Бузите й се зачервиха и тя изведнъж се уплаши, че Джордан може да разгадае мислите й.

— Не можем да допуснем да спиш на шезлонг при басейна. — Емили потупа леглото, съседно на нейното. — Ако го искаш — твое е.

Джордан кимна бавно.

— С удоволствие, ако наистина го мислиш.

— Наистина го мисля — каза Емили, и после, решавайки, че ще прозвучи дружелюбно, добави: — Съквартирантке.

Джордан издържа погледа й.

— Съквартирантка — повтори тя, сякаш това беше остаряла дума, която не беше чувала по-рано. После се изправи, пристъпи към Емили и я прегърна здраво. — Толкова съм ти благодарна! Това е прекрасно!

Емили остана скована, въпреки че й се искаше да зарови лице в шията на Джордан и да вдиша сладкия аромат на кожата й.

— Добре дошла си — отговори тя.

Но чувстваше, че всъщност тя би трябвало да благодари на Джордан.

6.

Спенсър се опитва да офейка

На следващата сутрин Спенсър и съквартирантката й Кирстен Калън излязоха от стаята си и тръгнаха към асансьорите. Въздухът миришеше на шампоаните от баните на хората; на бекон, яйца и кафе от ресторанта; на лосион против изгаряне. Тюркоазеното небе и тъмносиньото море се ширеха зад големите прозорци в края на коридора, а стените на фоайето бяха покрити с флаери, напомнящи на всички да се запишат в шоуто за таланти в края на пътуването. Спенсър си отбеляза наум да запише техния хула танц по-късно през деня.

Кирстен се хвана за главата и тихо изстена.

— Толкова ти завиждам, че снощи не страдаше от морска болест. Аз съм изтощена. Дори не знам дали ще мога да се гмуркам днес.

Двете се бяха записали на водолазен курс, който носеше кредити, и отиваха на първия урок, който щеше да се проведе в един от фитнес центровете. Спенсър беше много доволна, че се е паднала заедно с Кирстен, особено като се имаше предвид как не беше провървяло в това отношение на приятелките й. Двете с Кирстен се бяха сприятелили преди години покрай хокея, и вече бяха съжителствали при гостувания на отбора в други градове.

— Това ще е само опознаване, изпробване на екипировката и съвети по безопасността във водата — успокои я Спенсър. — Била съм неведнъж на такива мероприятия.

Спенсър беше взела сертификата си за водолаз на четиринайсетгодишна възраст. Сигурно можеше да напише книга за мерките за безопасност.

След като се качиха на най-горната палуба, те минаха покрай един от ресторантите, пълен с момчета, които отрупваха подносите си с ястия от бюфета, момичета, които си шепнеха по масите, и деца, които щъкаха и бърбореха край еспресо бара. После Спенсър мерна нечий висок, изпънат гръб пред гигантския аквариум и потисна едно нервно писукане.

— Рифър? — извика тя с леко разтреперан глас.

Рифър се обърна. Когато я зърна, лицето му грейна. Това беше първият път, когато се виждаха на кораба. Бяха опитали да се свържат предишния ден, но, подобно на Кирстен, Рифър беше прекарал вечерта в стаята си, страдайки от морска болест.

— Мога ли да те придружа до водолазния курс? — попита Рифър, леко смутено.

— Разбира се — отвърна Спенсър, опитвайки се да смекчи усмивката си. Тя се обърна към Кирстен, за да види дали е добре, но момичето тактично беше отминало.

— О, и една изненада. — Рифър измъкна иззад гърба си чаша с плодов коктейл. — За теб е. От банан и папая.

— Любимият ми! — Спенсър си пое дъх, потрепвайки при спомена. Беше споменала, че харесва комбинацията от тези два вкуса само веднъж, по телефона.

Когато тя пое чашата от него, ръцете им се докоснаха. По гърба на Спенсър преминаха тръпки. Тя погледна скришом към лицето на Рифър, към изсечените му челюсти и кехлибарените му очи. Това беше първият път, в който го виждаше след Принстън — откакто беше осъзнала, че го харесва. Как беше могла да забрави силните му рамене или какви розови и създадени за целувки са устните му? Как не беше забелязала сладките лунички по бузите му? Дори неговите расти, протритите му конопени кецове, хавайската му риза изведнъж й се сториха привлекателни.

