— Тези от вас, които нямат партньори, да вдигнат ръце — обяви Гретчен.

Ариа смутено вдигна длан съвсем ниско. Последваха я още неколцина.

Гретчен групира по двама онези, които нямаха партньори. Когато стигна до Ариа, й посочи момчето, което беше попитало за лагеруването и ролевите игри.

— Става ли двамата да работите заедно?

Младежът погледна към Ариа и сви рамене.

— Екстра е. — Той й подаде ръка. — Аз съм Греъм Прат.

— Ариа Монтгомъри. — Тя му се усмихна. Той имаше светлокафяви очи и носеше сиви еспадрили, измачкани шорти втора употреба и избеляла тениска с нещо наподобяващо щит от предната страна и малка дупка на рамото.

— Виждали ли сме се някъде? — попита тя. Изгледаше й познат, но тя не можеше да се сети откъде. — В Мейн Лайн ли си учил?

Веждите на Греъм се сбърчиха.

— Не, учил съм във Филаделфия. — После той просия. — Чакай! Ти в ОКА ли си?

— Какво е това?

— Обществото за креативен анахронизъм — ухили се Греъм.

Ариа скришом се усмихна. Братовчед й Стюърт беше в ОКА, и постоянно говореше за това. Беше нещо като целогодишен Ренесансов фестивал, където хората осъществяваха ролева игра в средновековно общество. Всъщност той беше срещнал и съпругата си там — тя е играела ролята на кухненска прислужница, а той е събирал трупове на жертви на чумата в дървена каруца.

— О, не! — отговори Ариа след кратко забавяне. Но после добави, опитвайки се да е дипломатична: — Но винаги ми е звучало много яко!

— Трябва да се присъединиш! — възкликна Греъм развълнувано. — Има събиране в Камдън другия месец.

— Пак ще говорим за това — рече Ариа. — Но продължавам да смятам, че те познавам отнякъде. Бил ли си в чужбина? Аз съм живяла в Исландия няколко години, но съм пътувала и до Франция, Германия, Австрия, Холандия…

Греъм поклати глава.

— За последно бях в Европа с родителите си, когато бях на шест. Обаче миналата година бях на поход в Чили.

— Сигурно е било страхотно!

— Да — отвърна Греъм отнесено. — Бях на конференция на ОКА — избрахме нов крал. — После той я погледна сериозно. — Как ти се стори в Исландия?

— Магическо — отговори Ариа тихо, макар че когато понечи да опише поетично Исландия, всичко, за което се сети, беше последното й пътуване дотам, онова, което направи с Ноъл, Майк и Хана, и за което изобщо не искаше да си спомня.

Вместо това тя премести погледа си към кораба. Няколко ученици плуваха в басейна. Емили, която се беше записала доброволно за спасител, седеше на поста си и въртеше свирката около пръста си. Ариа се зачуди дали да не й помаха, но Емили изглеждаше така, сякаш мислите й са на милион километри оттук.

Ариа отново се обърна към Греъм.

— Е, във всеки случай съм наистина развълнувана от лова на приключения — каза тя, решавайки да смени темата.

— Аз също — отвърна Греъм. — Едно приятелче трябваше да дойде с мен, но промени решението си в последния момент.

— Да, аз се опитах да взема приятеля си с мен, но той предпочете да отиде на сърф — рече Ариа. — Но няма проблем. Явно имаше голямо желание.

Греъм кимна.

— И аз не съм много сигурен, че на приятелката ми щеше да й хареса тази игра. Тя би си паднала повече по правенето на тен на плажа.

— Тя на пътуването ли е?

Греъм потърка носа си, чувстваше се неудобно.

— Не. Ъ-ъ-ъ… ние всъщност вече не сме заедно, така че… — Той млъкна и седна на една от пейките, наредени около басейна. — Значи ти си от Мейн Лайн, така ли? Означава ли това, че си снобка?

— Далеч не — подсмихна се Ариа. — През повечето време се чувствам не на място там. Сякаш трябва да съм другаде.

— И аз се чувствах така в стария ми град — той също е доста старомодно място — каза Греъм. — Бях във възторг, когато семейството ми се премести във Филаделфия миналата година.

— А къде си живял преди това? — попита Ариа.

— Мейпълууд, Ню Джърси — каза Греъм.

