята ти? — Очите му проблясваха игриво.

— Да, но само ако съквартирантката ми не е от „Вила Луиза“ — отвърна Хана. — Ще ти се обадя.

Тя се запъти по лабиринта от коридори към каютата си, която се намираше две палуби по-долу. По пътя зърна Зелда Милингс, популярна мацка от „Дорингбел френдс“, която винаги присъстваше на купоните на Ноъл.

— Хей, Зелда! — повика я тя.

Зелда я погледна, изсумтя и се престори, че говори по телефона. Хана бързо се огледа, притеснена, че някой може да ги е видял.

Когато завъртя ключа в ключалката и отвори вратата, стаята й се стори по-различна от предишния път. Лампата светеше, а телевизорът работеше.

— Ехо? — извика колебливо Хана и се огледа. Някой си беше хвърлил куфара на второто легло. Чифт яркожълти тесни дънки бяха захвърлени на пода. По матрака бяха пръснати копринен шал, няколко тениски — най-малък размер — и чифт еспадрили. Хана бързо огледа останалата част от стаята. Никъде не се виждаше карирана католическа ученическа униформа. Чудно.

— Ехо? — извика отново тя, този път по-весело.

На вратата на терасата се появи нечия фигура.

— Хана?

Погледът на Хана постепенно се фокусира. Пред нея стоеше момиче с дълги, гъвкави крака, платиненоруса коса и леденосини очи. Някой, когото тя въобще не бе очаквала да види.

— О! — рече тя, зашеметена. Това не беше момиче от „Вила Луиза“. Беше Наоми Циглър.

Хана се напрегна, подготвяйки се за потока от обиди, който щеше да се изсипе от устата на Наоми — сигурно нещо свързано с шпионските й подвизи. Или може би Наоми щеше да изпъшка и да излезе бързо от стаята, разочарована, че се е паднала с Хана, най-голямата смотанячка на кораба.

Но устните на Наоми се разтегнаха в усмивка.

— О, слава Богу! — избъбри тя и въздъхна с облекчение. — Толкова се притеснявах, че може да се падна с някой като Челси Бледсоу!

Тя изтича до Хана, която все още беше напрегната, и я хвана под ръка.

— Толкова се радвам, че си тук — извика Наоми. — Имам нужда от някой, с когото да купонясвам. Какво ще кажеш?

Хана облиза устните си. Искаше й се да попита Наоми къде е най-добрата й приятелка Райли Улфи, но след като се замисли установи, че не я беше забелязала никъде. Може би не се беше записала за пътуването.

Тя погледна към отражението си в огледалото над бюрото. Кестенявата й коса се спускаше в блестящ водопад до кръста, пъпките по челото й като че ли бяха изчезнали като по магия, а ръцете й изглеждаха слаби, с лек тен, а не подпухнали от ядене. Макар Наоми да се беше лепнала за нея, защото никоя от приятелките й не беше на борда, беше минало доста време от последния път, когато някое популярно момиче бе поискало да излезе с нея. И след като всички продължаваха да се присмиват на шпионските й изпълнения, предложението беше още по-изкушаващо. С Наоми до себе си, Хана за нула време отново щеше да се превърне в кралицата майка. А не беше ли това най-голямата мечта открай време?

Аз съм Хана Мерин и съм великолепна, обичаше да си казва тя, докато Мона беше най-добрата й приятелка. Е, може би напоследък да нямаше усещането, че е особено великолепна, но все пак искрата у нея не беше угаснала.

Тя се обърна към Наоми и я стисна за ръката.

— Да купонясваме.

5.

Като говорим за „Вила Луиза“…

В десет часа същата вечер Емили стоеше заедно със Спенсър, Ариа и Хана на палубата „Фиеста“. Организаторите на пътуването бяха подготвили традиционно хавайско луау, озаглавено „Добре дошли в Рая.“ По таваните бяха окачени ароматни полинезийски гирлянди, навсякъде се виждаха палми, посадени в глинени саксии, боядисани в ярки цветове. Жълти и розови крушки пръскаха топла светлина. Палубата бе толкова претъпкана с народ, че Емили едва успяваше да опази пръстите на краката си от стъпкване. Въздухът бе топъл и влажен и непрекъснато проблясваха светкавиците на фотоапарати.