Тя отметна къдрица от косата зад ухото си, чувствайки как вратът й се зачервява.

— Ъ-ъ-ъ, по-добре ли си? — избъбри тя, почувствала внезапна нужда да наруши тишината. — Сигурно си разочарован, че пропусна купона по случай пристигането.

Тя едва не се бе изкушила да почука на вратата на каютата му с чаша джинджифилова бира и малко драмамин, но се боеше, че по този начин ще отиде твърде далеч.

— А, всичко е наред — каза Рифър, поглеждайки нататък по палубата, към мястото на курса за водолази. — Гледах филми по платения канал. А на теб стана ли ти лошо? Тези вълни бяха доста ужасни.

Спенсър поклати глава.

— Никога не съм имала морска болест. Привикнала съм към корабите.

— Късметлийка — въздъхна Рифър. — Гмуркала ли си се досега?

Спенсър кимна.

— Имам сертификат от няколко години. Надявам се да направя някои самостоятелни гмуркания, без останалите от групата. Никак не обичам да се гмуркам сред цяла тълпа хора.

Рифър отвори пред нея вратата към стълбите.

— Как ти се струва някаква компания? Тоест аз получих сертификат едва миналата година, но се уча бързо, честна дума! А и се обзалагам, че ти ще ме напътстваш много добре.

Спенсър докосна с пръст устата си, свенливо правейки се, че обмисля предложението.

— Но ако искам тези гмуркания да са самостоятелни? Какво ще получа в замяна, ако те взема?

Рифър се спря на стълбището, очите му проблеснаха игриво.

— Какво ще кажеш за най-ценната ми тениска с концерта на Грейтфул Дет от 1977 година?

Спенсър го изгледа скептично.

— Тази, която си купил от И-бей и която още смърди на трева след всичките изпирания? Благодаря, не.

— Не смърди на трева! — възрази Рифър. — Мирише хубаво. Нося я постоянно в училище и никой нищо не ми е казал, честна дума!

Спенсър тайничко се почувства привлечена от идеята да носи тениска, която Рифър е носил. Изглеждаше толкова… интимно.

Междувременно бяха стигнали до вратата на фитнесзала „Морско конче“ — мястото на първия урок от курса за водолази. Покрай стената бяха наредени уреди, тренажори и пътеки за бягане, а върху килимчетата имаше около трийсет сгъваеми стола. Кирстен седеше на първия ред и пилеше ноктите си. Доста от присъстващите си взимаха кафе и гевречета от сложените отзад подноси. Тим, инструкторът, с когото Спенсър се бе запознала по време на представянията на курсовете, се беше навел над два картонени кашона и подреждаше кислородни бутилки и водолазни костюми.

Спенсър погледна отново към Рифър, чувствайки изблик на възбуда. Рифър също й се усмихваше.

В този момент й хрумна великолепна идея. Тя докосна ръката на Рифър.

— Нека да го зарежем.

Рифър се опули.

— Курса?

— Ние и двамата вече знаем как да се гмуркаме. Защо не?

Рифър се плесна с ръка по устата, правейки се на шокиран.

— Не си ли ти момичето, което всяка година взима наградата за най-редовно присъствие?

Спенсър сви рамене.

— Във ваканция съм.

Тя си представи как сграбчва Рифър за ръката и го отвежда в един от долните салони, който вероятно ще е празен по това време сутринта, и сядат в някое задно сепаре. И започват да обсъждат хората на кораба, да планират екскурзии за след гмурканията им, и тогава ръцете им бавно се приближават една към друга, а после…

— Рейф?

Гласът дойде някъде от вътрешността на помещението. Рифър се обърна. Веждите му се повдигнаха, и той пристъпи през вратата.

— Това си ти! — извика момичето. — О, Божичко!

— О! — възкликна Рифър. И после я прегърна. Наистина я прегърна. Спенсър стоеше на вратата, чувствайки се като забравена детска играчка, изхвърлена през вратата на кола.

Тя се изкашля малко по-силно, отколкото беше възнамерявала, и Рифър се обърна рязко и растите му се развяха.