— Мейпълууд — процеди Ариа. Според възпоменателната страница на Табита Кларк, тя беше посещавала гимназия в Мейпълууд.

Греъм въздъхна примирено.

— Нека позная — следиш случая Табита Кларк.

Ариа се почувства така, сякаш стомахът й е пълен с гореща, експлозивна смес.

— Познаваше ли я?

Греъм се загледа нанякъде, сините му очи помръкнаха. И тогава, преди той да успее да каже нещо, Ариа осъзна откъде й изглеждаше толкова познат. Тя си спомни за видеото, което беше гледала на възпоменателната страница на Табита Кларк и за привлекателното момче, танцуващо с Табита на училищния бал. Беше видяла и името му под публикации за благотворително пица парти в чест на Табита. Спомни си дори, че е чула гласа му по CNN — как разказва за последния път, когато е видял Табита, няколко месеца преди смъртта й.

Всичко това премина през съзнанието й за броени секунди. А после Греъм вдигна насълзените си очи към Ариа и изрече точно това, от което тя се беше опасявала:

— Да. Табита беше моята приятелка.

8.

Лиценз за убийство

По-късно същата вечер Хана хвана Майк за ръката, докато двамата излизаха от асансьора на палуба „Палма“.

— Деветстотин и седем е нататък — промърмори той, после зави надясно и тръгна по дълъг коридор. Хана го последва, хвърляйки надменен поглед на Фай Темпълтън, която се беше спряла, изпълнена с копнеж, пред вратата на каютата й. Хана и Майк отиваха на таен купон за подбрани хора в каютата на Мейсън Байърс, където никой друг не беше поканен.

Преминаха покрай дълго огледало и Хана стрелна с поглед отражението си. Определено беше готова за купона. Кожата й блестеше от току-що придобития тен; прозрачната й, яркооранжева рокля без ръкави, която беше купила от мола „Кинг Джеймс“, леко се развяваше около бедрата й; а обувките на високи токчета, които беше купила точно преди пътуването, правеха краката й да изглеждат толкова дълги, че тя нямаше нищо против това, че леко я стягаха.

Майк се спря пред последната врата в коридора.

— Пристигнахме.

Те се заслушаха за момент. Отвътре думкаше бас. Някакво момиче изписка и група момчета избухнаха в смях. Под вратата се процеждаше миризма на алкохол и цигари.

Хана прехапа устната си.

— Ами ако отговорникът ни чуе? Не искам да се забърквам в неприятности.

Гъстите вежди на Майк се събраха заедно.

— Откога ти пука дали ще се забъркаш в неприятности?

Хана нави около пръста си къдрица от идеално накъдрената си кестенява коса.

— Нямам никакво намерение да жертвам времето си за плаж срещу корабния еквивалент на „оставане след часовете“. Достатъчно лошо е, че ми се налага да работя в тъмницата. — Тя не си беше направила труда да се запише за някакъв доброволчески курс преди началото на пътешествието, така че я бяха разпределили да работи в административната канцелария на кораба. Канцеларията се намираше в недрата на кораба, и се ръководеше от жена на име Вера, която имаше хиляда тънки фибички в косата си и беше луда по кънтри музиката. Хана беше принудена да се занимава с умопомрачително вкарване на данни за вместимостта на кораба през цялата сутрин — Вера се опита да й представи като интересно, че този вид кораби могат да поберат почти сто души повече, отколкото имаше на борда в момента. Ала Хана прекара повечето време в интернет, проучвайки как да изглежда секси в тръстикова пола на конкурса за таланти на края на пътуването.

— Не се тревожи — каза Майк. — Мейсън е платил на отговорника на този коридор да си държи езика зад зъбите. Всичко е наред.

После той почука на вратата. Тя леко се открехна.

— Парола? — изстреля рязко някой.

— Плавник — прошепна Майк.

Вратата се отвори и те пристъпиха в каюта, натъпкана с тела. Вратата към верандата беше широко отворена и пропускаше горещия, наситен с миризми въздух, а навън група ученици бяха насядали по столове или се бяха наоблягали на парапета. На кухненския плот имаше множество бутилчици с алкохол, наполовина пресушена кана с ром, пластмасови чашки, ядки и бонбони от минибара. От айпод-дока гърмеше песен на Риана, а на едно от леглата танцуваха няколко души. Стаята миришеше наситено на парфюм, пот и почистващ препарат за килими.