— Радвам се да видя, че всички се забавлявате! — извика Джереми от подиума, а диджеят пусна „I’m Sexy and I Know It“. Група момичета се разпищяха и се втурнаха към дансинга. Емили ги изпрати с поглед, докато търсеше в тълпата високото момиче с тъмна коса и зашеметяващи очи — Призрачната девойка, както бе започнала да я нарича. След срещата им на терасата тя не беше мислила за нищо друго. Дали между тях бе преминала някаква магическа вълна или всичко бе просто във въображението й? И защо бе оставила момичето да си отиде, без поне да я попита коя е?

Спенсър, чийто поглед също шареше из тълпата, посочи към една маса в другия край на залата.

— Какво ще кажете за малко сладолед?

Тя имаше предвид бара, на който всеки можеше да си направи мелба по избор. Около него нямаше толкова много хора, затова четирите бързо се понесоха натам.

Докато си избираха шоли и дълги сребърни лъжици, Ариа смушка Емили, вперила поглед в другия край на залата.

— Хей, онова там не е ли съквартирантката ти? — попита тя.

Емили погледна през тълпата танцуващи деца. В едно от сепаретата високо момиче с цветни кичури в кестенявата си коса, облечено в тясна черна рокля и черни ботуши, беше събрало приятелките си. Шоколадово кафявите му очи бяха силно гримирани и носеше кървавочервено червило, напомняйки на Емили донякъде на Анджелина Джоли. Сребърното кръстче, което висеше на шията й, я караше да изглежда едновременно недосегаема и неустоима. До нея седяха няколко надути руси мацки, а около тях пърхаха десетина момчета, които се опитваха да флиртуват.

Емили завъртя очи.

— Да.

Хана, която тъкмо бе сипала скромна по размери топка ванилов сладолед в шоличката си, изпъшка.

— Съквартирантката ти е Ерин Бум-бум?

Емили я погледна ошашавено.

— Какво?

— Ерин Бум-бум. Но така я наричат само момчетата. Тя е от „Вила Луиза“, католическото училище, в което всички са обсебени от секса.

— Днес чух една клюка за това момиче — рече Спенсър, докато обмисляше какво да избере: шоколадови или захаросани пръчици. — Нали тя е онази, която зарязала Джъстин Бийбър, защото бил много скучен?

— Ноъл ми каза, че още с качването си на борда започнала да се натиска на главния готвач — пропя Ариа. — Той направил десерт в нейна чест.

Хана направи физиономия.

— Тя не е чак толкова велика.

Емили се взря в етикетите върху кантите със сладолед. Всичките имаха политически коректни наименования като „Свободно търгуван ванилов сладолед“, „Деликатно разбъркан шоколад“, „Органични ягоди“ и „Нежен Роки роуд (без бонбони маршмелоу)“. След това отново обърна поглед към Ерин.

— Следобед нахълта в стаята ми, стрелна ме с поглед и отново излезе — рече сковано тя. — Очевидно реши, че не съм подходящата съквартирантка.

— О, Ем. — Хана положи ръка на рамото й. — Причината едва ли е нещо, което ти си направила.

— Страшно ми се иска да съм ти съквартирантка — додаде Ариа. — Паднах се с едно момиче от „Тейт“, което направо се е побъркало по конкурса за млади таланти, който ще се проведе в края на пътуването. Даже вече репетира една песен — а гласът й е ужасен.

Емили им се усмихна и внезапно се почувства по-добре. От цялата ужасна каша с А. се беше появило поне едно хубаво нещо — четирите бяха по-близки от всякога.

Момичетата се приближиха до сепарето на Ерин Бум-бум. Тя беше седнала в скута на някакво високо момче сърфистче с руса коса.