— А, Спенсър. Извинявай. Това е…

— Наоми — процеди Спенсър, вторачена в девойката, която пристъпи в полезрението й. Тя изгледа Спенсър надменно и заплашително.

— Здрасти, Спенсър — изчурулика Наоми. — И ти ли ще караш курса за водолази?

— Ъъъ… да — промърмори Спенсър, наблюдавайки пръстите на Наоми, които докосваха Рифъровите. Тя стрелна с поглед вратата, обмисляйки дали да не офейка без него.

Но изведнъж това вече изобщо не й се струваше добра идея.

7.

Съучастница в престъпление

Същата сутрин Ариа и около трийсет други ученици стояха в сянката на гигантска розова водна пързалка на горната палуба на кораба, жадно очаквайки началото на курса по „Еко лов на съкровища“. Въздухът миришеше на почистващ препарат за паркет, силен дезодорант и на корабното гориво, което капитанът беше настоял да е напълно екологично, въпреки че Ариа имаше своите съмнения. Те махаха пред лицата си с ветрила, мажеха се със слънцезащитни кремове с висок фактор, за да се предпазят от палещото карибско слънце, и обсъждаха развълнувано предстоящата игра.

Най-накрая ръководителката на играта спря да говори по телефона си и се обърна към групата.

— Добре дошли! — извика тя и луничавото й лице се усмихна. — Казвам се Гретчен Вайн, а вас ви очаква нещо вълнуващо. Мислете за този лов като за състезанието „Шеметна надпревара“ — даваме ви указания и пари, за да стигнете до нужното място, и първата група, която разкрие всички загадки, печели.

— Печели какво? — попита една брюнетка, чиито прашки се подаваха изпод ризата й.

Гретчен се усмихна и им показа два ваучера за онлайн магазина на Епъл, и всички ахнаха.

— Всеки от тях е на стойност хиляда долара.

После Гретчен раздаде малки червени несесерчета, на които пишеше: „ЕКО ЛОВ НА СЪКРОВИЩА“.

— Пазете указанията си тук — инструктира ги тя. — Трябва да ми показвате какво сте намерили в края на всеки ден.

— Ще имаме ли някакви лагерувания? Екстремен туризъм? Ролеви игри? — попита едно момче.

Гретчен се намръщи, като си играеше нервно с гердана си.

— Е, трябва да се връщате на кораба всяка вечер — иначе ще се наложи да изпратим издирващ екип. Пътешествията обхващат големи райони, но не бих ги нарекла екстремни. И не съм много сигурна какво имате предвид под ролеви игри — може би ще обясните?

Задалият въпроса — момче с дълга кестенява коса и гъсти вежди, махна пренебрежително с ръка.

— Няма значение.

Гретчен им каза, че ще им се наложи да претърсват плажове, да се мъкнат през дюни, да си пробиват път през тропически гори в дъждовно време и да се придвижват през оживени градски улици, за да извличат информацията, която ще ги води към наградата. Ариа се спогледа развълнувано със седящите до нея. В групата имаше доста двойки, които се държаха за ръце, и тя изпита болезнен копнеж. Може би Ноъл щеше да избере търсенето на съкровища, ако знаеше за наградата.

— Добре, първото нещо, което искам да направите, е да се разделите на групи по двама — каза Гретчен, след като провери всички по списъка.

Двойките останаха заедно. Другите се обърнаха към хората, които познават. Ариа се заоглежда, но всички от „Роузууд дей“ вече си бяха намерили партньори. Дори нейната съквартирантка, приятно, скромно момиче на име Саша, която също се беше записала за търсенето на съкровища, се беше кооперирала с друго момиче с вид на зубрачка от нейното училище. Докато все повече и повече хора се групираха заедно, тя се чувстваше все по-неловко. Преди години, когато децата в „Роузууд дей“ се разделяха на отбори за състезания, кооперираха се в часовете по изкуства, или правеха групи за проекти по английски език, шантавата, лишена от приятели Ариа често биваше избирана последна. „Това е защото съм си привързала косата с розова лента ли е? — зачуди се тя. — Или е заради някоя моя вродена, смотаняшка черта, за която дори не подозирам?“