— Добре дошли на нашето соаре. — Мейсън пристъпи напред и предложи на Хана и Майк чаши, пълни с ром и диетична кола. Носеше сакото от ученическата си униформа от „Роузууд дей“, раирана вратовръзка, разхлабена около врата му, и чифт шорти на ивици, които подозрително приличаха на боксерки.

Хана прие напитката и после се загледа в тълпата. Тук имаше много хора от „Роузууд дей“, както и от „Дорингбел Френдс“, „Причърд“ и „Тейл“. Две руси сексбомби от „Вила Луиза“ пиеха шотове с Джеймс Фрийд и още няколко момчета от отбора по лакрос. Дали заради горещия, влажен въздух, или заради миризмата на кокосов слънцезащитен лосион, който си слагаха всички, но Хана внезапно си спомни за купоните, на които бяха присъствали в Ямайка — особено за онзи претъпкан банкет в нощта, в която срещнаха Табита. Тогава всички седяха на една маса, пийваха и си прекарваха страхотно, когато Емили изведнъж ги хвана за ръцете. „Това е Али“ — каза тя, и Табита стоеше там, на горната стълбищна площадка, и изглеждаше толкова странно и същевременно толкова познато в онази жълта рокля…

Божичко. Защо си мислеше за това отново? Тя сграбчи Майк за ръката.

— Да танцуваме.

— Слушам, капитане — отвърна Майк.

Те скочиха върху танцовата платформа и започнаха да се движат под звуците на песен на Уиз Халифа. Хана тръскаше ръце и крака като дервиш, опитвайки се да очисти мозъка си от негативните мисли. Последва песен на Лил Уейн, а подир нея — миш-маш от парчета от последния албум на Мадона. В момента, в който някой пусна най-добрите неща на Нирвана, тя вече се беше позадъхала от танците и се чувстваше много по-отпусната.

— Ще взема по още една напитка — рече Майк. Хана кимна замаяно и тръгна към терасата, където хлапетата гледаха луната. Една ръка докосна рамото на Хана и тя се обърна, мислейки си, че Майк се е върнал. Вместо него обаче пред нея се оказа Наоми. Хана моментално вдиша тежкия аромат на плодовия й парфюм „Кейт Спейд“.

Това я разведри.

— К’во става? — попита тя.

— Здрасти, мацка — изчурулика Наоми. — Радвам се да те видя тук.

Хана се усмихна, но не отговори, защото не искаше да изглежда твърде ентусиазирана. Още я объркваше това, че Наоми се държи мило. Двете се бяха помотали заедно на купона по случай пристигането и бяха закусвали тази сутрин, което моментално й вдигна акциите — след това няколко момичета я поздравиха в коридора. Наоми дори я беше попитала дали иска да правят слънчеви бани тази сутрин, но тя беше заета с курса за изработване на бижута. Хана все очакваше Наоми да я прецака, да я зареже, или да й се присмее в лицето, но засега всичко беше наред. Явно Наоми най-после се беше пробудила и беше осъзнала, че Хана е готина.

— Не знам как танцуваш с тези обувки — Наоми посочи към високите токове на Хана. — Невероятни са. От „Солт енд Пепър“ ли ги купи?

Хана изтръпна. Обувките наистина бяха от „Солт енд Пепър“, но магазинът беше в частта за евтини стоки на мола „Кинг Джеймс“, което не беше много добре. Единствената причина Хана да се спре там беше, защото имитациите му бяха толкова добри, че хората често не забелязваха разликата.

— Ъ-ъ-ъ, майка ми ми ги купи — измънка тя. — Не знам откъде ги е взела.

— Стига, Хан — изрече Наоми с познат тон. — Видях ги на витрината на магазина. — После тя се наведе напред, гледайки я съучастнически. — Всъщност за малко да ги купя. Пазаруването оттам е моя малка тайна. Това е толкова хубав магазин, но щяха да ме скъсат от майтапи, ако знаеха. Виж — аз също нося обувки от „Солт енд Пепър“.

Тя вдигна крак, за да покаже розовия си ток, и Хана осъзна, че наистина го е виждала на рафтовете в магазина.